Следи ли служебно районният съд за местната подсъдност по делата за домашно насилие?

Бележки към едно определение на Софийския градски съд

д-р Васил Петров

Определение № 9476 от 29.09.2022 г. по в.ч.гр.д. № 9080/2022 г., Софийски градски съд, докл. Т. Кандилова

„Производството е по реда на чл. 122 ГПК.

…. Софийският районен съд,… е повдигнал спор за подсъдност на делото, образувано по молба с правно основание чл. 4, ал. 1, вр. чл. 8, ал. 1, т. 1 ЗЗДН.

Първоначално молбата е била подадена до Царевския районен съд, който е приел, че делото е подсъдно на съда по постоянен или настоящ адрес на молителя (пострадалото лице), за която подсъдност съдът следи служебно, поради което и доколкото постоянния и настоящия адрес на молителя са в гр. София е прекратил образуваното пред него дело и го е изпратил по подсъдност на Софийския районен съд.

Софийският районен съд е приел, че в производството за защита от домашно насилие, което е спорна съдебна администрация по своя характер, съдът не следи служебно за подсъдността, а ответницата не е направила възражение по реда на чл.119 от ГПК за местна неподсъдност на делото пред сезирания от пострадалия съд, поради което е повдигнал спор за подсъдност пред Софийския градски съд.

…..

На съдебния състав е известна противоречивата съдебна практика по въпроса дали в производството за защита от домашно насилие съдът следи служебно за подсъдността, като споделя практиката, която приема, че предвидената в чл. 7, ал. 1 ЗЗДН местна подсъдност е специална и за нея съдът длъжен да следи служебно.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗЗДН компетентен да наложи мярка за защита по ЗЗДН е районния съд по постоянен или настоящ адрес на пострадалото лице.

Или, законодателят изрично е предвидил, че родово компетентен да се произнася по молбите с правно основание чл. 8 ЗЗДН е районният съд, а место компетентен е съдът по постоянен или настоящ адрес на пострадалото лице. Предвидената местна подсъдност е изборна, но този избор, макар и предвиден в полза на пострадалите от домашно насилие лица, е само и единствено из между двете алтернативно дадени в закона подсъдности. Молителят пострадал от домашно насилие, извършено от лице попадащо в кръга на посочените в чл. 3 ЗЗДН лица, е лишен от възможността за отклонение от въведената алтернативна подсъдност, респ. от възможността да предявява молбата си за защита в районен съд, чийто район на действие не съвпада с неговия регистриран постоянен или настоящ адрес, като без значения са съображенията му за това (било поради фактическо пребиваване на друг адрес, за удобство или др.). Обратният извод не може да бъде направен и от разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 1, изр. последно ЗЗДН, която според настоящият съдебен състав следва да се разбира като хипотеза, при която адресът по фактическо местопребиваване на пострадалото лице към момента на сезиране на съда може остане незаявен и в последстиве неустановен по делото, с оглед неговата защита.

В производството по ЗЗДН, макар и субсидиарно да се прилагат разпоредбите на ГПК (§ 1 ЗР ЗЗДН) не е предвиден отговор на молбата за защита, респ. срок за такъв отговор, а ответникът не би могъл да представи доказателства за постоянния или настоящия адрес на пострадалия (за разлика от общата местна подсъдност по ГПК, която се определя от постоянния адрес или седалището на ответника и последният може да ангажира доказателства за своя адрес, респ. седалище). Въпросът се нуждае от законодателна уредба, а до тогава районният съд трябва да следи служебно за местната подсъдност на делото.“

 Бележки: С посоченото определение състав на СГС е разрешил спор за подсъдност между две районни съдилища по въпроса кой е компетентният съд да разгледа молба за защита от домашно насилие. Първоначално сезираният РС-Царево е направил служебно справка за постоянен и настоящ адрес на пострадалото лице и след като е констатирал, че и двата регистрирани адреса са в гр. София и приемайки, че съдът служебно следи за местната подсъдност на молбата по ЗЗДН, е препратил делото на СРС, а последният, наопаки, приемайки, че съдът не следи служебно за подсъдността, е повдигнал спор за подсъдност. СГС правилно е посочил, че практиката по въпроса на окръжните и районните съдилища е противоречива, а приносът му в коментираното определение се състои в това, че дава аргументирана защита на едната теза – че съдът служебно следи за подсъдността. Абсолютно убедителни ли са тези аргументи?

Както е известно, ЗЗДН е приет и в влязъл в сила през 2005 г., преди приемането и влизането в сила на действащия понастоящем ГПК. ГПК (1952) не е предвиждал писмена подготвителна фаза на процеса пред първата инстанция – при постъпване на редовна искова молба по допустима претенция съдът е връчвал книжата на ответника, заедно с призовката за първо заседание. Местната подсъдност и по ГПК (1952), и по действащия ГПК, поначало е относителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, или казано по-просто – съдът не следи служебно за местната подсъдност, а я проверява само при отвод за неподсъдност на спор, т.е. по възражение на ответника. Възражението за местна неподсъдност на спора е процесуално право на ответника, което той може да упражни, а може и да не упражни, според преценката за своите интереси. Срокът за упражняване на това право по ГПК (1952) е първото съдебно заседание на делото – чл. 92, ал. 4 ГПК (1952).

В коментираното определение СГС, за разлика от други окръжни съдилища в страната, не заявява, че съдът следва да следи служебно за местната подсъдност поради „специфичния“ или „особения“ характер на производството по ЗЗДН. Всяко производство има своите специфики, но и по делата по ЗЗДН страните, както по всички други дела, могат да имат интерес делото да се разглежда от съд, различен от посочения от закона. Ако молителят е сезирал съд, който не съвпада със съда по неговия постоянен или настоящ адрес, а ответникът няма нищо против сезирането именно на този съд, защо служебно и на двете страни да се натрапва друг съд?

Аргументите на СГС са правни: по действащия ГПК възражение за местна неподсъдност ответникът прави с отговора на исковата молба, а, доколкото по ЗЗДН не е предвидено подаването на отговор на сезиращата молба, то е налице празнота в закона, която следва да се запълни по законодателен ред, а дотогава районните съдилища следва служебно да проверяват постоянния и настоящ адрес на молителя и да препращат неподсъдни дела. Допълнителен аргумент на СГС е, че ответникът не би могъл да представи доказателства за постоянния или настоящия адрес на пострадалия и съответно не може да прави обосновано и доказано възражение за неподсъдност.

Допълнителният аргумент е слаб. И при действието на ГПК (1952) е имало подсъдност по местожителството на ищеца – напр. чл. 81, ал. 1 ГПК (1952) по исковете за издръжка. Но и за тази местна подсъдност, която е била алтернативна на общата, съдът не е следял служебно.

Основният аргумент е неправилен. Когато гражданският съд констатира празнина в закона, той не чака тя да бъде запълнена по законодателен път, а я отстранява по реда на чл. 46 ЗНА и чл. 5 ГПК.

В какво се състои празнината в закона? Тя се състои в това, че има едно субективно процесуално право – правото на възражение (отвод) за местна неподсъдност на ответника, за което

не е предвиден процесуален срок за упражняването му в специалния закон, а предвиденият в общия процесуален закон срок не може пряко да се приложи. Празнината се е получила поради посочения по-горе факт, че ЗЗДН е приет при действието на ГПК (1952) и е съгласуван с правилата и философията на този закон, а понастоящем субсидиарно се прилага нов ГПК с различни правила на процедурата. Тази празнина обаче се отстранява лесно – не като се отрече субективното процесуално право, а като се приложи по аналогия на закона общия процесуален закон (тъй като § 1 ЗР ЗЗДН разпорежда директно прилагането на ГПК, аналогията е на закона, а не на правото).

В какво се състои аналогията? Съгласно чл. 193, ал. 1, изр. ГПК заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен. Ако молителят в производството по ЗЗДН е приложил към сезиращата молба неистински документ, „удостоверяващ“, че неговият постоянен или настоящ адрес съвпада с населено място от съдебния район на сезирания съд, ответникът може да оспори истинността на документа най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, т.е. със становище в първото съдебно заседание, както е редът по ЗЗДН. По аналогия според мен същото трябва да се приеме и за правото на възражение (отвод) за местна неподсъдност на молбата по ЗЗДН.