DeFakto.bg DeFakto.bg
Петър Обретенов*
Къде е мястото на следствието – на пръв поглед въпросът е безсмислен – чл. 128, изр. първо от Конституцията е категоричен: „ Следствените органи са в системата на съдебната власт”.
Когато във ВНС се дискутираше въпросът за мястото на следствието основните нагласи бяха то да се извади от системата на МВР, където то беше позиционирано изцяло по силата на Указ № 1138 на Държавния съвет на НРБ (ДВ бр. 57/ 1979г. ) със създаването на Единен следствен апарат към МВР, състоящ се от Главно следствено управление и следствени управления при окръжните управления на МВР. Това устройство на следствените органи копираше Съветския модел, който по това време беше наложен и в СССР.[1] Според проф П. Пенев, за изваждането на следствените органи от системата на МВР е имало и силен външен натиск от страна на европейските ни партньори[2], но това не е съвсем точно, защото усилията на депутатите от СДС, споделяни и от отделни представители от други парламентарни групи, а също и от много експерти, бяха именно в тази насока и в синхрон с модела за съдебната власт изработен в Министерството на правосъдието, подкрепен от съдийската общност и ЦС на адвокатурата: тя да се възстанови във вида, който е имала при действието на Търновската конституция. А това означава, че съдът е носител на съдебната власт и основният стожер, около който се формира прокуратура към съда и следствие, чрез фигурата на съдия – следовател. Това е истинският и автентичен смисъл на кратката формулировка на чл.128: „Следствените органи са в системата на съдебната власт”, независимо от по – късните интерпретации и метаморфози, които тя претърпя.
С първия Закон за съдебната власт ( ЗСВ ) приет през 1994 г. се създадоха Национална следствена служба, и окръжни следствени служби, начело на които стояха директори. Това устройство беше копие на модела съществуващ и до приемането на Конституцията, описан по – горе. Според проф Токушев касае се даже за преобразуване на Главно следствено управление и окръжните поделения под това наименование.[3] Съществен момент е, че Националната следствена служба и нейните поделения, според регламентацията в ЗСВ, не бяха в системата на МВР, а със статут на независими органи. На практика обаче всички следователите от всички следствени служби, с изключение на НСС, се помещават и работят, макар и вече без униформа, в сградите на полицейските управления, и „полицейската среда и обстановка неизбежно се отразяват …и дават отпечатък върху психиката на следователя, те неизбежно се отразяват и върху следствената му работа. Това е недопустимо за орган, който претендира да е носител на съдебната власт”.[4]
С първоначалния текст на чл.128, изр. второ от Конституцията, следствените органи, а като такива в нея се посочват само следователите ( чл. 117, 129 „ осъществяват предварително производство по наказателни дела”. Следователно, то е задължително за всички дела за престъпления от общ характер и изключва възможността за полицейско дознание. По този въпрос, желанието да се изключи МВР от предварителното разследване отиде до крайност, защото дознанието извършвано от полицейски и други органи се практикува във всички европейски страни и то се налага, както от чисто практически, така и от доктринални съображения. С първия ЗСВ от 1994 г. тихомълком, по завоалиран начин и „ на ръба на Конституцията”[5], беше допусната възможност за полицейско дознание, с добавката „ Следователите извършват предварително следствие по наказателни дела, в предвидените по закон случаи”, което означава, че в „ други случаи” може и друг орган да извършва предварително следствие.
Юридически nonsense е, че тази основна норма в устройствения закон за съдебната власт беше предшествана от фактическо реабилитиране на дознанието с новия раздел IV „Дознание” в процесуалния закон – НПК ( ДВ. бр.110/ 1993г ), чрез въвеждане на фигурата помощник – следователя. Тези еквилибристики в нарушение на Конституцията и Закона за нормативните актове (ЗНА ) бяха отстранени едва тринадесет години по – късно, с поправката на Конституцията през 2006 г., като към второто изречение на чл. 128 се добави: „ в случаите предвидени в закон”.
С тази хаотична, и както дипломатично бе казано – на ръба на Конституцията, нормативна база, следствието просъществува до 2009 г. когато неочаквано със ЗИДЗДС то бе пришито към прокуратурата, в състава на която и в подчинение на главния прокурор изцяло се придават следствените органи. Началникът на НСлС стана зам. главен прокурор и следствието изцяло премина под административното и оперативно ръководство на прокуратурата. Конституционна опора за тази драстична промяна КС намери с р. № 15/ 09-07. 2009г. по КД № 6/ 2009 г. , преди всичко, в добавката с третото изменение на Конституцията през 2006 г., на нови т.1 и 2 в чл. 127, според които „ прокуратурата ръководи разследването и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане ( т.1 ) и „ може да извърши разследване” ( т. 2 ). Решението беше взето от мнозинството на КС при остро противопоставяне на четирима от състава : ( Румен Янков, Васил Гоцев, Владислав Славов, Благовест Пунев ), изразено в ОМ, които тежат със силата и убедителността на изложените в тях аргументи. Напълно съм съгласен с изразеното в ОМ на Р. Янков, че решението:
„ в частта му, с която се тълкува ясната разпоредба на чл. 128, показва как разбираема за всички формулировка може да бъде интерпретирана по начин да не бъде разпозната от своите създатели”.
Действително, не само придаването на следствието към прокуратурата, но и предишната уредба – НСлС, като наследник на Главно следствено управление трудно, да не кажа – никак, могат да бъдат възприети като отговарящи на конституционната концепция за мястото на следствието, лаконично регламентирана в чл. 128: „Следствените органи са в системата на съдебната власт”.
При тълкуването на конституционното място на прокуратурата и следствието се пропуска ( от мнозинството ) защо Глава шеста има наименованието „ Съдебна власт”, а не „Съд и прокуратура”, както е по Конституцията от 1971 г. Заглавието не е случайно поставено, а е израз на концепцията, че съдът е носител на съдебната власт, а прокурорските и следствени органи са към съответните съдилища, с други думи: уредбата съществувала при действието на Търновската конституция. Прокуратура и следствие изградени като самостоятелни институции и то на йерархичен принцип са в противоречие с тази концепция. Конституцията от 1991 г. обаче ги завари като действащи, самостоятелни органи и нормативната сила на фактическото, по израза на проф. Сталев, осуети прилагането на конституционните норми, които бяха израз на тази концепция за изграждане на съдебната власт, а по – късно това бе направено и чрез утвърждаването им чрез закони ( ЗСВ ), въпреки че конституционните текстове, израз на концепцията – чл. 126, ал.1 и чл. 128, изр. първо – останаха непроменени.
Изложеното по – горе е от доктринален аспект когато се разисква въпросът за мястото на следствието. От прагматична гледна точка, от значение да се отговори на въпроса дали след тази драстична промяна предварителното разследване за извършени престъпления стана по – ефикасно? Отговорът не е труден. Същата година, на 5 ноември, ЕСПЧ произнесе съдбовното за българската правна уредба, и в частност – за прокуратурата и гл. прокурор, решение по казуса „Колеви с/у България,“ в което ясно се посочва абсурдната структура на тази подсистема и безконтролната фигура на главния прокурор. От тогава, до ден днешен, България е обект на критики от всички институции на ЕС, а върховните институции на държавата непрестанно афишират своята готовност да проведат задълбочена съдебна реформа, която да утвърди вярата на гражданите, че държавата може да се справи с престъпниците, независимо какви властови позиции заемат.
Уви, резултат няма! Всички говорят за корупция свързана, директно или индиректно, с високите етажи на властта, но досега няма осъден. И вместо прокуратурата и следствието да разследват престъпни деяния и да повдигат обвинения за извършителите, станахме свидетели за взаимни обвинения между прокуратура и следствие, в лицето на техните ръководители: Гл. прокурор и неговият заместник – шеф на следствието. Войната между личности се превърна във война между институции.
И тогава, изневиделица се намери изход! Парламентът неочаквано, и в рамките на обсъждането на второ четене на правителствения законопроект за изменения и допълнения в ЗСВ, гласува отхвърления вече от правната комисия законопроект на ПП „ Възраждане”, с който следствието беше възстановено почти във вида, който то е имало преди аташирането му към прокуратурата през 2009г.
Какви бяха причините и мотивите за подобно блиц – законодателство? Звучи комично, но един от тези депутати, които защитава и гласуваха за законопроекта, изтъкна като мотив: „ Нетърпима е войната между Гешев и Сарафов и законодателният орган е длъжен просто да ги разтърве тези хора”. Други обаче сериозно предлагаха директорът на НСлС да бъде длъжностното лице, което да разследва Главния прокурор и вероятно считат, че тази промяна се вписва в този аспект. Може да има и по – различни и по – смислени съображения, някои от които могат да бъдат почерпени от цитираните по – горе ОМ на конституционни съдии.
Но така законодателство не се прави и ако тези изменения в ЗСВ не отпаднат в резултат на президентско вето, има всички основания да бъдат отменени от КС поради нарушение на Конституцията на реда за приемане на закони и на Правилника за дейността на НС.
Наложително е депутатите да се съобразяват със Закона за нормативните актове (ЗНА), който определя необходимите за законодателния процес изисквания. В конкретния случай, това предполага да се направи задълбочен анализ за прилагането ( или неприлагането ) на конституционните разпоредби за следствието в законодателството и в практиката, причините за направените промени и резултатите от това, т. нар. последваща оценка за въздействие на приети нормативни актове.
Разрешаването на проблема за мястото на следствието не се свежда до избор между съществуването му като самостоятелна институция до 2009 г. и аташирането му към прокуратурата след това. То може да бъде определено едва след цялостна, комплексна реформа на статута на прокуратурата и следствието, както и на състава, начина на избирането му конституционната характеристика на ВСС. Това не може да бъде постигнато със ЗИДЗСВ, а изисква промени в НПК и в множество други закони, имащи пряко или косвено значение за опазване на обществения ред, но преди всичко: с конституционно изясняване на множеството натрупани проблеми във връзка със съдебната власт и на нейните взаимоотношения с изпълнителната и законодателна власт.
1] Вж. проф Димитър Токушев, Съдебната власт ва България, с. 340.
[2] Проф. Пенчо Пенев, Съдебната власт в България 1989 – 2014г. с. 108 [3] Проф. Токушев, ц.с. с. 399 [4] Ангел Джамбазов, Съдебната власт, с. 33. [5] Проф. П. Пенев, ц.с, с. 189*Aвтopът e юpиcт c дългoгoдишeн cтaж. Бил e cъдия и нapoдeн пpeдcтaвитeл във Beлиĸoтo нapoднo cъбpaниe, ceĸpeтap нa Cъвeтa пo зaĸoнoдaтeлcтвo ĸъм Mиниcтepcтвoтo нa пpaвocъдиeтo, пapлaмeнтapeн ceĸpeтap нa cъщoтo, зaм.-пpeдceдaтeл нa Цeнтpaлнaтa избиpaтeлнa ĸoмиcия. B мoмeнтa e aдвoĸaт.
