DeFakto.bg DeFakto.bg
д-р Васил Петров,
съдия в Софийския районен съд
Изминалата седмица донесе няколко бурни кадрови труса в българската съдебна система. На 12 юни 2023 г. със 16 на 4 гласа Пленумът на ВСС прие, че главният прокурор Иван Гешев е уронил престижа на съдебната власт и предложи на президента на Републиката да издаде указ за неговото освобождаване. Указ Президентът издаде в на 15 юни същата седмица.
На следващия ден членовете на Прокурорската колегия, а не целият Пленум на ВСС, избраха изпълняващ функциите на главен прокурор на мястото на Иван Гешев – заместника му Борислав Сарафов.
Всичките членове на ВСС са с изтекъл мандат от 03.10.2022 г., когато са изминали 5 години от конституирането им като орган след предходното попълване на състава. На общите събрания на съдиите (18.06.2022 г. и 25.06.2022г.), на прокурорите (02.07.2022 г. и 09.07.2022 г.) и на следователите (04.06.2022 г. и 11.06.2022 г.) са избрани нови членове на ВСС от професионалната квота, но на тях не е позволено да встъпят с аргумента (верен или не), че се чака и НС да запълни парламентарната квота, което и досега не е сторено.
По повод създаденото положение бившият вече главен прокурор Иван Гешев, а след това и тричленен състав на ВАС, отправи искане до Конституционния съд за тълкуване на Конституцията за това прекратени ли са мандатите на изборните членове на настоящия състав на ВСС, могат ли новоизбраните членове от професионалната квота заедно с „тримата големи“ да формират нов състав на ВСС, без да чакат НС да попълни парламентарната квота, както и могат ли членовете с изтекъл мандат да продължат да упражняват правомощия, вместо новоизбраните членове.
Без да изчакат произнасянето на КС, членовете на Пленума на ВСС, чиято легитимност е поставена под въпрос, а тази на изборните членове от професионалната квота – под двоен, гласуваха за отстраняване на главния прокурор; президентът издаде указа си също без да изчака произнасянето на КС. Без да леем крокодилски сълзи за бившия главен прокурор Иван Гешев, трябва да се запитаме доколко процедурата по елиминиране на Иван Гешев от длъжността главен прокурор е съвместима с принципите на правовата държава. Едва ли е легитимно и назначението за и.ф. главен прокурор на лице от орган, различен от органа, имащ правото да избере титуляр на длъжността.
Коментарите в медиите, а и между юристите, са безброй.
И в двата случая обаче възниква по-общ въпрос:
има ли правен спор в случая, има ли спор, който правото и съдът да може и да трябва да разреши?
Правен спор има. Титулярят на длъжността – в случая Иван Гешев, а длъжността главен прокурор – заявява, че органът, който разглежда дисциплинарна процедура против него – в случая Пленумът на ВСС – е нелегитимен, т.е. че физическите лица, претендиращи да вземат властнически решения, нямат вече надлежната власт да правят това. Обратно, всичките 20 члена на ВСС, участвали в гласуването, си мислят, че имат мандат да вземат властнически решения. Същият правен спор може да има по отношение на действията на ВСС по отношение на когото и да е от останалите 2197 съдии, 1538 прокурори и 435 следователи, които българският данъкоплатец издържа.
Правен спор има и по отношение назначението за и.ф. на Борислав Сарафов. Членовете на ПК и самият Борислав Сарафов мислят, че ПК на ВСС има компетентността да прави назначение за и.ф. главен прокурор. Всяко лице, което може да бъде адресат на какъвто и да е властнически акт на Борислав Сарафов оттук нататък ще поддържа обратното – че назначението на Сарафов е нищожно, като извършено от некомпетентен орган.
И тук въпросът е по-общ – не само когато се поставя под съмнение легитимността на ВСС, главния прокурор или друг орган на съдебната власт, а когато се поставя съмнение в легитимността на който и да е административен орган, издаващ утежняващи юридически актове.
Спорът не е теоретичен, а конкретен, жив спор по приложението на правни разпоредби, и то не относно съдържанието на акт, който издава или би издал органът, а относно самата му компетентност да издава властнически актове, относно легитимността на органа.
Щом има правен спор, поначало следва да има и арбитър, който да го разреши, равноотдалечен от спорещите, казано просто – съд. Кой обаче може да бъде този съд?
Най-простият отговор – Конституционният съд – не е непременно правилен, доколкото КС може да бъде сезиран само от изчерпателно посочени държавни органи, докато всяко лице може да бъде поставено в положението да участва в производство пред държавен орган, заплашващ го с издаването на утежняващ юридически акт, когато легитимността на държавния орган е поставена под съмнение – поради назначение от некомпетентен орган, поради изтичане на срок на пълномощия и др. причини.
Според мен, доколкото компетентността е въпрос на публичното право, то административните съдилища и ВАС са тези, които следва да решават и споровете за легитимността на административните органи, независимо от това дали са предвидени в Конституцията, както ВСС и главният прокурор, или в обикновен закон (за конституционните органи следва да се предвиди възможност за сезиране на КС при нужда от тълкуване на Конституцията). Да видим какво могат да ни „дадат“ административните съдилища при наличната уредба.
Съгласно чл. 128, ал. 2 АПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение, когато има интерес от това и не разполага с друг ред за защита.
Буквата на тази разпоредба „пасва“ и на правните спорове, които обсъждам тук. Само че, както е известно, административноправната доктрина традиционно поддържа, че производството по издаване на административен акт е безспорно, а административен спор има едва ако издаденият акт или отказът за издаването му бъде обжалван пред по-горестоящ административен орган; че правоотношението между страната в административното производство и административния орган е административно-процесуално, а не административно. Съмнително е да очакваме административните съдии да надскочат положенията в административноправната доктрина, за да дадат досега непредоставяна правна защита и да се самонатоварят с нов вид дела.
Друга норма е тази на чл. 250, ал. 1 АПК, според която всеки, който има правен интерес, може да иска прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона. Тази разпоредба урежда защита срещу т.нар. фактически незаконни действия на администрацията (voie de fait). Буквата на закона е следната: административният орган или длъжностното лице са легитимни, законно избрани и поначало имат властта да издават властнически актове, но в случая не са издали такъв акт, а извършват фактически действия, които не се основават на закона или на административен акт и така засягат лицето, което иска прекратяване на тези действия. При едно преторско, разширително тълкуване на закона, каквото много съдилища в континенталната правна система биха направили, споровете, които разглеждаме в случая, биха били ликвидирани именно по този ред.
Доколкото повечето съдии у нас са част от правната школа „Къде го пише?“, очакването за това, че по аналогия на закона или на правото, или чрез разширително тълкуване административните съдилища ще се самонатоварят с нов вид дела по спорове за действителността на правоотношенията на държавни органи и длъжностни лица, е напразно. Необходима е уредба от законодателя.
Нея може да потърсим и намерим в правните системи, които имат централизирана държавна власт и силни и независими съдилища – в случая в държавите от общото право.
Още през 13 век в Англия кралските съдилища са издавали прерогативни заповеди (writs) за quo warranto (средновековен латински – „На какво основание?“), задължаващи лицето, против което са издадени, да посочи основание, на което упражнява някакво право, правомощие или привилегия, които претендира, че има.
Понастоящем това правомощие на централните английски съдилища е кодифицирано в чл. 30 от Закона за висшите съдилища на Англия и Уелс от 1981 г. (Sec. 30 of Senior Courts Act 1981), като текстът гласи:
Заповеди (Injunctions) за възпиране на лица да действат на длъжности, които не са оправомощени да изпълняват
(1) Там, където едно лице не е оправомощено да действа на дадена длъжност, за която се отнася настоящият член, Висшият съд (High Court) може –
(a) да издаде заповед, забраняваща му да действа и
(b) при нужда, да прогласи, че длъжността е вакантна.
(2) Този член се прилага за всяка щатна длъжност (substantive office – длъжност, различна от почетната) от публичен и постоянен характер, упражнявана под властта на Короната или създадена от парламентарен закон или кралска харта.
Подобен иск за възпиране на нелегитимни длъжностни лица и държавни органи може да се уреди и у нас, а подробностите следва да бъдат внимателно уредени в АПК на систематичното място – някъде след чл. 250, където между другото, до 2009 г. беше уреден иск на всяко лице с правен интерес за установяване на конфликт на интереси у държавен служител – ал. 2 на чл. 250.
Възраженията, че подобен иск и подобна процедура за проверка легитимността на физическите лица, изпълващи персоналния състав на държавните органи, са чужди на нашата правна система, са верни, но нехарактерни на нашата правна система са и напр. наскоро създаденият механизъм за разследване на главния прокурор и заместниците му, предвидените правила за съдебен контрол върху прокурорски откази за образуване на досъдебно производство и др. Всички тези нови правила са създадени от законодателя в името на реализацията на правовата държава и защитата на правата и интересите на гражданите, което е висшата ценност.
