ЕСПЧ: Отстраняването на Жаблянов като зам.- председател на НС не е злоупотреба с правото на мнение, а „необходима мярка в едно демократично общество“ (особено мнение)

Zhablyanov v. Bulgaria (Application no. 36658/18)

През 2018 г. заместник-председателят на Народното събрание Валери Жаблянов (БСП) бе отстранен от поста си заради няколко изказвания и позиции. С гласовете на ГЕРБ (84), „Обединени патриоти“ (16) и „Воля“ (9), както и един независим депутат – общо 110, той беше отстранен от ръководството на парламента, въпреки че мотивите в предложението за отстраняването му не отговаряха на условията в правилника за дейността на парламента.  БСП гласува против – 71 народни представители, а ДПС не участва в гласуването. 

В искането, подписано от депутати от ГЕРБ и „Обединени патриоти“,  бяха посочени три мотива за освобождаване на Жаблянов – изказването му от трибуната срещу договора за приятелство с Македония, неуважително отношение на 1 февруари, когато в залата се отбелязваше паметта на жертвите на Народния съд,  както и изложената от него позиция,  че „Народният съд е необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“.

Информацията  за решението съобщава доц. Светла Маргаритова в блога си „Права на човека“. Де Факто публикува и особеното мнение по решението на ЕСПЧ, според което отстранянето на Жалбянов е нарушение на правото му да изразява мнение.

 

Делото засяга основно два въпроса по член 10 от Конвенцията. Първият е дали отстраняването на заместник-председател на българския парламент от поста му поради негови публични изявления може да се разглежда като „намеса“ в правото му на свобода на изразяване по смисъла на чл. 10 § 1, по-специално в светлината на естеството  на този пост. Вторият въпрос е дали това отстраняване, което се основава главно на изявление, оправдаващо „Народния съд“ – извънреден наказателен трибунал, действал  след установяването на комунистите на власт през периода  1944 – 48 г.,  може да се разглежда като отговарящо на изискванията на чл. 10 § 2, и по-специално – че е бил „необходим в едно демократично общество“ . 

Жалбоподателят е бил народен представител   от листата на Българската социалистическа партия (БСП).  През януари 2018 г. той  е избран за един от петимата заместник-председатели на парламента  след номинация от БСП. През февруари 2018 г., след предложение от група народни представители от ГЕРБ, Парламентът го отстрани от поста заместник-председател.

Твърдяната  злоупотреба се отнася до три инцидента от  януари и февруари 2018 г. Първият е свързан с  пленарно обсъждане на договор между България и    Република Македония на 18 януари 2018 г., към който жалбоподателят отправя критика, че е  „мъртвороден“ и „измислица“.  Вторият е, че  в пленарно заседание, проведено на 1 февруари 2018 г., когато е предложено с  минута мълчание да се почетат жертвите на   комунистическия режим, в частност на  осъдените на смърт или дълги срокове лишаване от свобода от създадения „Народен съд“,той  многократно взема думата, като посочва, че в края на Втората световна война такива процеси са били провеждани в цяла Европа, за да се съдят сътрудници на Силите на Оста. По думите му трябва да се почетат и жертвите на фашизма и съпротивата. След предупреждение председателят изключва  микрофона на жалбоподателя.

Третият инцидент е по повод оповестена декларация на  БСП  от 13 февруари 2018 г. в знак на протест срещу провеждането на факелно шествие в памет на генерал-лейтенант Луков, убит в София от  партизаните на 13 февруари 1943 г. В нея  се провъзгласява  наред с другото, че „Народният съд“ е създаден след решение на Съюзническите сили и че това е било„необходимо и неизбежно правосъдие по време на война“. Малко след публикуването на декларацията пресаташето на партията уточнява, че партийното бюро не е одобрило нейния текст, а просто е поискало да бъде изготвена. Според някои медии декларацията е била съставена от жалбоподателя, който отрича  да я е написал, но по същество се съгласява със съдържанието й.

На 20 февруари 2018 г. 81 народни представители, основно от групата на ГЕРБ, предлагат жалбоподателят да бъде отстранен от поста на зам.-председател на Парламента поради многократно нарушаване на Правилника на народното събрание и дискредитирането на тази институция, позовавайки се на гореописаните три инцидента.На 21 февруари с мнозинство от 110 срещу 61 гласа (без участието на представителите на ДПС, които напускат преди гласуването залата), жалбоподателят е отстранен от поста си на зам.-председател.

На 2 март 2018 г. Конституционният съд е сезиран от 60 народни представители с искане да бъде обявено за противоконституционно решението на Народното събрание за отстраняването на жалбоподателя от поста му на зам.-предзседател, в което е посочено, че то противоречи на редица конституционни текстове и не съответства на Правилника на Народното събрание. С решение от 16 ноември 2018 г. (№ 16   по к. д. № 4/2018 г., обн. ДВ, бр. 95/2018 г.). Конституционният съд отхвърля искането. Той приема, че жалбоподателят систематично е злоупотребявал с правомощията си и този системен характер няма просто количествено измерение. Неговото твърдение за оправданото съществуване на Народния съд противоречи на закона от 2000 г., с който комунистическият режим в България е обявен за престъпен. Наред с това е установено, че жалбоподателят е нарушил и Правилника на парламента.

Съдът отбелязва, че жалбоподателят е бил освободен от длъжност с  политическо естество, а не от професионална длъжност като съдия, прокурор, университетски преподавател или държавен служител. Следователно възниква въпросът дали неговото уволнение представлява намеса в упражняването на свободата му на изразяване. Съдът према, че   всяка такава намеса е оправдана. Въз основа на мотивите на решението на Конституционния съд и съответните текстове от правилника на българското Народно събрание в областта на злоупотребата с власт, той намира, че освобождаването от поста зам-председател е било „предвидено от закона“ и че е било насочено към   защитата на „морала“ и   на „правата на другите“.

По повод изявлението на жалбоподателя във връзка с обсъждания международен договор Съдът отбелязва, че то не е споменато в решението на Конституционния съд и не следва да бъде вземано предвид при оценката относно необходимостта от намесата в свободата му на изразяване.

Вторият инцидент  –  настояването на жалбоподателя да се почетат и жертвите на фашизма – е направено в деня, посветен на възпоменанието на жертвите на комунизма. Жалбоподателят е говорил като представител на политическата партия, която е била наследник на комунистическата партия, най-отговорна за създаването и функционирането на „Народния съд“.  Той възхвалява политическото насилие, в което тази партия е участвала в миналото, осмива депутата  и оценката му за „Народния съд“, защитава работата на този трибунал и по същество  пренебрегва  всички хора, осъдени от него. Съдът дава оценка на същността и работата на този съд, позовавайки се на мотивите от решението на Конституционния съд.  Това е бил трибунал, създаден и действащ в противоречие с най-елементарните изисквания за справедлив процес и се възприема в България като неразривно свързан с репресиите, извършвани от комунистическия режим. От това следва, че всяко категорично и цялостно оправдание на този съд може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията.  Затова Съдът намира, че това изказване не заслужава повишената защита, която обикновено се предоставя на изразяването по въпроси от обществен интерес.

Що се отнася до третото твърдение, както мълчаливо се приема от мнозинството от Конституционния съд, жалбоподателят е автор на частта от декларацията, която оправдава „Народния съд“.

Европейският съд посочва, че  по принцип не   се произнася по въпроси, свързани с чисто исторически факти, но в случая възприемането на ролята на „Народния съд“ в историята на България е важно, за да се разбере значението на думите на жалбоподателя.

През 90-те години на миналия век много присъди, постановени от „Народния съд“, са били отменени, тъй като, наред с другото, са били политически мотивирани и не са се основавали  на конкретни доказателства. Както българският  Върховен съд, така и Конституционният съд характеризират „Народния съд“ като извънреден трибунал, който противоречи на основните принципи на наказателното право и правосъдието и не отговаря на изискванията за справедлив процес.  През 2000 г. законодателната власт приема и специален закон, осъждащ „Народния съд“ като инструмент за политически репресии (Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен).  За самия Съд всяко категорично и цялостно оправдание на такъв трибунал, което е било в противоречие с най-основните изисквания за справедлив процес, може да се разглежда като противоречащо на основните ценности на Конвенцията.  Всъщност Съдът последователно е подчертавал важното място, което правото на справедлив съдебен процес заема в едно демократично общество. По отношение на този аспект на делото чл. 17 от Конвенцията играе важна роля при насочването на оценката за необходимостта от намеса в правото на жалбоподателя да направи изявление.

Изявлението на жалбоподателя няма нюанси, то не е направено в разгара на момента, а е в писмена форма и формулировката му по всичко личи, че е доста целенасочена и преднамерена. Следователно то е било в противоречие с демократичните ценности и не е заслужавало повишена защита.

Съдът отбелязва наред с това, че необходимостта от отстраняване на жалбоподателя от поста му следва да се прецени на фона на историята на България след Втората световна война и тоталитарния характер на комунистическия режим. Като се има предвид близката им история, държавите, които са преживели комунистически репресии и жестокости, имат специална морална отговорност да се дистанцират от тях. Липсата на подходящо разследване на тези жестокости и сравнително слабата обществена осведоменост за тях, отбелязани в Резолюция 1481 (2006) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, правят тази отговорност още по-неотложна в известен смисъл. Едва ли може да се каже, че твърденията за „Народния съд” в България са имали само историческо значение. Следователно изминалото време не е направило неуместна реакцията под някаква форма на  властите по повод  изявлението на жалбоподателя.

Що се отнася до тежестта на санкцията, Съдът отбелязва, че  това отстраняване не е имало дългосрочни последици за жалбоподателя, нито е довело до подобни последици за неговата политическа партия, която номинира друг заместник-председател на негово място.  По този начин ефектите от мярката са били предимно символични и не са имали дълготрайни последици за жалбоподателя, въпреки че се е стигнало до намаляване на заплащането му. Жалбоподателят не е загубил мандата си на депутат и не е бил възпрепятстван да разпространява възгледите си.

Така Европейският съд достига до извода, че в светлината на всички горепосочени фактори – естеството на спорните изявления, контекста, в който българските власти са реагирали на тях, и естеството на мярката, която са предприели в отговор – твърдяната намеса в правото на жалбоподателя на свободата на изразяване може да се разглежда като „необходима в едно демократично общество“.  Решението, е  че жалбата, макар и допустима, е неоснователна и не е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията.

Решението е категоризирано във второ ниво по значимост.

За пълна информация по темата публикуваме и  особеното мнение по делото  Zhablyanov v. Bulgaria .

Особено мнение на съдия ЗЮНД:  Българският  парламент и българският  Конституционен съд в нарушение на Конвенцията са отстранили  Жаблянов като зам.предеседател

С уважение, но не съм съгласен с мнението, че член 10 не е нарушен в настоящия случай.

Съгласно правило 5 § 1 (2) от Правилника на българския парламент, заместник-председателите могат да бъдат отстранени от поста си преди края на мандата си, ако, inter alia, една трета от членовете на Асамблеята предложат отстраняването им поради (а) „системна“ злоупотреба с власт“, или (б) „системно неизпълнение на задълженията [попадащи] в обхвата на тяхната компетентност“ (вж. параграф 48 (b) от решението).

Събранието основава решението си за отстраняването на жалбоподателя от поста заместник-председател на три инцидента. Първо, относно енергичната реч, произнесена в лично качество като член на Асамблеята, относно предложения договор с тогавашната бивша югославска република Македония (вж. параграфи 6-8 от решението); второ, относно изявлението, направено от името на неговата група относно предложението на друга група да запази минута мълчание в памет на „жертвите на комунистическия режим“ (вж. параграф 12 от решението) и поведението му, след като председателят приканва членовете да запазят минута мълчание (вж. параграф 13 от решението); и трето, относно декларацията, издадена от Българската социалистическа партия на 13 февруари 2018 г., приписвана на жалбоподателя, според която „Народният съд“ е бил изискан от Съюзническите сили през Втората световна война и е бил „необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“, декларация, незабавно оттеглена от партията като просто проект, който не е одобрен от Бюрото и не отразява позицията на партията (вж. параграф 14 от съдебното решение).

От самото начало бих искал да подчертая, че този Съд е приел в делото Handyside v. the United Kingdom(7 декември 1976 г., § 49, серия A No 24), че свободата на изразяване представлява „една от съществените основи на [демократичното] общество“ и „е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които са приети благоприятно или се считат за безобидни или като въпрос на безразличие, но и на тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или който и да е сектор от населението„. За да осъществи това разбиране за свободата на изразяване в контекста на политическа реч или дебат по въпроси от обществен интерес, Съдът изясни в Perinçek v.Швейцария ([GC], No 27510/08, §§ 204, 206 и 280, ЕСПЧ 2015 (извадки)), че не трябва да се налагат ограничения или наказания върху словото, освен ако то не може да се разглежда като пряк или косвен призив към насилие или като оправдание за насилие, или нетърпимост. Така в неотдавнашно решение (Erkizia Almandoz v. Spain, No 5869/17, 22 юни 2021 г.)

Съдът установи нарушение на член 10 поради наказанието, наложено от испанските съдилища на жалбоподателя, който е произнесъл реч, завършваща с възклицанието „Да живее Аргала!“ на събитие, отдаващо почит на високопоставен член на баската терористична организация ЕТА, което се разглежда от испанските власти като възхвала на терористичните дейности.

Както правилно изясни съдия Леменс, терминът  оправдание на насилие, или нетолерантност“ (курсивът е добавен) трябва да се разбира в контекста на речта, насочена срещу определени групи от населението и не може да се разбира като отделна категория, различима от призивите към насилие или реч на омразата.

На фона на тази съдебна практика първият и третият инцидент, проведени срещу жалбоподателя, попадат извън обхвата на законните и пропорционални ограничения на свободата му на изразяване. В тези две изявления той изразява виждането си за проекта на договор и – приемайки, че е автор на въпросната декларация – за ролята на „Народния съд“ в края на Втората световна война. Това не са случаи на реч, призоваваща към насилие или подбуждане към такова. Те просто отразяват мислите на жалбоподателя по тези въпроси. Същото се отнася и за речта, произнесена от жалбоподателя, когато в парламента е предложено едноминутно мълчание и председателят му даде думата. От друга страна, това, за което той може основателно да бъде критикуван, е фактът, че отново взе думата, без разрешение, когато минутата мълчание вече беше в ход.

Като се има предвид това, остава само един инцидент, за който жалбоподателят може да бъде критикуван. Както вече беше споменато, заместник-председателят може да бъде отстранен от поста си в случай на системна злоупотреба с власт или системно неизпълнение на задълженията си. Еднократното провинение не може да бъде приравнено на систематичен провал, без произволно тълкуване на закона. Това е несъвместимо не само с обикновеното значение на понятието, но и с целта на закона. Заместник-председателят може да бъде отстранен, когато се счита, че не е в състояние или не желае да изпълнява задълженията си. Това не може да се основава на един-единствен инцидент. Самото мнозинство счита такова тълкуване за „може би неортодоксално“ (вж.параграф 99 от решението). В своето съвпадащо мнение съдия Сергхидес, макар и да не крие опасенията си, се опитва да ги преодолее, като обяснява, че неправомерното поведение на жалбоподателя, дори и да е единичен инцидент, може да е резултат от фиксиран план и следователно може да се счита за систематично.

Не мога да се съглася. Повтарям, че речта като такава, ако не е свързана с призиви към насилие, или нетолерантност, не може да оправдае ограниченията. Едно единствено провинение си остава едно-единствено, дори и да е придружено от реч, която мнозинството не одобрява или която те дори могат да намерят за шокираща.

Това са причините, поради които, по мое скромно мнение, българският парламент и Конституционният съд са нарушили член 10 (свобода за изразяване на мнение б.р.) съответно при отстраняването и отстояването на отстраняването на жалбоподателя като заместник-председател.