DeFakto.bg DeFakto.bg
Защо ВКС предпочита да отказва правосъдие вместо да изпълни решение на ЕСПЧ
Автори: адв. Милена Докова-Костадинова,
адв. Михаил Екимджиев
С Определение № 1657 от 14.06.2023 г. по гр.д. № 1587 от 2023 г. Върховният касационен съд (ВКС) остави без уважение искането на българска транссексуална гражданка (П.Х.)[1] за възобновяване на делото пред националните съдилища за промяна на данните й, свързани с пола, в акта за раждане, въпреки осъдителното Решение на Съда в Страсбург от 27.09.2022 г. по нейна жалба, въз основа на което е направено искането за възобновяване.
Зад лаконичните мотиви на ВКС, които са от процедурно и формално естество, прозира арогантен отказ на касационната инстанция да изпълни задължението си, произтичащо пряко от чл.46 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията), според който: „Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.“ Вместо да осигури адекватно изпълнение на Решението на Съда в Страсбург, ВКС удължава правната несигурност и унизителното третиране на човек само защото е решил да потърси помощ от държавата да приведе в съответствие тялото и ума си.
Държавата заработва поредна „черна точка“ пред Комитета на министрите – органът на Съвета на Европа, който следи за изпълнението на решенията на ЕСПЧ. Приложеният от ВКС подход в казуса на П.Х. обяснява челната позиция, която България заема сред държавите с най-много и най-дълго неизпълнявани генерални мерки, произтичащи от осъдителни решения срещу нея. Генерални са тези мерки, които осъдената държава трябва да предприеме за предотвратяването или преустановяването на подобни на разглежданото в случая нарушения. Мерките най-често се изразяват в промени в законодателството или във властовите практики. В специфични случаи като настоящия единственият начин за възстановяване на нарушеното право, респективно за същинско изпълнение на решението на ЕСПЧ, е възобновяване на делото и преразглеждането му в съответствие с правния стандарт, възприет в решението на ЕСПЧ.
*Решението на ЕСПЧ от 27.09.2022 г.
С Решение на ЕСПЧ от 27 септември 2022 г., по дело „П.Х. срещу България“ (жалба № 46509/20), в сила от същата дата, е установено нарушение на чл. 8 от Конвенцията, поради отказа на държавата в лицето на българските съдилища (Окръжен съд-Велико Търново и ВКС) да изпълни позитивното си задължение да гарантира зачитане на половата идентичност на П.Х. В Решението си ЕСПЧ посочва, че: „отказвайки да признае законно промяната на пола на жалбоподателката, без да посочи достатъчни и относими причини за това и без да обясни защо в други дела, разглеждани от национални съдилища, такава промяна е била призната, националните органи неоправдано са се намесили в правото на жалбоподателката на зачитане на личния й живот (цитирано по-горе решение, §§ 69-74).“ Според ЕСПЧ отказът на националните съдилища да уважат искането на жалбоподателката за промяна на гражданското й състояние е непропорционална намеса в правото й на зачитане на личния й живот.
В основата на осъдителното Решение срещу България е липсата на детайлен анализ в мотивите към решенията на въззивната и касационната инстанции на индивидуалното положение на П.Х. и на конкретни аспекти на обществения интерес, които биха могли да превалират над правото й на признаване и зачитане на половата идентичност. ЕСПЧ изрично посочва, че са налице достатъчно категорични доказателства за състоянието на П.Х., обосноваващи допускането на исканата от нея промяна, както и че липсват „достатъчни и уместни“ причини, свързани с обществен интерес, които да надделяват над индивидуалното право на жалбоподателката по чл.8 от Конвенцията.
*Искането на П.Х. за възобновяване и отказът на ВКС да го допусне
Въз основа на Решението на ЕСПЧ от 27.09.2022 г., на основание чл.46 от КЗПЧОС, П.Х. подава молба до ВКС за отмяна на въззивното Решение на Окръжен съд-Велико Търново от 12.07.2019 г. и за възобновяване на делото. В молбата се акцентира върху неблагоприятните последици за нея от продължилата повече от 4 години ситуация на правна несигурност, изразаващи се в невъзможност да си намери работа, жилище, да пътува в чужбина, поради разминаването между външния вид и поведението й и данните в документите й за самоличност. Припомнено е, че в случаи като нейния се изисква „бърз, прозрачен и достъпен правен механизъм“ за гарантиране на правото й по чл.8 от Конвенцията, както и че поради деликатното и уязвимо положение, в което се намират хора като П.Х., Съдът в Страсбург е разгледал жалбата й с приоритет.
С Определение от 14.06.2023 г. състав на Трето гражданско отделение на ВКС, проявявайки самосъхранителен формализъм, отхвърля искането на П.Х. за възобновяване със следните мотиви: „Актовете, с които съдът осъществява администрация на гражданските правоотношения, не се ползват със сила на пресъдено нещо и не подлежат на отмяна по реда на чл.303 и сл. от ГПК: съгласно чл.540 от ГПК – относно безспорната администрация на гражданските правоотношения, която се състои в охранителни съдебни актове, издавани по реда на охранителните производства и съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС – относно актовете на спорна съдебна администрация.
Предвид изложеното молбата за отмяна е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Действително е налице окончателно решение на Европейския съд по правата на човека, с което е установено нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, което е основание за отмяна, но само на тези решения, които подлежат на отмяна по реда на този способ за отмяна на неправилни решения. В случая решението не подлежи на отмяна по този ред, поради което молбата за отмяна следва да бъде оставена без разглеждане.“
Така с нетипична за върховен съд на правова държава фриволност, ВКС отказва да защити основно човешко право, признато от ЕСПЧ, само защото в закона не е написано точно как трябва да го направи. Вместо, на основание чл.46 от ЗНА, да приложи най-близката процедурна аналогия, за да защити признато от международен съд човешко право, ВКС предпочете да откаже правосъдие.
*Отказът на ВКС да възобнови делото, Конвенцията и Тълкувателното решение от 20.02.2023 г.
Цел на осъдителните решения на ЕСПЧ е да осигурят имплементиране на обективираните в тях правни стандарти и така да осигурят ефективна защита на основните права и свободи в държавите членки.
Порокът на подхода, приложен от ВКС, в привидно безобидното Определение на ВКС от 14.06.2023 г., се корени в зададената в Тълкувателното решение (ТР) № 2 ор 20.02.2023 г. по тълкувателно дело № 2 от 2020 г. на същия ВКС парадигма на отказ от прилагане на Конвенцията, в нарушение на чл. 5, ал.4 от Конституцията на Република България. С цитираното ТР ВКС прие, че: „Обективното материално право, действащо на територията на Република България, не предвижда възможност съдът да допусне в производството по реда на глава III, раздел VIII от Закона за гражданската регистрация промяна на данните относно пола, името и единния граждански номер в актовете за гражданско състояние на молител, който твърди, че е транссексуален.“
За да стигне до този извод, който противоречи на чл. 8 от Конвенцията и на правозащитните стандарти на ЕСПЧ, ВКС заяви, че: „Инкорпорирането на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС3) в националния правен ред на основание чл.5, ал.4 КРБ не означава, че всички норми на Конвенцията имат пряко приложение и са „самоизпълняеми“. Така, КЗПЧОС и Конституцията, която прогласява прякото й приложение, бяха дерогирани по тълкувателен път.
Незабавно след постановяване на ТР от 20.02.2023 г. правозащитници алармираха, че цитираното изречение „взривява конституционния ред в България.“, както и че стъпвайки на него, всеки съдия, позовавайки се на задължителното тълкуване на ВКС, може да откаже да прилага Конвенцията.
Определението на ВКС от 14.06.2023 г., с което той отказва да възобнови делото на П.Х., въпреки наличието на влязло в сила осъдително решение на Съда в Страсбург срещу България доказва, че тези опасения са оправдани.
Явно е време да се запитаме: „Кой ще брани правата ни от върховните ни съдии?“
[1] В настоящата статия по отношение на П.Х. е използван женски род, съобразно нейното възприятие като жена и съобразно признатото й от ЕСПЧ право
Предстория на казуса
П.Х. е транссексуална българска гражданка. През 2018 г., П.Х. решава да приведе пола, който е посочен в акта й за раждане (мъжки), в съответствие с пола, към който тя иска да принадлежи и да бъде възприемана в обществото (женски).
Тя подава, на основание чл.19, ал.1 от ЗГР, във връзка с чл.73 от ЗГР, молба до Районен съд – Горна Оряховица (ГОРС), за промяна на пола, отразен в акта й за раждане; на имената й, както и на ЕГН.
С Решение от 21.02.2019 г. ГОРС допуска исканата от П.Х. промяна в данните. Мотивите на ГОРС са базирани на чл.8 от КЗПЧОС и на правните стандарти на ЕСПЧ.
Решението на ГОРС е обжалвано от Районна прокуратура-Горна Оряховица пред Окръжен съд – Велико Търново (ВТОС). Образувано е гр.д. № 285 от 2019 г.
С Решение от 12.07.2019 г. ВТОС отменя Решението на ГОРС. ВТОС отказва да направи подробен анализ на индивидуалното положение на П.Х. и на доказателствата по делото. Въззивната инстанция отхвърля искането с мотива, че исканата от П.Х. промяна противоречи на „обществения интерес“, без да посочва в какво се изразява
той.
Решението на ВТОС е обжалвано от П.Х. с касационна жалба пред Върховния касационен съд (ВКС). С Определение от 13.04.2020 г. ВКС не допуска до касационно обжалване Решението на ВТОС от 12.07.2019 г. , отново без да анализира положението на П.Х., с единствения мотив, че исканата от П.Х. не е допустима според българското
законодателство и противоречи на обществения интерес. Поради несъвместимия с Конвенцията подход на ВТОС и на ВКС се стига до осъдително Решение на Съда в Страсбург срещу България от 27.09.2022 г. по дело, образувано по жалба на П.Х.
