DeFakto.bg DeFakto.bg
Д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд
В решението по делото „Колеви срещу България“ от 5 ноември 2009 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) констатира практическата невъзможност и липсата на законови гаранции в България за търсене на наказателна отговорност от главния прокурор в България.
Наскоро, с допълнение на НПК и ЗСВ, с ДВ, бр. 48/2023 г., Народното събрание гласува уредба, целяща да отстрани констатираното от ЕСПЧ нарушение на Конвенцията и да позволи търсене на наказателна отговорност от главния прокурор.
Уредбата предвижда списък на действащи съдии, одобряван от Наказателната колегия (НК) на ВКС, състоящ се от съдии от самия ВКС, от апелативните или окръжните съдилища с ранг на върховни и с поне 7 годишен стаж по наказателни дела, които се включват в списъка след тяхно писмено желание. Измежду съдиите в този списък на случаен принцип се разпределят преписките по чл. 414а НПК, т.е. сигналите със законен повод за престъпление, извършено от главния прокурор.
Така определеният съдия, съгласно чл. 173а, ал. 2 ЗСВ, трябва да бъде назначен от Прокурорската колегия на ВСС за прокурор във ВКП за разследване на престъпления, извършени от главния прокурор – не е посочен срок, в който Прокурорската колегия трябва да извърши назначението, а е посочено, че той „се назначава“, след като ръководителят на наказателната колегия на ВКС „незабавно“ е уведомил Прокурорската колегия.
Любопитно е, че новелата на ЗСВ не предвижда съдебен ред за оспорване на отказа или бездействието на Прокурорската колегия да извърши назначението. А въпросът съвсем не е лишен от основание. Като се има предвид новаторският характер на уредбата – съдия да се назначава за прокурор (не за съдия следовател/разследващ съдия) и като такъв да разследва главния прокурор, може да се очаква съпротива у членовете на Прокурорската колегия за изпълнение на това законово задължение.
Има ли кой да обжалва? Има ли какво да се обжалва?
На пръв поглед, отговорът и на двата въпроса е отрицателен. Ако Прокурорската колегия бездейства, няма административен акт, а като няма акт, няма и какво да се обжалва. А и да има изричен акт на отказ, съдията, желаещ да стане прокурор за разследване на главния прокурор, няма как да обжалва, тъй като той самият не е подавал искане за назначаването си на такава длъжност – ръководителят на НК е действал служебно.
Да помислим по тези въпроси въз основа на опита досега.
Позволявам си да припомня два казуса от практиката на ВАС по въпроси, свързани с изпълнение на законови задължения на ВСС, при които административният орган не издава нарочен акт за отказ или се издава неблагоприятен административен акт, но без сезиране.
Първият казус бешe преди 13 години, когато с един колега младши съдия в НИП (Иван Георгиев) водихме дело против ВСС за неувеличението на младши съдийската заплата. Припомням, че съгласно чл. 218, ал. 2 ЗСВ основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, а това са младши магистратските длъжности, се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт. ВСС действа в условията на обвързана компетентност. Щом той бъде сезиран с данни за средномесечната заплата на заетите лица в бюджетната сфера – било от НСИ, било от председателя на Народното събрание, било дори от някой друг орган или лице – той е длъжен да се съобрази и да коригира основното месечно възнаграждение в съответствие с тези данни. На свое заседание тогава, през 2010 г., ВСС е бил сезиран с данни за размера на възнагражденията на народните представители от председателя на Народното събрание и с размера на средномесечната заплата за заетите лица в бюджетната сфера от НСИ. ВСС е констатирал, че най-ниското основно месечно възнаграждение за съдийска длъжност е с 44 лв. по-малко от законоустановеното. Въпреки това обаче ВСС не е актуализирал размера на основното месечно възнаграждение. Ние обжалвахме през ВАС този акт – „приемане за сведение“ – на ВСС, като твърдяхме, че става дума за отказ да бъде издаден административен акт, с който в условията на обвързана компетентност ВСС е бил длъжен да изпълни задълженията си да приведе размера на основното ни месечно възнаграждение в съответствие с данните за средномесечната заплата в бюджетната сфера, подадени от НСИ.
ВАС прие, че ВСС е в законово нарушение по въпроса за размера на младши съдийската заплата, но прекрати делото с довода, че актът на ВСС има само уведомителен характер и не е административен акт. Отказ – изричен или мълчалив – според ВАС може да има само по искане на жалбоподателя, отправено до административния орган, не и по служебни произнасяния на органа.
При втория казус, всъщност поредица казуси, от последните години административните съдилища и ВАС като че ли изоставят това становище. На някои съдии не са изплатени т.нар. бонуси, които ВСС периодично разпорежда да бъдат изплатени, обикновено при приключване на бюджетната година, с мотива, че имат висящи дисциплинарни наказания. Тези съдии предявяват искове по ЗОДОВ. Уважават се искове по ЗОДОВ на съдиите, като за вреда се приема размерът на допълнителното материално стимулиране, което съдията би получил, ако не беше водено срещу него дисциплинарно нарушение и ако не бе му „отказан“ бонус само на дискриминационния довод, нарушаващ презумпцията за невиновност, че магистрат с висящо дисциплинарно обвинение не може да е в образцово изпълнение на служебните си задължения и следователно не заслужава бонус. Нарочно поставям думата отказан в кавички, защото отказ по смисълана на АПК изглежда няма – магистратът не е адресирал молба за бонус до ВСС и/или до своя административен ръководител, че по тази негова молба да е формиран изричен или мълчалив отказ по см. на АПК. А без такъв акт отказ магистратът няма какво да обжалва по АПК. А без обжалване и отмяна на административен акт по АПК, няма как да се уважи иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. И въпреки това такива искове се уважават. Защо? Нали когато административният орган по служебен път откаже да приеме решение, но без сезиране с искане от правен субект, нямаме отказ по молба и нямаме административен акт?
Общото между тези два стари казуса и казуса с Прокурорската колегия, която не изпълнява задължението си по чл. 173, ал. 2 ЗСВ, е следното: законът урежда случай на издаване на административен акт, който, ако да би бил издаден, би бил благоприятстващ за даден правен субект, обаче по силата на законовата норма актът не се издава след сезиране, след молба на заинтересования правен субект. Така ако органът откаже да издаде акта или просто бездейства, няма изричен административен акт отказ, нито мълчалив административен отказ по см. на АПК. Как да дадем съдебна защита в случая?
Изходът е следният:
Когато ВСС приеме „само за сведение“ данните на НСИ и на председателя на Народното събрание, с това той отказва да приведе размера на заплатите на младшите съдии в съответствие с данните. Когато Прокурорската колегия приеме „за сведение“ уведомлението на ръководителя на НК за определен съдия по чл. 173а, ал. 2 ЗСВ, тя на практика отказва да назначи този съдия за прокурор за разследване на престъпления, извършени от главния прокурор. Когато ВСС и ръководителят на съответният орган на съдебната власт направят списъци на магистратите, на които да се платят бонуси, но изключат магистратите с висящи дисциплинарки, с това те отказват да платят бонуси на тези магистрати, независимо, че последните не са подавали нарочна молба „платете и на нас бонус“.
Касае се за т.нар. „мълчаливи волеизявления“, познати на чуждата (Zanobini, G. Corso di diritto amministrativo. Milano, 1958, p. 285) и на нашата (Костов, М. За правната същност на отказите на администрацията и за контрола върху тях. – Правна мисъл, 1975, № 6, с. 35-36) доктрина, т.е. за изрични откази, формулирани посредством изрази, които се извличат имплицитно от текста на обжалвания акт.
Примери за такива актове са всеки акт на конкурсна комисия или административен орган, който класира даден кандидат за спечелил конкурса, поръчката, търга, концесията, свободното място и пр. Ако актът е формулиран: „Определям Х за …“, с това имплицитно всички останали кандидати са получили отказ, при това изричен, да бъдат те облагодетелствани от крайния акт на процедурата. Те имат правен интерес да обжалват акта, макар и органът да не е постановил изричен (текстово!) допълнителен акт: „Във връзка с горното, отказвам на Y, Z, T…..“. Ако понякога се постановяват и такива актове (Например ако има съдийски конкурс по ЗСВ, на който са се явили повече от определените места кандидати, то ВСС има практика да приема изрично решение за назначаване на спечелилите кандидати до запълване на местата, а после – да приема изрични решения за отказ на останалите „вън“ кандидати), то това се прави за удобство, прегледност и яснота, но не внася нищо ново откъм волеизявление.
И така, има мълчаливо волеизявление, което обаче е изричен отказ.
Затова съдията от списъка на наказателни съдии към НК на ВКС, който е избран на случаен принцип да разглежда преписка със сигнал със законен повод за престъпление, извършено от главния прокурор, може да обжалва отказа – „приемането за сведение“, „отлагането за едикога си“, – на Прокурорската колегия да го назначи за прокурор, разследващ главния прокурор, по посочената преписка.
Дали ВАС ще разгледа и уважи такава жалба? Това зависи от твърде много метаюридически фактори – дали съдиите имат здрав разум, обща правна и специализирана административноправна култура, гръбнак и дали have the balls to do it, за да цитирам английския вариант на един съброхърватски идиом.
