В общия проект на ГЕРБ- СДС, ПП-ДБ и ДПС е запазената идеята на управляващите да заменят националния празник 3 – март – Ден на Освобождението на България от османско иго с 24 май – Ден на българското слово, просвета и култура, и на кирилицата.
Тъй като в медиите преобладаващо се тиражира мнението на упрвляващите по темата, Де Факто предлага позициите на двама журналисти – Петър Волгин от БНР и на Валери Найденов, основател и главен редактор на в. „24 часа“ (и не само) , които се различават от тази на вносителите за промени в Конституцията.
За едното знание и просвещение става дума, както обясни съпредседателят на ПП-ДБ Кирил Петков причината за налаганата промяна в общия законопроект. Но просвещението не е еднопосочен процес, спуснато с проект „отгоре“.
Препубликуваме текстовете и като компенсация за изненадващото предложение сред основните поправки в глава „Съдебна власт“ на Конституцията, чиито автори решиха, че 166 -те подписа под законопроекта са основателна причина да бъде игнорирано мнението на инакомислещите и допитването до народа по такъв съществен въпрос като националлния празник.
Петър Волгин: Атаката срещу Трети март е атака срещу България
Идеята за премахването на 3 март като национален празник не е само димка, която трябва да отвлече вниманието от останалите предложения за конституционни промени. В случая става дума за нещо много по-тревожно – за съзнателна атака срещу българската самостоятелност. Да си припомним какъв е дълбокият смисъл на нашия национален празник.
Почитаме 3 март, защото това е датата, на която е възродена българската държавност. Пет века България я няма на картата. Не съществува.
И на 3 март 1878 г. тази държава възкръсва.
Вярно, на Берлинския конгрес държавата ни е разпарчетосана. Но главното остава – а именно, че България отново я има в света. Да, има и други важни дати в новата ни история. Като 6 септември, когато дръзваме да се опълчим на всички велики сили. Или като 22 септември, когато окончателно е провъзгласена българската независимост. Само че нито едното, нито другото важни събития щяха да бъдат възможни, ако преди това България не се беше възродила – на 3 март 1878 г.
Защо тогава е това неистово желание на една част от нашето общество – неособено голяма, но много шумна и много добре представена в медиите – националният ни празник да не се отбелязва на 3 март? Струва ми се, че отговорът на този въпрос не се крие единствено в настоящата геополитическа политкоректност. Отричането на Трети март е отричане на нашата самостоятелност. Хората, които се обявяват срещу този национаен празник са същите, които протестират срещу всяка проява, била тя и най-невинната, на българската идентичност. Те се мръщят недоволно всеки път, когото българи играят хоро. Или когато се издига българският флаг – на Рожен или където и да било другаде. Или когато политик или общественик заговори за защита на българските национални интереси. Тези мръщещи се екземпляри дори се дразнят, когато видят, че някой си е сложил българското знаме на снимката във Фейсбук.
Такива хора не искат да има България. Те искат ние да не сме българи. Искат да бъдем атомизирани индивиди, които да се разтворят в анонимния глобалистки бульон. Да, такива хора има във всяка държава. И в Европа, в Съединените щати има лица, които отричат националните специфики и се държат като представители на някаква глобалистка секта, чиято основна цел е премахването на националните държави. Ако все пак има някаква българска специфика в това отношение, тя се изразява във факта, че у нас подобен тип говорене е изключително силно представено в медийното пространство. Простичко казано, пет процента от населението, които не харесват страната си, заемат 95 процента от медийното време, за да разпространяват антибългарските си позиции.
И тук е мястото да бъде опровергана една често повтаряна лъжа. Внушават ни, че в България имало някакво страховито разделение. 50% от българите били „прозападни“ , а другите 50% били „проруски“. Според говорещите телевизионни глави половината население било „модерно и либерално“, пък другата половина от народа бил „немодерен и консервативен“. Истината е съвсем различна. Огромното мнозинство от българите са нормални хора. И понеже сме нормални и здравомислещи, изобщо не сме съгласни България да се идентифицира с истеричавата русофобия, например. Да, прибалтийските държави, както и Полша, имат всички основания да бъдет русофобски настроени. Ние обаче нямаме техния негативен исторически опит с Русия. И затова не желаем да ни присъединяват към тази групичка.
Проблемът е там, че въпросните пет процента, хайде, нека са десет процента от населението, за които споменах по-горе, винаги в нашата история са защитавали не българските, а някакви чужди интереси. През първата половина на 20 в. това бяха прогермански настроените, през втората половина на миналия век това бяха просъветски настроените, а сега са проамерикански настроени. Това е „елитът“, който винаги обслужва чуждите началници. И понеже този „елит“ днес е постоянно в телевизорите, а там е и неговата интелектуална прислуга, може да се създаде впечатлението, че наистина има някакво разделение петдесет на петдесет. Няма такова. Има 90% нормални хора срещу 10 % /максимум/ купен от евроатлантическите началници „елит“.
Бившият чешки президент Вацлав Клаус ги нарече „брюкселски народ“, защото отдавна са се откъснали от корените си и са привързани много повече към наднационалните офиси, отколкото към родното си място. Именно представителите на „брюкселския народ“ в България искат да премахнат Трети март като национален празник. Именно те искат страната ни да се откаже от оборудването на АЕЦ „Белене“ и, ако може, изобщо да се откажем от ядрената си енергетика. Хубавото в описваната ситуация е, че нормалните хора в България са много повечe.
Валери Найденов: Защо 3 март е много по-евроатлантически празник
В православния календар, който е гръцко-византийски, това е ден на двама светии – св. св. Кирил и Методий. Те са били големи византийски богослови и дипломати, но не е известно някога да са имали нещо общо с България.
Със сигурност не са автори на българската азбука, достатъчно е да погледнем тяхната „глаголица“.
Добре известно е, че кирилицата е създадена от българските книжовници. Чествайки тази азбука заедно с двамата византийски теолози, де факто се отказваме от българското авторство за славянската писменост и приемаме фанариотската версия. Така излиза.
А как стои въпросът с европейските ценности, които бързаме да възприемем?
Както е известно, Кирил и Методий са се пазарили с римския папа до къде се простират границите на византийското църковно влияние и откъде тръгва римското. По онова време двете църкви не са били добре разграничени, а Константинопол е имал претенциите да бъде истинският център на римската империя.
Днес обаче американската геополитическа догма възприема православието като чужда култура, враждебна на Запада. Достатъчно е да прочетем книгата на Самюъл Хънтингтън. Симеон Дянков пък има цяла монография, според която православието пречи на икономическото развитие. В школите на Сорос това съвсем сериозно се изучава. Ако сега възприемем 24 май за национален празник, много скоро ще ни се наложи пак да го сменяме.
От гледна точка на историята, 3 март е много по-евроатлантически празник, тъй руската империя при Александър ІІ е била единственият европейски съюзник на САЩ.
Великобритания е била враждебна на Севера по време на Гражданската война и за малко да се намеси на страната на Конфедерацията. Тогава руският император изпраща военния флот на разположение на Линкълн, ако се наложи. И така нататък.
Големият въпрос е друг – а какво иска българският народ? За пореден път елитът прави точно обратното. Това не ви ли непомня, че българският народ поиска да избира депутатите мажоритарно? В такъв случай никой депутат не би посмял да отменя 3 март.