DeFakto.bg DeFakto.bg
д-р Васил Петров,
Съдия в Софийския районен съд
Със ЗИД ЗЗДН, ДВ, бр. 66/01.08.2023 г., законодателят измени преклузивния срок за подаване на молба за защита от домашно насилие. Преди изменението чл. 10, ал. 1 даваше един месец на пострадалото лице, за да сезира съда. Сега срокът е увеличен на „три месеца от акта на домашно насилие, освен ако това е обективно невъзможно, но не по-късно от 6 месеца.“ Видно е, че срокът е утроен, с възможност сезираният съд да прецени, че и по-късно подадена молба, до 6 месеца, е допустима, ако е било обективно невъзможно подаването на молбата.
Увеличението на срока няма как да не се приветства. Сегашният срок в неголям, но устойчиво присъстващ брой случаи, беше явно недостатъчен за пострадали от домашно насилие, които поради своите физически или психически травми, или поради тежката си зависимост от извършителя, не съумяваха да подадат молбата в краткия едномесечен срок. Може да се приветства и възможността за по-късно подаване на молбата, до 6 месеца, ако поради особено тежко заболяване или друга обективна причина по-ранното подаване на молбата е било невъзможно. По-дългият срок ще позволи както на пострадалото лице, така и евентуално на извършителя да потърси по-компетентна адвокатска помощ в своя защита.
В тази статия обаче искам да обърна внимание и на една неочаквана полза от увеличаването и то значително на срока за сезиране на съда с молба за защита от домашно насилие. Парадоксално, но подобно увеличаване на срока ще бъде сериозен стимул против образуването на „фалшиви“ дела за защита от домашно насилие и съставянето на неистински декларации за домашно насилие по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Какво имам предвид?
Немалък процент от делата за защита от домашно насилие се групират житейски в разни категории, като след 20-30-тото дело за домашно насилие, минало през ръцете на един съдия, той се научава да разпознава житейските ситуации. Има редица житейски ситуации, в които пострадалото лице и извършителят са се намирали на място или в помещение без свидетели. Напр. след раздялата детето остава при майката, бащата отива до дома на майката, за да вземе детето за уикенда, след тяхна уговорка, тя размисля и отказва да му го даде. Друг пример: мъжът и жената се разделят, единият си събира багажа и се изнася, при изнасянето си спретват сериозен скандал. Трети пример: детето е при единия родител, той отказва да го дава изобщо на другия, последният в отчаянието си и желанието си да види детето си отива в училището и „преследва“/„причаква“ детето, и там се появява другият родител, става скандал.
При всички тези и много подобни типични житейски случаи, когато на една случка липсват свидетели, единият участник в случката може да напише една ловка и подробна декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, с която да издейства в своя полза и против невинния ответник заповед за незабавна защита. Впрочем, нерядко „невинен“ ответник няма, но често има силно преувеличено и доокрасено описание на случката, така че тя да изглежда като значим акт на домашно насилие, който да впечатли съда и да го накара да издаде заповед за незабавна защита.
И ето момента, който не убягва на добрите адвокати: към датата, на която на ответника се връчва заповедта за незабавна защита и призовката за съдебно заседание, в деня на изненадата, нерядко срокът по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН още не е изтекъл. Сега това ще бъде преобладаващата хипотеза, тъй като срокът се утроява. Това позволява самият ответник да подаде против молителя молба за защита от домашно насилие за същата случка, като състави „ответна“ декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Никакво възражение против доказателствената й стойност не може да се направи само поради факта, че тя е с по-късна дата или че е „съставена с оглед нуждите на процеса“, тъй като и ответникът има същото субективно право на защита от актове на домашно насилие, както и молителят.
Нерядко в такива случаи, ако нито една от страните не разполага с други доказателства (свидетели, съдебно-медицински удостоверения, видеозаписи и др.), или се страхува от доказателствата на противника, двете страни се договарят да оттеглят насрещните си молби или са спрат делата по ЗЗДН, за да водят преговори за уреждане на техните отношения. Това се случва особено в случаите на общо дете с висящ спор за родителски права, или ако няма актове на физическо насилие и доказателства, които могат да демонстрират насилие, извън декларациите.
Утрояването и дори ошесторяването на срока по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН следователно ще има оздравителен ефект по делата за защита от домашно насилие и ще позволи по-успешна борба с фалшивите декларации за домашно насилие.
Ако може да се отправи упрек към законодателя, формулирал новата разпоредба на чл. 10, ал. 1, то е, че не е предвидил задължението за изрично произнасяне на сезирания съд по въпроса за „обективната невъзможност“ за подаване на молбата между третия и шестия месец и за задължителността на това произнасяне в по-нататъшния ход на делото. Ще дам пример за опасността: молител сезира съда с молба след третия, но преди шестия месец от деянието, като твърди, че е било обективно невъзможно да я подаде по-рано. Районният съд приема, че изложените факти не обосновават обективна невъзможност и прекратява делото. По частна жалба тричленен състав на окръжния съд отменя и връща делото за продължаването му, като приема, че всъщност има обективна невъзможност. Районният съд си гледа делото по същество и се произнася. То по въззивна жалба отива в друг тричленен състав, който проверява допустимостта на молбата и приема, че тя е просрочена и прекратява делото – и наистина по ГПК тричленният въззивен състав на окръжния съд не е обвързан от определението на тричленния състав по частната жалба. И ако мислите, че такива неща няма как да се случват в българските съдилища, значи имате малък процесуален опит по дела у нас.
Прочее, ЗЗДН може да бъде допълнен с изрична разпоредба в посочения по-горе смисъл от мен.
.
