DeFakto.bg DeFakto.bg
д-р Васил Петров, Съдия в Софийския районен съд
1. Постепенното разширяване на хипотезите, при които може да се търси защита по реда на ЗЗДН
По първоначалната редакция на ЗЗДН кръгът лица, против които пострадалото лице може да търси защита по този специален закон, посочени в чл. 3, са осем:
- съпруг или бивш съпруг;
- лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство;
- лице, от което има дете;
- възходящ;
- низходящ;
- брат или сестра;
- роднина по сватовство до втора степен;
- настойник, попечител или приемен родител.
С измененията и допълнения на закона от 2009 г. са добавени две нови хипотези:
- защита против възходящ или низходящ на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство, както и
- лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство.
В т. 6 и т. 7 кръгът лица е разширен: вместо брат и сестра – до четвърта степен на съребрено родство (до първи братовчед включително), и вместо роднина по сватовство до втора степен – до трета степен и вкл. и при прекратено сватовство.
За периода 2009-2023 г. се наблюдава законодателна стабилност – кръгът лица по чл. 3 нито е разширяван, нито е стесняван.
През 2023 г. с две изменения и допълнения на закона кръгът лица бе разширен.
Така, създадена е нова хипотеза на защита при интимна връзка, дефинирана като съвкупност от доброволни и трайни лични, интимни и сексуални отношения между две физически лица от мъжки и женски пол, независимо от това дали споделят едно домакинство и чието възникване, съдържание и прекратяване не са обект на правно регулиране от друг закон, продължаващи поне 60 дни.
Създадена е и нова т. 11, според която защита може да се търси против лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя. В допълнение, в т. 8 вместо приемен родител е въведено по-широкото понятие: лице, на което са възложени грижи за детето, или лице, на което детето е поверено.
Интимната връзка като основание за защита по реда на ЗЗДН е в сила от 01.08.2023 г., а останалите нови хипотези са в сила от 01.01.2024 г.
Всеки път, когато законодателят разширява кръга лица, против които може да се търси защита, възникват два въпроса: за действието по време на новите разпоредби и за възможността за приложението им по аналогия – за неуредени случаи.
2. Имат ли обратно действие новите хипотези за защита от домашно насилие?
Защитата по реда на ЗЗДН има гражданскоправен, а не наказателноправен характер, тъй като цели защитата на пострадалите лица, а не санкция за извършителите. Както е посочено в Тълкувателно решение от 25.11.2020 г. по тълк.д. № 2/2019 г., ОСГК, производството по чл. 12 и сл. ЗЗДН е такова по спорна администрация на гражданските правоотношения. Заповедта за защита не разрешава правен спор, а съобразно правното положение между страните определя ред и начин за упражняване на материалните права и задължения помежду им. Всеки акт на домашно насилие, при подадена молба за защита от съда, следва да бъде санкциониран като се наложи поне една от мерките по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН. При избора на мярката, която да бъде наложена, съдът не взема предвид формата и степента на вината на извършителя. Мярката няма за цел да го превъзпита (макар косвено да може да се постигне подобен ефект), а да преустанови, евентуално да предотврати по-нататъшни посегателства върху пострадалото лице.
Тези постановки, които са верни, могат да подтикнат към разсъждения, че е допустимо, при спазване на преклузивния срок по чл. 10 ЗЗДН, да се предяви молба за защита от домашно насилие и във връзка с актове, извършени преди влизане в сила на новите хипотези на защита (в рамките на месец, а сега на три до шест месеца преди това). И наистина, след като ЗЗДН не е наказателен закон, то и забраната за обратно действие на нов по-тежък наказателен закон не е приложима и формално няма пречка за подаването на такива молби за защита за актове в срока по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН.
Пречка обаче има и тя е принципът, че и в гражданското право материалните закони имат проспективно действие, а обратна сила на граждански материален закон може да се предвиди само с изрична законова норма – чл. 14, ал. 1 ЗНА. Целта на тази забрана е да гарантира принципа на правната сигурност и предвидимост и да позволи на гражданскоправните субекти да предвиждат правните последици от извършваните от тях актове.
В тази връзка обаче трябва да се посочи, че гражданският закон може и без изрична разпоредба да предвиди правни последици, вкл. и такива, които са неблагоприятни за гражданскоправните субекти, стига тези правни последици да са прикрепени за актове, извършени след влизане в сила на новата разпоредба, независимо от факта, че те са обвързани и със състояния или факти, реализирани преди влизането на новата разпоредба в сила, стига тези състояния или факти да са правомерни, а не неправомерни.
Така е и в случая: ако още в първата минута след влизане в сила напр. на новото основание – интимна връзка – едно лице извърши акт на домашно насилие против бившия си интимен партньор, то против него ще могат да бъдат взети мерките по ЗЗДН, независимо от факта, че интимната връзка е „консумирана“ като фактически състав много преди това – години дори – и то по време, когато такава хипотеза на защита по ЗЗДН не е имало в закона. Същественото е, че правните последици се прикрепят към сегашния акт, а не към реализираните в миналото състояние или факт.
А, защо е изискването, за което споменах, състоянието или фактът в миналото, които сега водят, наред с извършения акт, до неблагоприятни последици, да не са били сами по себе си неправомерни? Защото, ако състоянието или фактът са били неправомерни и за тях се е носела някаква юридическа отговорност по стария закон, то тази отговорност трябва да се понесе във вида и в обема по стария закон; новият закон не би могъл да предвиди по-тежка отговорност, дори поради извършването на нов, последващ акт – това вече би било нов по-тежък наказателен (санкционен) закон – забранен и от чл. 14, ал. 3 ЗНА, и от Конституцията, и от международни съглашения.
3. Може ли да се приложи по аналогия на закона защитата от домашно насилие и към хипотези, непредвидени в ЗЗДН?
Основните „кандидати“ за такова прилагане по аналогия са хомосексуалните двойки, от една страна, и фактическите тъщи и свекърви, от друга.
Първоначалната редакция на чл. 3, т. 2, говореща за фактическо съпружеско съжителство, мълчаливо изключваше съжителстващите хомосексуални двойки. Новата редакция и дефиницията на интимна връзка вече открито дискриминира партньорите в интимна връзка по критерия разнополовост.
Редакцията на чл. 3, т. 9, според която защита се дава против възходящ или низходящ на лицето, с което пострадалият се намира във фактическо съпружеско съжителство и на чл. 3, т. 10, според може да се търси защита по реда на ЗЗДН, срещу лице, с което родителят на пострадалото лице се намира или се е намирал във фактическо съжителство (чл. 3, т. 10 ЗЗДН), означава, че ако фактическата тъща или свекърва набие фактическия си зет или снаха, против насилницата може да се получи защита по реда на ЗЗДН. Обаче ако зетят или снахата набие тъщата или свекървата и ако няма граждански брак между извършителя и низходящия на жертвата, то защита не се дава.
Дали съдилищата не трябва на осн. чл. 46, ал. 1 ЗНА да приложат по аналогия на закона разпоредбите на чл. 3 ЗЗДН и да дадат закрила и на хомосексуалните двойки и на фактическите тъщи и свекърви?
Практика за приложение по аналогия на закона на чл. 3 ЗЗДН специално и за фактическите тъщи и свекърви има. Така, съгласно определение № 676 от 25.09.2009 г. по гр.д. № 3175/2008 г., ВКС, IV г.о., изброяването в чл. 3 ЗЗДН очертава кръга субекти, спрямо които може да се реализира спешна защита в съответствие с целите на закона, които цели са превенция по отношение на посегателства в рамките на семейството и дома; че в чл. 3 ЗЗДН са обхванати основните групи отношения, при които са възможни случаи на домашно насилие, включващи близките роднини, както и лицата в семейни отношения или в отношения, основани на фактическо съжителство.
Приравняването на хипотезите – съпрузи, бивши съпрузи или лица във фактическо съжителство и същевременно, включването в кръга на лицата по чл. 3 роднините по сватовство, сочи, че извършеното домашно насилие спрямо родител на лицето, с което нарушителя е във фактическо съжителство следва да бъде санкционирано по реда на ЗЗДН. Прието е, че този извод следва както от съпоставянето на кръга субекти, включени в чл. 3 с оглед осъществяване целите на закона, така и от съдържанието на чл. 2, съгласно който текст домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство или които обитават едно жилище, т.е. когато актът на домашно насилие е осъществен от лице, установило фактическо съпружеско съжителство с низходящ на пострадалия, с когото обитават едно жилище, приложимият закон е ЗЗДН. Тази практика е повторена/продължена в определения на състави на ВКС от 2012 г.
Правилна ли е обаче тази практика?
Както е известно, действието на една заповед за защита или за незабавна защита по ЗЗДН е двояко. От една страна, съгласно чл. 21 ЗЗДН изпълнението и принудителното налагане на заповедите по ЗЗДН е задача на полицията, която може да задържи нарушителя и незабавно да уведоми прокуратурата, ако констатира неизпълнение на заповедта. Прокуратурата пък трябва да предприеме наказателно преследване против нарушилия заповедта за престъплението по чл. 296, ал. 1 НК – престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода до три години или глоба до пет хиляди лева.
Във всички случаи, неспазването на заповед за защита по ЗЗДН може да доведе до лишаване от свобода. Така и трябва да бъде. Защитата по ЗЗДН би била силно неефективна, ако извършителите на домашно насилие не рискуваха арест при нарушаване на заповед за защита.
Случаите обаче, в които едно лице може да бъде лишено от свобода, съгласно чл. 5 ЕКПЧ трябва да са предвидени в закона. Вярно е, че съгласно чл. 5, т. 1, б. „б“ ЕКПЧ е допустим законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона, но именно законът – писаната отнапред ясна правна норма – а не съдебната практика, трябва да сочи в кои случаи и за какво поведение едно лице рискува да бъде лишено от свобода, и в кои – не.
