Отвличане на дете в рамките на страната

Д-р Васил Петров, съдия в СРС

1. Проблемът

Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25.10.1980 г., взема мерки против незаконното прехвърляне или задържане на дете от една договаряща страна в друга, вкл. урежда и процедура по връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване. А какви са средствата за защита в хипотезите, в които детето е преместено от едно населено място в България в друго без съгласието на родителя? Такива случаи са многобройни и ежедневни. Ето примери.
Чест случай. Двойка с бебе живее под наем в София, като бабите и дядовците и на двамата живеят в провинцията. Двойката се разделя или е в сериозен конфликт пред раздяла и за всеки един от двамата поотделно е трудно сам да гледа бебето, без помощта на баби и дядовци. Единият родител една сутрин тайно и без съгласието на другия взема бебето и се връща да живее при родителите си в провинцията. Съдилищата не само че понастоящем не вземат мерки против подобно поведение на вътредържавно отвличане на дете, но и награждават извършителя, като определят подсъдност на бъдещия спор за родителски права по чл. 127, ал. 2 СК – по фактическото местопребиваване на детето. Това принуждава родителя, от когото детето е отвлечено, да води делото за родителски права пред съда в провинцията.
Друг пример. Висящ спор за родителски права. Всеки от родителите претендира да упражнява родителските права и да отглежда преимуществено детето. По молба на единия или и на двамата съдът постановява определение за привременни мерки, с което определя местоживеенето на детето при единия родител, нему предоставя упражняването на родителските права, на другия родител определя режим на контакт и го осъжда да плаща привременна издръжка. Въз основа на това определение родителят, комуто са предоставени родителските права, без съгласието на другия, взема детето, премества се с детето да живее в населено място на другия край на България, записва го на детска градина или училище там. Това е пример за съдебно разрешено легално отвличане на дете. За неотглеждащия родител остана възможността да се опита да съчетае живота и работата в едно населено място с пътуване до друго за осъществяване на контакта с детето.

2. Нормата на закона

Съгласно чл. 59, ал. 2 СК, към която препраща и чл. 127, ал. 2 СК, Ако не се постигне споразумение по ал. 1 [по въпросите относно отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца от брака в техен интерес], съдът служебно постановява при кого от родителите да живеят децата, на кого от тях се предоставя упражняването на родителските права, определя мерките относно упражняването на тези права, както и режима на личните отношения между децата и родителите и издръжката на децата.
Съдържанието на тази разпоредба в нашето право намира произхода си в първата уредба на светския брак и развод в нашето право – Наредбата закон за брака от 1945 г., която пък е преработен вариант на съответните разпоредби на Швейцарския граждански кодекс от 1907 г., а в процесуалната си част – на Германския граждански процесуален законник. Така, съгласно чл. 45, ал. 1 от Наредбата закон от 1945 г. (чл. чл. 156-157 от Шв. кодекс от 1907 г.):
В случай на развод съдът постановява на кого от двамата съпрузи се предоставя родителската власт върху децата и определя мерките, които намери за уместни, относно упражнението на родителската власт и личните отношения между децата и родителите. Съдът може да постанови децата да живеят и у някое трето лице или в съответно заведение. Преди да се произнесе съдът изслушва родителите, а ако е уместно и децата и близки на семейството. При разрешаването на тези въпроси съдът има предвид изключително интереса на децата, без оглед на това по чия вина е постановен развода.

И в двете разпоредби, отдавна коментирани в семейноправната литература (проф. Венедиков, проф. Меворах, проф. Ненова, проф. Марков, проф. Матеева и др.), ясно сочат, че сред въпросите по отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца от брака съдът решава и дали не е нужно да се вземат мерки относно упражнението на родителската власт.
Не е достатъчно съдът просто да предостави на единия родител упражняването на родителските права (всичките), така щото този родител вече еднолично да взема всички важни решения в живота на детето. Съдът може да постави ограничения за този родител, които са в интерес на детето: да забрани на родителя да пътува в чужбина без съгласието на другия родител (пример на проф. Венедиков при по-стара уредба), да забрани на родителя в учебно време да оставя децата при бабата на село (пример на проф. Ненова), да постанови по въпросите на управление на имуществото на детето другият родител да ги упражнява (общ пример).
Сред модерните мерки в по-ново време са: родителят да не избира или променя детската градина или училището на детето без съгласието на другия родител; когато детето е болно и има спор относно най-правилния и модерен метод на лечението и терапията му (аутизъм, психично заболяване, телесен недъг), кой родител да определя метода на лечение и терапия или те да се определят само по съгласие на двамата родители.
С оглед предмета на настоящата статия най-иентересната мярка по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК е тази: забрана на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права, да променя обичайното местопребиваване на детето в друго населено място без съгласието на неотглеждащия родител.
Съдът може да постанови такава мярка (и като привременна мярка, и като окончателно решение на спора), когато това е в интерес на детето и ако има данни или вероятност отглеждащият родител да промени обичайното местопребиваване на детето в друго населено място без съгласието на неотглеждащия родител.

3.Последици от мярката по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК

Привременна мярка или окончателно решение по въпросите за местоживеенето на детето и за режима на контакт с неотглеждащия родител имат изпълнителна сила.
Ако например неотглеждащият родител вместо да върне детето на отглеждащия след изпълнение на режима на контакт го задържи при себе си, отглеждащият родител може да иска издаването на изпълнителен лист за местоживеенето на детето (чл. 59, ал. 2, пр. 1 СК) и въз основа на него да иска принудителното връщане на детето.
Аналогично, ако отглеждащият родител не изпълнява съдебният акт или споразумението и не дава детето на неотглеждащия го за изпълнение на режима на контакт, последният може да иска издаване на изпълнителен лист за режима на контакт (чл. 59, ал. 2, пр. 4 СК).
Мярката по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК, съдържаща забрана за родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права, да променя обичайното местопребиваване на детето в друго населено място без съгласието на неотглеждащия родител, обаче няма пряка изпълнителна сила. Въз основа на такава мярка неотглеждащият родител напр. няма как да сполучи да вземе принудително детето от населеното място, в което е „отвлечено“, и да го върне в предишното населено място.
Причината е проста. След като има установен регламент относно местоживеенето на детето по чл. 59, ал. 2, пр. 1 СК (това понятие не е населено място или адрес, а е всъщност човек – лице, обикновено, но невинаги родител, което упражнява непосредствения надзор, грижи и възпитание (custodia) върху детето), до промяната или изменението му, този режим следва да се спазва и само той е юридически правомерен. Неотглеждащият родител може да иска принудителното изпълнение само на режима на контакт и след изтичането на времето на този контакт би трябвало да върне детето на отглеждащия родител.
Неизпълнението на мярка по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК обаче често сочи на нисък родителски капацитет, отчуждаващо поведение и пр. и е основание за преразглеждане на останалите мерки по чл. 59, ал. 2 СК.
Неизпълнението на мярка по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК също така има значение и за визираната практика на съдилищата да награждават родителя, отвлякъл детето в друго населено място, с подсъдност на спора за родителски права по мястото на новото обичайно местопребиваване на детето.
Родителят, който се опасява, че без негово съгласие детето ще бъде преместено в друго населено място, може да предяви молба за уреждане въпросите на родителските права пред съда по настоящото обичайно местопребиваване и да иска постановяване на мярката по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК. Нарушаването на тази мярка от другия родител не може да обоснове подсъдност на спора, тъй като е неправомерно действие. На следващо място, обичайното местопребиваване на детето следва не само от фактическото му наличие в друго населено място, а и от това дали детето е записано напр. в детска градина или училище там, дали там то има личен лекар, част ли е от средата там. Това са все правни действия, които другият родител не може да извърши правомерно при постановена мярка по чл. 59, ал. 2, пр. 3 СК със забрана да променя обичайното местопребиваване на детето в друго населено място без съгласието на другия родител.