Критично и конструктивно за измененията в Конституцията

Defakto.bg

  Д-р Симона Велева

Предложеният проект за изменение и допълнение на Конституцията на Република България е една от най-големите политически стъпки с безпрецедентно до този момент политическо мнозинство от гледна точка на противоборствата и заявките на политическите сили от последните 10 години. Същевременно, предложеният проект поставя редица въпроси и принципни съображения, които следва да се обсъдят и вземат предвид много внимателно при приемането им от Обикновеното Народно събрание, за което в крайна сметка има воля. Ето защо, настоящият анализ има за цел да разгледа най-важните промени и да съсредоточи фокуса основно върху промените в глава Съдебна власт, като същевременно маркира онези предложения, които действително касаят формата на държавно управление и които имат напълно различен характер от първоначално заявената позиция за конституционна ревизия и съдебна реформа, с надеждата, че това ще допринесе за по-добрия и градивен дебат при тяхното евентуално приемане или отхвърляне.

1. Промените в Съдебната власт

Предложените промени в глава „Съдебна власт“ безспорно заемат централно място и по отношение на тях становища с доста забележки заявиха Съюзът на съдиите, Камарата на прокурорите, Председателят на Националната следствена служба и изпълняващият длъжността Главен прокурор.

Премахването на Висшия съдебен съвет в сегашния си вид и създаване на Прокурорски съвет

Предложената конституционна реформа въвежда едновременно две сравнително крайни положения – „обезглавява“ главния прокурор и отнема редица негови функции и правомощия, свеждайки го до административен ръководител и дава пълна автономност и политическа доминация на новия Прокурорски съвет, като размива отговорността вътре в него при късане на органическата му връзка със съда и със съдебната власт, в която именно примат има самият съд, призван да защитава правосъдието. Така се създава опасност да се отнеме възможността да се спази принципа „власт власт възпира“. Разумно би било с оглед на изложените мотиви и заявките на политическите сили, Висшият съдебен съвет да се запази като орган. Така ще се избегнат проблеми, свързани с наличието на два отделни бюджета и ще се запази взаимодействието и единството на съдебната власт. Освен това, ще се предотврати евентуална противоконституционност, тъй като Конституционният съд посочва в своето Тълкувателно решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2022 г. , че „неразривно свързано с формата на държавно управление, която би се променила, е и ако се променят структурата, формирането и функциите на звената от съдебната система и статутът на нейните органи, включително висшите конституционно установени длъжности.”

В този смисъл, не е удачна промяната, при която се отнемат функции на президента в сферата на съдебната власт и които функции и към момента са силно ограничени, тъй като президентът може да върне предложение за избор на някой от тримата големи, но това може да бъде преодоляно и сега от мнозинството във ВСС. Така няма да се постигне резултат, при който изборът им превръща процеса в една обикновена административна процедура, обжалваема пред Върховния административен съд, чийто председател обаче е част от ВСС и който най-малко при собствения си избор или избор на свой наследник би имал отношение и това потенциално би създало напрежение в системата.

Екзотична в сегашните условия, но не и за пренебрегване е хипотезата, при която дори обратно – може да се предвиди, че президентът може еднократно да върне мотивирано и да наложи реално вето върху даден кандидат и след това същият да не може да бъде преизбран или пък да е преизбран с изключително високо почти пълно мнозинство. Така ще се въвлече и отговорността на президента и той ще има роля на коректив при избора.

Същевременно е мислимо председателите на двата върховни съда да се предлагат от съдийската колегия, а главният прокурор от ВСС. Подобна хипотеза има своите достойнства, тъй като председателите на съдилищата и главният прокурор имат съвършено различни функции и цели, като фигури. Председателите на ВКС и ВАС са административни ръководители и Конституцията не им вменява конкретни конституционни функции в смисъла, в който го прави по отношение на Главния прокурор. Ето защо, Главният прокурор може да се предлага до президента от ВСС и там съдийската колегия да има своят тежест и да има думата при избора му, а предложението на председателите на ВКС и ВАС може да останат единствено в правомощията на съдийската колегия.

Промяна в квотите в двете колегии/съвета

Има разум и смисъл в обсъжданите години наред предложения прокурорската колегия в сегашния й вид да има в състава си мнозинство от парламента, за да контролира главния прокурор и мнозинството на прокурорите и следователя, като им бъде коректив, а в съдийската колегия да се повиши мнозинството на съдиите, пряко избрани от съдиите. Такова предложение може да се подкрепи и ще бъде конституционосъобразно в рамките на действащата Конституция. То е било обект на анализ и подкрепа и от Венецианската комисия и от Европейската комисия. Същото важи и за подкрепа на въвеждане на механизъм за разследване на главния прокурор. Има резон, ако се запази сегашният ВСС и в него се предвидят промени, да се заложи изричното участие на председателя на Висшия адвокатски съвет, който е независим, само един е и е избран с широко представителство от цялата адвокатура. Може и да бъде един адвокат, посочен от адвокатурата. Тя може да не е част от съдебната власт, но е в глава съдебна власт и има достатъчно конституционна тежест, за да бъде с лека ръка отхвърлена тази хипотеза. Същевременно, проектът позволява членовете на двата нови съвета да са адвокати, което не е подходящо. Потенциално опасно е, ако парламентарната квота се състои от адвокати и те продължават дейността си. В тази посока следва внимателно да се заложат редица несъвместимости.

Важно е членовете на колегиите, а именно най-вече самите съдии и прокурори да не се откъсват от своята редовна работа и е удачно да се запише, че ВСС и членовете, избрани пряко от съдии и прокурори продължават да изпълняват функциите си при намалена натовареност, респективно като получават намалено възнаграждение от 2/3 от досегашното си и отделно възнаграждение от ВСС, което обаче не може да надвишава три среднобрутни работни заплати за страната за тримесечие, например. Така ще се гарантира финансовата им независимост, но ще се препятства и злоупотребата с привилегии. Важна и подходяща стъпка е в рамките на единен орган ВСС да се запазят две колегии с широка оперативна самостоятелност и максимално разделени функции, които обаче имат общи заседания по ключови въпроси.

Отнемане на функциите на главния прокурор и удължаване на мандата му

Същевременно и двете ключови предложения губят своята значимост, ако функциите на главния прокурор са сведени до обикновен административен ръководител и най-вече му се отнеме правомощието да дава методически указания изначално без насрещен механизъм за контрол над областните прокурори, които ще се назначават от едно политическо мнозинство. Реално може да са действащи депутати или политици, а това положение крие редица опасности.

Чл. 130б предвижда, че мандатът на главния прокурор фактически ще може да бъде 10 години, което е необосновано. Не е ясно защо за всички други длъжности изрично се предвижда да нямат право на два последователни мандата, а на главния прокурор се дава подобна продължителна хипотеза. По-удачно е да е фиксиран на 6 години, за да се разминава с този на парламента или да се намали до 5 и да няма право на повторно последователно преизбиране.

Промяната на броя на мандатите също е проблемен от конституционноправна гледна точка. Конституционният съд изрично казва, че ще се промени формата на държавно управление: „Същото ще е и ако президентът, конституционните съдии или висшите конституционно установени длъжности в съдебната власт запазват постовете си пожизнено, както и ако се отмени или измени броят на мандатите им или тяхното времетраене.“ Това важи и за главния прокурор.

Мандатът на председателите на съдилища

Следва да се обърне внимание на един незасегнат досега въпрос. Член 129, ал. 5 предвижда, че „Председателите на съдилищата се назначават на ръководната длъжност за срок от пет години с право на повторно назначаване само за още един мандат.“ Има обаче малки населени места, на които има доста малко съдии, които могат да бъдат председатели на съдилища. Въпросът не е маловажен и следва да се обследва внимателно за това до какви последици ще доведе. По-удачно е да се предвиди, че мандатите няма да са два последователни, за да може да се даде гъвкавост в по-малките съдебни райони. Заслужава си и сравнителното усилие и проучване на практическото състояние към момента.

Инспекторатът на съдебната власт

Има проблем с начина на конституиране на ИВСС, защото той е изцяло политически зависим. Има резон и в него да се създадат достатъчно вътрешни гаранции и спънки и противотежести, за да може да се гарантира липсата на пълна политическа зависимост, която ведно с мнозинството в прокурорския съвет ще размести баланса на властите и ще препятства възможността за ефективно спазване на принципа „власт власт възпира“, накланяйки везните изключително в посока на законодателната.

Промяна на структурата на прокуратурата

§ 8. Член 126 се изменя така:

„Чл. 126. (1) Структурата на прокуратурите е в съответствие с тази на съдилищата, които разглеждат наказателни дела.“

Има конкретни проблеми и с тази формулировка, тъй като това означава, че се премахва автоматично Върховна административна прокуратура, а това попада в дефиницията на Решение № 3 от 2003 г., според което: „Неразривно свързано с формата на държавно управление, която би се променила, е и ако се променят структурата, формирането и функциите на звената от съдебната система и статутът на нейните органи, включително висшите конституционно установени длъжности. Така ще е например при сливане на Върховния касационен съд с Върховния административен съд.“ Конституционният съд е дал пример в това направление, но то е резонно и в този случай. Има място за дебат, но проблемът следва да бъде маркиран. За жалост този въпрос изобщо не е изяснен и коментиран в мотивите и би било до добре да се мотивира между първо и второ четене от вносителите на законопроекта.

Въпреки критичния анализ на проекта и повдигнатите въпроси, политически и обществено е назрял моментът за „довършване“ на т.нар. започната съдебна реформа. Тя е възможна и мислима, само обаче ако от нея и дебатът около нея се премахнат всички популистки опити за цялостна промяна на парламентарния и конституционен ред, които очевидно няма да издържат теста на самата Конституция и Конституционния съд и се фокусира енергията на мнозинството върху премерен баланс на сега съществуващата уредба на съдебната власт, при която се засили парламентарния контрол над прокурорската колегия, самоуправлението на съдийската колегия и не се забравят важните функции на самия ВСС в сегашния му вид. Взаимодействието между двете колегии е ключово и важно. Особено например при решаването на тежките и наболели реални проблеми на съдебната власт, като прекрояването на съдебната карта, бюджетирането и управлението на сградния фонд, общи стратегически въпроси на съдоустройството, както и важният въпрос за следствието, което е неразделна част от правосъдието и което сега не е ясно къде остава и каква е неговата съдба. Същевременно, ограничаването на правомощията на главния прокурор е необходимо, но само до степен, до която това ще доведе до неговата отчетност и невъзможност от излизане от строгите му функции по Конституция и закон. Само така може да се оправдаят годините наред обществена и политическа енергия с ясни искания за правова и справедлива държава, в която върховенството на правото е над всичко и конституционният ред и принципи са спазени.

Поради тези причини, не остава докрай ясно за широката общественост, защо изключително важният дебат за съдебна реформа беше смесен с редица предложения за промени в Конституцията със спорен и не особено прецизен характер. Тук ще бъдат разгледани някои от тях и проблемите, до които те потенциално могат да доведат.

2. Образованието, науката и културата да залегнат като национални стратегически приоритети в Конституцията

С §1. В чл. 23 се създава ново изречение първо: „Образованието, науката, културата и опазването на културно-историческото наследство са стратегически национални приоритети.“ Досегашните изречения първо и второ стават съответно второ и трето.

В глава първа от Конституцията „Основни начала“ са залегнали най-фундаменталните и общи положения, свързани с основите, върху които се гради държавата. В нея ясно е залегнал чл. 23, ал. 1, според който „Държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата и ги подпомага. Тя се грижи за опазване на националното историческо и културно наследство.“ Изречение второ е изключително ценно тук и ведно с основното право залегнало в чл. 54 от Конституцията, според който „ Всеки има право да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност, което се признава и гарантира от закона.“ заедно образуват една здрава основа в съответствие с международните стандарти. На нея вече може да се градят стратегически приоритети в тази сфера, ако сегашното широко конституционно мнозинство желае държавата да се развива в тази посока. Това може да се случи, ако културата бъде призната като стратегически приоритет от правителството. Това е закономерният и естествен път, по който да се реализира една стратегическа цел.

Не следва стратегическите приоритети да бъдат част от Конституцията. Те нямат конституционен статус. Стратегическите приоритети са изначален прийом на изпълнителната власт и задачата за тяхното определяне е на правителството. Те са такъв тип цели, чието постигане е свързано със задаване на конкретни мерки и стъпки и най-вече политики, а не е простото им поставяне. Стратегическите приоритети са част от разписани и приети стратегии, а не конституционни текстове. Този текст, заедно с последния параграф за националния празник нямат структурно и логично място в Конституцията. Няма конституции, които да задават националните приоритети в самия конституционен текст и това е нормално, защото избирателите подкрепят определени обещания и политики, които се реализират чрез стратегии.

Глава първа урежда основните начала и принципите на държавата, като стратегиите не са една от тях. В теорията е изведена ясна разлика между права, принципи, а също така има голяма разлика между тях и стратегиите. Текстът не подлежи на конституционно тълкуване, нито на конституционно приложение. Ето защо е разумно, ако действително се цели поставянето на тези важни ценности, като стратегически приоритети, това да се случи на правилното им систематично място – чрез стратегия и реформи предложени от правителството и подкрепени от парламента. Това може да включва по-добро управление на недвижимото и движимо културно наследство, повече финансиране на артисти и културни дейци чрез заложени мерки в бюджета, конкретни промени и дейности на Национален фонд „Култура“, Националният филмов център, а също така и на Българските национални радио и телевизия, които следва да отделят част от бюджетите си за филмопроизводство и музикални състави, например. Мерките може да множество, но те изискват политическа воля и конкретни стъпки и просто им записване в Конституцията не би имало никакъв ефект.

3. Регулаторите и контролните органи и техния избор

§5. Създава се чл. 91б:

Чл. 91б. (1) Народното събрание избира независими регулаторни и контролни органи при спазване на най-малко следните изисквания: разумен срок за внасяне на предложения, за обсъждане и изслушване на кандидатите и предвиждане на възможност за представители на обществеността да дават становища и да наблюдават процеса, както и ограничаване на броя на последователните мандати.

(2) Със закон може да се предвиди решенията за избор да се приемат с квалифицирано мнозинство.“

Уредбата следва традиционно да е на законодателно ниво. Все пак ако се вземе решение да е на конституционно, е добре да се обърне внимание, че проблемът не се решава. И сега Народното събрание има разписани правила и дори да може да се форсира процедурата, изслушване и подаване на кандидатури има в комисии. Проблем остават обаче останалите квоти (президентска, правителствена). Така например, президентът не обсъжда и не коментира кандидатури, не ги подлага на публично изслушване, което създава анонимност. В мотивите се има предвид всички кандидати, а не само тези, които са квота на НС, но това в предложения текст не фигурира. Така реално се създава и различен режим. Едни кандидати са изслушвани, обсъждани и документите им са качени на сайта на Народното събрание, а други в същия орган, но от различна квота, може да са абсолютно анонимни. В този смисъл, може да се помисли за изменение, което да обхваща както Народното събрание, така и правителството и президента. Иначе в самата конституционна уредба се създава неравенство. Но ако все пак се приеме това изменение, следва поне на законодателно ниво после да се уреди, че всеки орган назначава съответно при спазване на същите изисквания членове или тази конституционна уредба да се измени в смисъл, че когато в закон е предвидено избирането на независими регулаторни и контролни органи, органът по назначение или избиране ги избира или назначава при спазване най-малко на следните изисквания и да се посочат включените сега. Така ще се обхванат и второстепенни органи с контролни, надзорни функции, каквито реално също има. Не е обосновано изискването да касае само парламента.

4. Ограничаване правомощията на президента при съставяне на служебно правителство и удължаване на мандата на Народното събрание

§ 6. В чл. 99 се правят следните изменения:

1. Алинея 5 се изменя така:

„(5) Ако не се постигне съгласие за образуване на правителство, президентът след консултации с парламентарните групи и по предложение на служебния министър-председател назначава служебно правителство. За служебен министър-председател се назначава измежду председателя на Народното събрание, председателя на Конституционния съд или управителя на Българската народна банка. Когато в 7-дневен срок президентът не назначи Министерския съвет, предложен от служебния министър-председател, служебното правителство се избира от Народното събрание. Президентът насрочва избори за ново Народно събрание в срок до два месеца след назначаване на служебното правителство. В този случай Народното събрание не заседава в едномесечен срок преди произвеждане на изборите.“

2. Алинея 7 се отменя.

Предложената разпоредба е може би най-спорната във внесения законопроект, тъй като най-напред за реализирането й е необходимо Велико народно събрание и подобна промяна не може да се осъществи от Обикновено народно събрание. Този текст изцяло попада в хипотезата на въпроса, разгледан в решение № 3/2003 на Конституционния съд, а именно кога е налице “промени във формата на държавно устройство и на държавно управление”. Конституционният съд е категоричен, като казва: „Недопустимо е Обикновено народно събрание да направи промяна в определените от Конституцията организация, функции и статут на основните конституционни органи, които осъществяват държавното управление, както и в баланса между тях.“ Конституционният съд също така ясно заявява:

„Установеното от Конституцията място на всеки от основните органи, които бяха посочени по-горе, промените при тяхното структуриране и на конституционно установените условия, на които трябва да отговарят, са определени от волята на конституционния законодател да се създаде една последователно демократична по своя характер държава, изградена върху принципите за народния суверенитет, политически плурализъм, разделение на властите, правова държава и независимост на съдебната власт.

Установената с Конституцията форма на държавно управление няма да е същата, ако например обявяването на война и сключването на мир (чл. 84, т. 2 К) станат правомощие на президента или на Министерския съвет, както и ако се предоставят на президента, на Народното събрание или на Министерския съвет функции, които сега принадлежат на един от тези органи. Това ще наруши конституционния баланс, с който се осигурява изискването на чл. 8 от Конституцията за разделение на властите.”

С предложената уредба се извършва именно промяна във формата на управление на държавата и то води до противоконституционност на разпоредбата. Наред с това, посочената уредба създава редица проблеми и трудности, които ще имат сериозни последици за политическата и правна система на страната. Председателят на Народното събрание е неподходящ по правило, защото той председателства орган, чиято легитимация вече е изчерпана, което прави изборът му много нелогичен, освен по номенклатурни причини. Той най-вероятно ще предложи служебно правителство от своята партия или парламентарна група, които ще организират избори, а именно това се цели да се препятства в сегашната конституционна уредба и ще създаде неравен шанс, спрямо останалите политически играчи. Същевременно, ще бъде едновременно министър-председател и кандидат за народен представител. Така властта, която се съсредоточава в него е огромна и същевременно я е получил от орган, чиято легитимност е изчерпана. Това положение не следва да бъде подкрепено и не съществува в други правни уредби.

На следващо място и управителят на БНБ, и председателят на Конституционния съд имат специфични функции и задачи, свързани с ежедневна работа, която не могат просто да оставят. Не е предвидено изрично, че в срока, в който са служебни министър-председатели са заместени от някого. Но дори и да се предвиди, въпросът не се решава. Това са вторично избрани фигури, които не носят политическа отговорност. Тяхната експертиза е напълно различна и президентът, пряко избран от народа в случая, не може да поеме тази политическа отговорност вместо тях. Практически е въпросът, дали ще могат за седем дни да съберат независим експертен кабинет и този отговор има реална опасност да бъде отрицателен. В мотивите се сочи, че е заимстван гръцкият модел, но там председателят на Народното събрание не е между възможните избори, а президентът е излъчен от парламента и няма същата тежест, като в нашия модел от хибриден тип.

Президентът е политическа фигура, но тя е ключ за разбирането на българския парламентарен модел от хибриден тип. Подобно разместване е изключително порочно, а на конституционно ниво и опасно. Поставят се следните практически въпроси. Какво ще се случи, ако служебният министър-председател не предложи Министерски съвет.

Уредено е само какво ще стане, ако президентът не назначи така предложения състав на Министерски съвет, но не става ясно каква ще е съдбата на правителството в този случай.

Много е важно да се отговори и на въпроса, от кой момент мандатът на предишния министър-председател се прекратява и от кой започва да тече мандатът на новия, респективно от кой момент се прекратяват мандатите на министрите и почват новите? От указа на президента за избор на министър-председател, който обаче в някакъв промеждутък ще оглави стария Министерски съвет или от решението на Народното събрание за избор на ново правителство.

Важно е да се предвиди какво ще стане, ако Народното събрание не избере Министерски съвет или служебният министър-председател, например председателят на Конституционния съд, не предложи такъв състав. Поставя се въпросът, тогава Народното събрание разпуска ли се. Според направеното предложение, отговорът ще е не, но тогава ще действа стария Министерски съвет, само че оглавяван от неполитическа фигура, която не може да носи отговорност за него, а който ще е и в оставка. Отговорите на всички тези въпроси са съществени и практически и преди да им се отговори, подобна уредба не следва да се заложи в този вид.

§2. В чл. 64 се правят следните изменения:

1. В ал. 2 думите „или след изтичане“ се заличават.

2. Алинея 3 се изменя така:

(3) Избори за ново Народно събрание се произвеждат не по-рано от два месеца и не по-късно от един месец преди изтичане на срока на пълномощията на действащото Народно събрание.“

Създава се ал. 4:

(4) С конституирането на новоизбраното Народно събрание се прекратяват пълномощията на предишното.“

Ако се запази горната конструкция, при която има действащо Народно събрание по време на избори (и например чл. 99, ал. 5 не се изменя), като политическата цел е да има парламент за срока на действие на служебното правителство, и в този случай има сериозни съмнения, че разпоредбата противоречи на Решение № 3/2003 г., тъй като България, макар и парламентарна република, действа в условия, при които Народното събрание е учредена власт и като такава има свой ограничен от самата Конституция мандат, който не може самостоятелно да удължи. Така например, Конституционният съд изрично предвижда, че промяна във формата на държавно управление ще има „когато се променят конституционните правомощия на конституционните държавни органи. В частност – когато се променя определеният от Конституцията мандат на даден конституционен орган“ (вж. Тълкувателно решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2022 г.). Предложената промяна попада именно в тази хипотеза, тъй като мандатът не се изчерпва с продължителността си във времето, когато действа редовно, но също така и когато се преграждат условия, при които той нормално се прекратява. Отделно стои въпросът за получаването на възнаграждения от народните представители по време на предизборна кампания

5. Възможността на всеки съд да спре делото и да сезира Конституционния съд

Подобна възможност следва внимателно да се обсъди и не е никак безобидна. В случая изобщо не се касае за основни права, а за всеки закон, като проблемно в случая е, че делото ще се спре и това е в състояние да шиканира процеса напълно. Всеки адвокат от тук насетне ще може иска от всеки съд спиране на почти всяко дело.

Законът за съдебната власт (чл. 15) сега предвижда, че когато прецени, че закон противоречи на Конституцията, съдът уведомява Върховния касационен съд или Върховния административен съд, а прокурорите и следователите – главния прокурор, които от своя страна могат да сезират Конституционния съд. Подобно „пипане“ на Конституцията отново изглежда прибързано и без ясно предвидени последици.

Не бива да се прилага пряка аналогия с преюдициалните запитвания към Съда на Европейския съюз, ако това е била идеята на вносителите, защото при подобни запитвания се касае за колизия между правото на Съюза и вътрешното законодателство, което е изключително рядка хипотеза. Същевременно, при настоящият случай потенциално всеки закон и всяка законова разпоредба може да е в колизия с Конституцията и това да не засяга дори основни права.

6. Пряката конституционна жалба

Идеята за пряка конституционна жалба е обсъждана неведнъж в българската доктрина и има широки поддръжници. Тя обаче не може да остане в този вид. В момента е предвидено, че ще е „за установяване на противоконституцонност на закон“, който и да е закон, независимо от правния интерес и наличието или липсата на основни права, които урежда той. Подобна хипотеза е изключително неудачна. Всеки гражданин ще може да сезира за всичко Конституционния съд. Няма никаква пречка и никаква преграда. Не е анализирано колко жалби са подадени от омбудсмана и Висшия адвокатски съвет, които бяха въведени именно за да бъдат такава преграда. Не им се дава възможност на тях да сезират по всеки въпрос, а са по-ограничени дори и от обикновените граждани, защото за тях правилото за основни права остава. Подобна уредба е нелогична и неподкрепена в мотивите на проекта. Следва внимателно да се преразгледа и да се поискат становища от адвокатурата и от омбудсмана, както и от Конституционния съд. Най-малкото е добре да се сравни колко искания те са отхвърлили, на какви основания и какви биха били последиците за обществените отношения и Конституционния съд от такова въвеждане. Изключително наложително е и да се поиска мнението на Конституционния съд по въпроса. Важно е да се сравни и опита и практиката в Германия и Полша, преди да залегне промяна в конституционния текст.

7. Официалният празник

Настоящият анализ няма да се спира подробно на темата за 24 май, защото е твърде политизирана и противоречива. Следва да се посочи, че мястото на националният празник не е в Конституцията, но прави впечатление разпоредбата на новия чл. 170, ал. 2 от Конституцията, според който „другите официални празници се уреждат със закон“. В момента съгласно Кодекс на труда в чл. 154, ал. 3 предвижда, е Министерският съвет може да обявява еднократно и други дни за неприсъствени за оказване на обществена почит към важни исторически, политически, културни или други особено значими събития, както и дни за честване на определени професии и за оказване на признателност. Не е ясно с тази разпоредба, дали не се препятства тази възможност. Уредбата е напълно ненужна на конституционно ниво.

8. Мотивите

Могат да се подкрепят изложените мотиви за промяната на квотите, но само ако се запази Висшият съдебен съвет като структура. Оттам насетне има редица разпоредби, за които няма никакви мотиви, както и никаква оценка на въздействие, а такава е абсолютно задължителна и ключова като се променят толкова много и ключови конституционни текстове.

Изключително лошо впечатление прави, че не е спазен изобщо Законът за нормативните актове и редица разпоредби са просто преписани с поправките, а не е използвана прецизна законодателна техника, в която да се заменят само думите, които се цели да внесат промени.

Заключение

Предложеният законопроект е проблемен в почти всяка своя част и почти със сигурност, ако се приеме в този вид, много от текстовете му ще бъдат подложени на сериозен тест за противоконституционност от страна на Конституционния съд. Зачитането, уважението и непогазването на конституционните основни на държавата са единственият път към постигане на легитимен и по-справедлив резултат, за който има политическа заявка и за който политически сили се борят от години.

Същевременно, не бива да се подценява историческият момент, в който се намира България и огромната политическа воля, генерирана с проекта. Ако народните представители вложат цялата си енергия, добронамереност и разум в един обран и стъпил на основните на правовата държава подход, той може да доведе до успех, но само ако е воден от Конституцията, законността и принципността.