DeFakto.bg DeFakto.bg
Д-р Васил Петров,
съдия в Софийския районен съд
Една от сериозните опасности за съдията е „неволното обръщане към прецеденти. Ако съдията не си постави за задача преди всичко да установи фактическата страна на разглежданото дело, а се стреми да намери някое решение на по-висша инстанция, отнасящо се към подобен правов състав, наличността на който той приема, съгласно своята предварителна хипотеза, то няма нищо по-леко от това да прецени сходството на дадения случай с вече разрешения…. Съдията, който постоянно се основава и оглежда към прецедентите, изгубва постепенно способността да оценява противоречащите на неговите правови догадки факти.“ (проф. Хелвиг, цит. по Йерусалимов, Богдан. Ролята на съдията в правораздаването [1920]. – препеч. В сайта „Съдебно право“).
Същата опасност, каквато съществува за инстанционния съдия, съществува и за върховния – шаблонното мислене да го доведе то това да се опита да приложи „константната практика“ или някое тълкувателно решение по един въпрос, при който те имат смисъл и приложение, към друг фактически състав или друг тип дела, при които те са напълно неуместни.
Пример за такава опасност разгледах в статията си „Може ли ВКС да възобнови влязло в сила решение по дело за смяна на пола?“ от 13.07.2023 г. на сайта „Дефакто“. Както е известно, съгласно т. 4 от Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по тълк.д. № 7/2014 г. на ОСГТК, не подлежат на отмяна по чл. 303 ГПК съдебни актове, които не се ползват със сила на пресъдено нещо – решенията, постановени в охранителни производства, решенията, постановени в производства по спорна администрация на гражданските правоотношения, други решения в неискови производства. Затова, доколкото, на пръв поглед, делата за смяна на пола, които се разглеждат по реда на глава 50 от ГПК, не са искови производства, изглежда, че решенията по тези дела не подлежат на отмяна, дори при наличие на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК: установено от Съда в Страсбург нарушение на човешки права по ЕКПЧ. Подобно шаблонно мислене, освен че изхожда от неправилно разбиране на същността на производствата по глава 50 от ГПК, е и несъвместимо със защитната функция на основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК.
За щастие, наскоро, състав на ВКС се съгласи с моята теза и прие допустимост на отмяна на влязло в сила съдебно решение по дело за смяна на пола при наличие на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК – определение № 3151 от 27.10.2023 г. по ч.к.гр.д. № 4171/2023 г., III г.о.
Уви, по един друг въпрос шаблонното мислене на съдиите от ВКС засега е непробиваемо. Константна практика на съставите на ВКС е да приемат, че влезлите в сила съдебни решения по ЗЗДН не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 ГПК. Приема се, че производствата по ЗЗДН са производства по спорна съдебна администрация, а решенията по такива производства не се ползват със сила на пресъдено нещо. Като се вземе предвид това и се направи позоваване на посоченото тълкувателно решение директно се стига до извода, че молбата за отмяна е недопустима.
Колко несправедливо може да е това? Да си представим, че съдът е издал заповед за защита в полза на малолетно дете против родителя поради тежък акт на домашно насилие и е издал заповед с мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН – забрана за доближаване на родителя до детето, за срок от 18 месеца. Това съдът е направил, основавайки се на показанията на свидетел очевидец. Впоследствие обаче с влязла в сила присъда на наказателния съд този свидетел бива осъден за лъжествителстване именно за показанията по делото по ЗЗДН. Е, има ли нещо по-несправедливо от това да лишим родителя от контакт с детето му въз основа на лъжливите показания на осъден престъпник?
Но, сочат някои върховни съдии (определение № 2594 от 19.09.2023 г. по ч.гр.д. № 2589/2023 г., ВКС, IV г.о., определение № 2356 от 31.07.2023 г. по гр.д. № 3221/2023 г., ВКС, IVг.о.), „отмяната по чл. 303 ГПК на решение по ЗЗДН е недопустима, защото тъй като постановеният с него правен резултат може да бъде отменен или изменен въз основа на нови (новонастъпили или новооткрити) релевантни обстоятелства, също преценявани от съда по целесъобразност – в рамките на същото или на ново производство по реда на ЗЗДН“.
Това съждение е напълно невярно. ЗЗДН не предвижда възможност при новонастъпили или новооткрити обстоятелства едно влязло в сила решение и окончателна заповед да бъдат изменени по реда на ЗЗДН.
Очевидно е, че ВКС въз основа на шаблонно мислене приравнява производствата по защита от домашно насилие по ЗЗДН и по уреждане упражняването на родителски права по СК по отношение на невъзможността за отмяна по чл. 303 ГПК, само защото и в двата случая имаме спорна съдебна администрация. Само че пропуска факта, че СК изрично предвижда искове за преуреждане на мерките при промяна на обстоятелствата – чл. 59, ал. 9 СК, чл. 51, ал. 4 СК, чл. 135 СК и др., докато в ЗЗДН подобна нормировка липсва.
Другото, което ВКС изпуска из очи, е, че в производствата по ЗЗДН, за да бъде уважена молбата за защита, освен всичко друго, трябва да се докаже точно определен юридически факт – актът на насилие, заявен в сезиращата молба. Не се ли докаже този факт, молбата непременно следва да се отхвърли. Напротив, при молбите за упражняване на родителски права напр. съдът постановява решение в интерес на детето, съобразявайки всички факти, наведени и доказани от страните и служебно събраните от съда доказателства. Съдът например ще предостави упражняването на родителските права на бащата, ако прецени, че превесът на критериите по чл. 59, ал. 4 СК е на негова страна, дори и твърдението на бащата в исковата молба, че майката е наркоманка и че на конкретин дати е видяна да употребява наркотици да не се докаже.
По СК съдебното решение за уреждане на мерки за упражняване на родителски права действително няма и не може да има сила на пресъдено нещо.
По ЗЗДН дори формално с окончателното решение съдът да не формира сила на пресъдено нещо по гражданскоправен спор и да не постановява диспозитив, с който установява извършването на процесния акт на домашно насилие, то съдът формира сила на пресъдено нещо по въпроса осъществил ли се е актът на домашно насилие – и затова влязлото в сила решение, с което молба по ЗЗДН е отхвърлена, е пречка да се подаде нова молба за защита с твърдение за насилие от същия по дата и място акт.
След като два института в правото не си приличат и се различават по съществени белези, е неправилно да прилагаме правилата, подходящи за единия, към другия, особено когато това води до несправедливи резултати.
Ако можем да обърнем правилото в логиката за теста с патка (duck test) в обратен тест с патка (anti-duck test), бихме казали:
„Ако нещо не квака като патка, не изглежда като патка и не плува като патка, вероятно не е патка“.
Производствата по ЗЗДН не са „чисти“ производства по спорна съдебна администрация. При тях има определен момент на спор относно извършването на конкретен неправомерен акт на конкретна дата, място и час. Няма законова нормировка в ЗЗДН за изменение или отмяна на окончателна заповед за защита при нови или новооткрити обстоятелства и доказателства, поради което и редът по чл. 303 ГПК не следва да бъде изключван.
