Забавеното изпращане по подсъдност на заявление за издаване на заповед за изпълнение по ГПК натоварва излишно съдилищата

д-р Васил Петров, съдия в СРС

 Сега действащата редакция на чл. 411, ал. 1, изр. 1 ГПК предвижда, че заявлението на заповедното производство се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност. Заявление срещу потребител се подава до съда, в чийто район се намира настоящият му адрес, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Второто изречение на същата алинея предвижда, че ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща незабавно на надлежния съд.

Вниманието веднага се насочва към употребената дума „незабавно“. В общия исков процес разпоредбата, предвиждаща изпращането на делото по подсъдност, не съдържа такова наречие (чл. 118, ал. 2, изр. 1 ГПК). Обаче в общия исков процес по глава 12 ГПК на част втора на ГПК (но не в общите правила на кодекса в част първа) има правило, че определението на съда по подсъдността подлежи на обжалване – чл. 121 ГПК.

Означава ли това, че когато районният съдия получи заповедно дело, което му е неподсъдно, след като го прекрати пред себе си и постанови то да се изпрати на надлежния съд – незабавно! – въпреки това не трябва да го задържи при себе си, преди да връчи определението на заявителя, за да може той в едноседмичен срок от връчването на преписа да прецени дали да го обжалва по чл. 121 ГПК, та едва след влизане в сила на определението за изпращане по подсъдност, заповедното дело да отпътува към надлежния съд?

Точно такава е преобладаващата практика на районните съдии в страната. Аргументите са или че чл. 121 ГПК се прилага за заповедното производство (невярно разсъждение, тъй като, както посочих, чл. 121 ГПК е в глава 12 ГПК на част втора на ГПК, а не в част първа), или че, дори без норма като тази на чл. 121 ГПК в заповедното производство, всяко препращане на делото по подсъдност лишава страната от възможността да получи правосъдие или услуга от избрания от нея и от нея сезиран съд и следва да подлежи на обжалване (вярно разсъждение – т. 5, абз. 2 от Тълкувателно решение от 17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2021 г., ОСГК).

Тогава как си обясняваме наречието „незабавно“, добавено с изменение на ГПК в ДВ, бр. 86/2017 г.? Преди това, редакцията на разпоредбата в ГПК по ДВ, бр. 50/2015 г. е включвала задължение за изпращане на заповедното дело на надлежния съд, но без то да е с елемента „незабавно“.

Значи, преди добавката „незабавно“ районните съдии са могли да минават доклада по новите заповедни дела (за да използваме този съдийски жаргон) веднъж на седмица-две, деловодителите са могли да изготвят съобщения за прекратяване по подсъдност без много зор и да чакат по една седмица след връщане на отрязък от съобщението за в случай, че има частна жалба по пощата, а призовкарите са могли да носят тези съобщения яваш-яваш, обаче сега, когато има задължение за „незабавност“, районните съдии са длъжни всеки ден да минават доклада по новите заповедни дела, деловодителите трябва да следят сроковете изкъсо и пращат съобщения същия ден, а призовкарите трябва да тичат да връчват съобщенията със спешност, надминаваща тази по трудовите дела и делата за издръжка?

Разбира се, нищо такова нито се случва, нито се е случвало, нито е било цел на законодателя. ГПК е процесуален закон, уреждащ правомощията на съдилищата и и правата и задълженията на страните и участниците в процеса; той се занимава с гражданската процедура, а не с деловодна работа. Подробностите по деловодната работа на съдиите, деловодителите и призовкарите се уреждат в Правилника за администрацията на съдилищата, в заповедите на председателите на съдилищата и в разпорежданията на съдията към съдебните служители за работа по конкретни дела.

За мен е очевидно, че чл. 411, ал. 1, изр. 2 ГПК в действащата редакция след ДВ, бр. 86/2017 г., е специална норма, която дерогира общия принцип (частичен израз на който е правилото на чл. 121 ГПК), че прекратяването на дело по неподсъдност и изпращането му по подсъдност на друг съд подлежи на обжалване с частна жалба. Съдът, на който делото е изпратено, може, ако е убеден, че не трябва да го разглежда, да повдигне спор за подсъдност; но заявителят не може да обжалва с частна жалба препращането на делото. Целта е очевидна: бързина в произнасянето по подадените заявления за издаване на заповеди за изпълнение. В цялата глава 37-а на ГПК, посветена на заповедното производство, са уредени кратки срокове: тридневни, едноседмични, 14 дни, сега 1 месец и пр., все със същата цел.

Моите скромни статистически наблюдения [с оглед постъпилите след средата на юли 2023 г., откогато разглеждам отново заповедни дела в СРС, до началото на декември 2023 г.] са, че около 2 процента от подадените заявления за издаване на заповед за изпълнение се подават пред ненадлежния съд. Ако се възприеме практиката, а тя е преобладаваща, че в тези случаи заповедният съд, преди да изпрати делото на надлежния съд, връчва съобщение на заявителя за изпращането на делото и чака определението да влезе в сила, при факта, че заповедните дела в цялата страна на година са, да кажем, поне 100 хиляди, това означава, че в 2000 случая ненужно съдът е забавил изпращането на едно дело в надлежния съд с няколко седмици (времето, необходимо за изпращане на съобщението, връчването му на заявителя от призовкаря, изтичането на седмица и още няколко дни за в случай на жалба по пощата). И това при хиляди човекочаса допълнителен труд на призовкари и деловодители.

Това според мен излишно натоварва съдилищата. А не следва да забравяме, че когато говорим за натовареност на съдилищата, която забавя вървежа на правосъдието, трябва да имаме предвид не само труда на съдиите, но и на съдебните служители.