Лични размисли за евтаназията: Да гледаш възрастен болен, прикован към легло, без перспектива и в пълно съзнание

Чавдар Хистов, юрист, дългогодишен  вицепрезидент  на КНСБ 

Да гледаш болен човек е половин беда.  Да гледаш възрастен, болен човек е цяла беда.

Беда и половина има когато и обгрижващият е възрастен. По подразбиране и той е болен, макар и в движение. В този, най-често срещан случай, разликата между гледан и гледащ почти се губи.  Просто гледащият е по-малко болен, не е на легло, все още е в състояние да се движи, чисти, мие, да повдига, да прави чупки в кръста, да готви, поднася и отнася  и други подобни действия, тъй характерни за гледането на възрастен болен човек. Но колкото повече грижи полага, толкова повече неговото общо физическо и най-вече психическо състояние се влошават, така че след известно време  между двамата няма разлика,  еднакво се нуждаят от гледане.  Ситуацията не предполага да  се намери още един гледащ, който да полага грижи и за гледащ №1. Просто хора няма!  Е, в някои случай се намира, но това е по-скоро изключение от правилото.   Ако все пак се намери, то той отново е възрастен, следователно болен. При него негативите от гледането ще настъпят най-бързо.

Някои особености при гледането на болно дете.

Основното е, че при него има перспектива, т.е. излекуването е очаквано, сигурно събитие. Независимо от тежестта на болестните прояви, то щъка, движи се, създава проблеми и от друг характер, я да счупи,  я да разлее или разпилее нещо, да мрънка, да ревне, т.е.  допълнително да натовари нервната система на гледащия. За разлика от гледания възрастен/болен, то обикновено не е на легло, но и на него трябва да  сменяш памперсите и поднасяш лъжичката в устата. Но при него има ясна перспективата, която носи оптимизъм!   Докато в обратния случай перспектива няма или, ако все пак има, то тя е никаква, в смисъл неясна, съмнителна и прочие негативни неща.  Липсата на перспектива при гледането на възрастен болен човек превръща гледането му в особен, драматичен процес. .

Помните ли „Хроника на една предизвестена смърт“ от Г.Г.Маркес.  Само че едно е да четеш книгата, друго е да участваш с роля в житейската ситуация! Драма!

Държа да подчертая, че има още една съществена разлика. Комплексно обществените здравеопазваща и социално-обгрижваща системи се отнасят с повече симпатия и готовност да действат, търпят, помагат и се усмихват при хипотезата болно дете.  Възрастният болен е субект втора, та дори и трета ръка, при полагането на грижи за него от тия системи. Те изначално не го долюбват, гледат го с известно отегчение, с намръщени физиономии и вдигат рамене, когато близките задават въпроси от най-различен, предимно досаден характер. Гледащият възрастен човек не може да разчита на приятелско отношение, на социален подход и на съдействие при гледането. Освен, ако няма една купчинка излишни пари, та да ги дава на наемни гледачи, рехабилитатори, за други здравни грижи, физиологични изследвания, лекари, по „соц.домове“ и прочие, познати на страдалите читатели случаи.

Гледането на възрастен болен в нашата Родина е доходоносен бизнес и храни основно и допълнително неопределен, неясен брой здрави, трудещи се.

Допълнително бих вогъл да предложа примерен ценоразпис на различните видове услуги по домовете, за възрастни/болни.  Базовата цена, за каквато и да е услуга е 50.00. В огромната си част това са необлагаеми доходи и държавата т.е. и гражданите губят, но…. Това да ни е проблема..

За успокоение в края на тия бързи размисли, с по-общ характер, разтварям Конституцията и чета..

Преамбюл

„Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, …………като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност;

………прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава,..“

Много добре написано! Красиво, вдъхновяващо, излъчващо хуманизъм и оптимизъм. Но не и реализъм! Уви! Казват последната редакция била на Валери Петров, мир на праха му!

Разгръщам и търся други хубави текстове… Хоп попадам на един:

„Чл. 51. (1) Гражданите имат право на обществено осигуряване и социално подпомагане. ……………

(3) Старите хора, които нямат близки и не могат да се издържат от своето имущество, както и лицата с физически и психически увреждания, се намират под особена закрила на държавата и обществото. „

Третата алинея дразни окото и съзнанието. Търся да намеря оптимизъм и вяра в нея, но….. не успявам! Тя разделят старите хора на такива, които нямат и които имат близки. И едните и другите следва да не могат да се издържат от своето имущество, се намират под особена закрила на държавата и обществото.

Аз и възрастните болни с които се занимавам, попадаме в групата с близките.  Благодаря, мерси, както на държавата, така и още по-малко на обществото. Държавата вече коментирах, от обществото нямам ни вест ни кост.

Размислите протичаха  в символична и знакова обстановка – широоок, обществен „дебат“ за промени в Конституцията и приемането на Закона за бюджета на държавата през 2024 г. Под знака на тия събития си мислех  за гледането на възрастен болен човек от възрастен болен човек (близки по смисъла на чл.51, ал.3 от КРБ). Много още мога да изпиша, но не виждам смисъл.  Далеч по важни и смислени  бяха вълненията  около промените в уредбата на служебното правителство, нали?!

В съзнанието ми отдавна стои въпросът –   не е ли време следващото Народно събрание да се заеме с подготовката на Закон за евтаназията. Анализи  за необходимостта на такава правна регулация ще се намерят или направят.  Образци в Европа  пък и по света  има. В България вече има известен опит в тази област[1].

И тъй като стана дума за промените в Конституцията, мисля, че е необходимо да се преформулира  нейният чл.28[2]  и да се създаде  нов конституционен текст, чрез който естественото право на живот да се обвърже и с естественото право на индивида, когато има ситуация и условия, които да обезсмислят това право да може да го прекрати по собствена воля и решение при условия и по ред определени в Закон.  Никой не е отварял дума за създаване на принципен текст в Конституцята. По мое мнение от там трябва да се тръгне. Защо ли?

Знаете ли как се чувства гледаният, възрастен и прикован към леглото болен, когато е в пълно съзнание – като безсмислено съществуващ и никому ненужен жив труп!  За тази чуствителност на обречените няма да навреди, ако се  замислим. 

[1] През 2011 г. 40 то Народното събрание отхвърля внесен от нар. представител Любен Корнезов закон за евтаназията.

[2] Чл. 28. Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

 Бел. ред.   Де Факто публикува текста  на Чавдар Христов от уважение към него като  наш дългогодишен  автор,  юридически помощник  и сериозен човек.  На този етап оставаме резервирани към идеята за  въвеждане на евтаназия –  заради опасността от злоупотреби с нея.   Но сме убедени, че  в изстраданите житейски проблеми се крият  чувствители теми  и истини, които заслужават  обществен размисъл.