DeFakto.bg DeFakto.bg
Съдът на ЕС освободи българските съдилища от задължението безусловно да се съобразяват с тарифата за минимални адвокатски възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет – това следва от решение по дело C‑438/22 , образувано по преюдициално запитване на съдия от Софийския районен съд.
Ако съдът установи, че Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, противоречи на правилата на конкуренцията по член 101, параграф 1 и 2 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Включително и когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение, се казва в решението на СЕС.
И още: Националната правна уредба, според която, адвокатът и неговия клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба на ВАдС, а съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния – това трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
„При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи забраната на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики„, е посочено в решението.
Ако се установи, че наредбата, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения в България нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги“.
Така Съдът на ЕС отговаря на преюдициалното запитване на съдия от СРС за нормативно определените с наредба на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските хонорари. От решението става ясно, че съдилищата вече ще могат да падат под минимума при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност.
Това е основният извод от второто решение на съда в Люксембург, посветено на минималните адвокатски възнаграждения. Може ли съдът да присъди разноски за адвокат под минимума, определен от Висшия адвокатски съвет, кой доказва, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно, допустимо ли е минималните адвокатски хонорари да се определят само според вида на делото, материалния интерес по него и броя заседания? Това бяха част от въпросите, които бяха поставени на СЕС през 2022 г. Поводът бе висящо гражданско дело по иск на фирма срещу застрахователна компания. Предмет на делото е обезщетение по имуществена застраховка за кражба на автомобил. По него исковата претенция била уважена частично, като с оглед изхода на спора на ищеца е присъдена съответната част от разноските.
При поискана сума от 1070 лв. за адвокатски хонорар, малко над предвидения в наредбата минимален размер, съдията не само уважава направеното от застрахователя възражение за прекомерност, но намалил сумата на 943 лв., което е под минимума.
Намалението е било мотивирано с аргумента, че при пазарни условия в България може да се осигури качествена адвокатска защита при часова ставка от 42 лв. към онзи момент, а според съда работата по делото била около 23 часа.
Позовавайки се на наредбата за хонорарите, ищецът поискал преразглеждане на решението в частта за разноските, като му бъде присъден поне минималният размер на адвокатския хонорар съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет (ВАдС). Но съдията обаче спира делото и се обръща към Съда на ЕС.
Мотивите пред СЕС
“ В националната практика липсва синхронно разбиране как следва да бъде конкретно осигурено прилагането на правото на ЕС.В повечето случаи съдилищата опитват да приемат с бланкетни мотиви, че щом размерът е предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, той винаги е обоснован, или да определят по свое усмотрение размери, които не почиват на никакви обективни показатели (вероятно с цел спестяване на време). В крайна сметка се стига до там, че заложеното от Съда на ЕС разбиране стига до собственото си отрицание, защото в преобладаващия брой случай поради липса на действен критерий се стига до отказ от реален контрол за допустимост на решението на сдружението на предприятия. Оттук възниква и проблемът дали цитираните по-горе актове на Съда на ЕС относно ефективността на приложение на правото на Съюза допускат подобен подход – да се прилага едно противоречащо на Договора за функциониране на ЕС решение на сдружения от предприятия като заместител на самото себе си. В крайна сметка налаганата от ВКС практика, приемаща за приложима Наредбата, независимо от редакцията ѝ, независимо от конкретиката на делото и независимо от икономическата ситуация, предоставя на сдружението „бланков чек“ при налагането на тарифи“, мотивира се районният съдия.
Противоречивата съдебна практика при възражение за прекомерностш
Според първото решение на съда в Люксембург от 2017 г: „Национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, §1 ДФЕС“, констатира СЕС.
Единственото указание, което тогава СЕС даде на съдилищата, когато осъждат загубилия да плати за адвоката на спечелилия, гласи: „следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“.
Сега СЕС обаче приема, че Наредба за минималните адвокатски възнаграждения е в разрез с правилата на конкуренция при свободния пазар, защото : от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния.
В решението ясно се посочва, че националният съд е длъжен да откаже да приложи наредбата за минималните адвокатски хонорари, когато установи несъответствия с правилата за конкуренция на свободния пазар, включително когато минималните им размери, отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги.
На практика Съдът на ЕС оставя без приложение всяка уредба, при която съсловната организация на адвокатите определя задължителни минимални хонорари, без съдът да има право да слиза под тях, когато присъжда адвокатски разноски.
Окончателният текст на решението:
1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
