Препирни по същество в интерес на Конституцията

д-р Васил Петров, съдия в Софийския районен съд

 Член 229, ал. 1, т. 6 ГПК предвижда, че гражданското дело се спира, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. Същата разпоредба е приета за първи път през 1997 г. – чл. 182, ал. 1, б. „ж“ ГПК (1952), ред. ДВ, 124/1997 г. Идеята зад тази разпоредба e да се попречи на гражданския съд да приложи закон, за който съществува вероятност да бъде противоконституционен, както и да обезпечи прилагането на бъдещата сила на пресъдено нещо на решението на КС (наречена от чл. 14, ал. 6 ЗКС „задължителност“). Съществуването на тази законова разпоредба на практика парализираше възможността за косвен съдебен контрол за конституционност по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ при висящо конституционно дело, образувано за обявяване на противоконституционност на закон, макар това правомощие да е изводимо не от закон, а от самата Конституция. Съответствието на чл. 182, ал. 1, б. „ж“ ГПК (1952) и чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК с Конституцията не е подлагано на проверка пред Конституционния съд.

Обаче, трябва да се приеме, че основанието за спиране на гражданско дело по чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК вече не съществува, защото разпоредбата вече е противоконституционна. Причината е новата редакция на чл. 150, ал. 2 КРБ, ДВ, бр. 106/22.12.2023 г., според което „Всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.“

От второто изречение следва, че съдът, чието решение според действащите процесуални закони по спора е окончателно, т.е. съдът от последна инстанция по този спор, е длъжен да отложи постановяване на окончателния съдебен акт след приключване на производството пред Конституционния съд. На практика това означава, че съдът от последна инстанция е дължен, след като извърши всички процесуални действия по висящото пред него дело, тогава да спре своето дело, за да чака произнасяне на КС.

Обратно, съдът по спора, чието решение според действащите процесуални закони подлежи на обжалване, е длъжен да „продължи производството по делото“. Ако този съд е извършил всички други процесуални действия по делото и няма какво друго вече да прави, той няма право да спре делото, за да чака решение на КС по конституционния спор; длъжен е да постанови решение. Разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, постановяваща спиране на делото и забрана за постановяване на решение по спора, е несъвместима с чл. 150, ал. 2, изр. 2 КРБ, ред. ДВ, бр. 106/2023 г., и като противоконституционна не следва да се прилага.

И така, при действащата конституционна разпоредба гражданският съд е длъжен да упражни косвен контрол за конституционност, като откаже да приложи закон, ако го смята за противоконституционен, като той не може да спре делото, за да чака произнасянето на КС по реда на прекия (инцидентен) контрол по чл. 150, ал. 1, изр. 1 КРБ.

Против това положение се отправят две възражения: първо, че правилото е вредно – еднаквото приложение на конституционните норми и правната сигурност изискват всички граждански съдилища да откажат да упражнят правомощието за косвен контрол, като следва да чакат произнасянето на най-висшата инстанция в конституционната уредба в държавата – КС; второто възражение е, че правилото на чл. 150, ал. 1, изр. 2 КРБ е вероятно недомислица и грешка на перото, тъй като подобна хипотеза, при която косвеният контрол продължава, макар вече да е задействан прекият, никога не е била уредена у нас и не е позната.

И двете възражения не са верни.

Първо, правната сигурност в аспекта й за еднакво приложение на закона или на Конституцията не е единствената конституционна ценност. Друга ценност е бързината и решаването на делата в разумен срок. Всяко спиране на гражданско дело води до забавена защита на правата и интересите на съдещите се. Конституционният законодател все пак е предвидил хипотеза на спиране, но само ако гражданското дело вече е висящо пред последната инстанция по спора – но и в този случай спирането ще се постанови едва след като съдът е свършил цялата своя работа по делото. Съдът по спора, чието решение не е окончателно, по волята на конституционния законодател обаче не спира и не забавя разглеждането на спора. Балансът на ценности е деликатен, но съвсем не е очевидно, че е направен зле.

Второ, юристите не следва да бъдат късопаметни. Едва преди 10 години ВКС постанови Тълкувателно решение от 07.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г., ОСГТК, според което при образувано тълкувателно дело пред ВКС по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция. С този тълкувателен акт се пресече практиката на инстанционни съдилища да отказват да решават дела, за да чакат ВКС с тълкувателно решение да им посочи кое е правилното тълкуване на закона, приложим по конкретното дело. Спиране на граждански дела във визираната хипотеза би била изгодно за съдиите, в чиято атестация ще има положителни индекси за брой потвърдени актове (ако изчакаш ВКС да постанови тълкувателно решение и да ти каже как се тълкува правната норма, след това решението ти неминуемо ще бъде потвърдено от горната инстанция, за която тълкувателното решение ще бъде също задължително). За съдещите се по делата обаче подобно спиране би довело до опасност от накърняване на правото на разглеждане на делата в разумен срок.

В по-далечно минало, чл. 38 от Наредбата закон за административното правосъдие от 1934 г. е предвиждала т.нар. препирни по същество между граждански и административни съдилища (а не само спорове за подсъдност, каквито и сега са уредени в чл. 135 АПК между административен и граждански съд). Според разпоредбата:  „Когато ВКС признае един административен акт за незаконен, а ВАС признае същия акт за законен, главният прокурор на единия или другия съд отнася служебно въпроса в Съда за пререкания в интереса на закона. Решенията на Съда за пререкания се обнародват и са задължителни за всички съдилища.

И по тази уредба висящото дело пред съда по прекия контрол над административния акт – ВАС, не е основание за спиране на делото пред съда, упражняващ косвен контрол – гражданския съд, в последна инстанция ВКС. Нещо повече, влязлото в сила решение на съда по прекия контрол, т.е. ВАС, с което административният акт е признат за законен, не е въздигнато от закона в основание за възобновяване на гражданското дело. То е основание само главният прокурор да сезира Съда за пререкания (състоящ се от по 3-ма съдии от ВКС и ВАС, под председателството на председателя на ВКС) „в интереса на закона“ да постанови тълкувателен акт, който за в бъдеще да насочва съдебната практика на всички съдилища.

Донякъде сходно е и положението с прекия индидентен контрол по чл. 150, ал. 2, изр. 1 КРБ и косвения контрол по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ. Решението на КС по прекия инцидентен контрол е задължително по всички висящи дела и неприключили производства, както и за в бъдеще. То обаче не е основание за възобновяване на гражданското дело, ако по него е налице влязъл в сила съдебен акт. Висящото конституционно дело не е основание също така и за спиране на гражданското дело, освен в последна инстанция.