DeFakto.bg DeFakto.bg
За какво всъщност говорим, когато говорим за конституция и правова държава
адв. Михаил Екимджиев
Настоящата статия е провокирана от дебата в юридическата общност дали е допустимо специална комисия да разследва паяжините на Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, при явната заинтересуваност и демонстрираното нежелание на ръководството на Прокуратурата да проведе задълбочено и безпристрастно досъдебно производство. В резултат от формалистично-догматичния подход, с който сме индокринирани в нашите юридически факултети, очаквано доминира разбирането, че такава комисия, независимо дали е излъчена от Народното събрание (НС) или Висшия съдебен съвет (ВСС), би могла само да опита да изясни някои обстоятелствата, но не и да извърши квазиразследване, прилагайки по аналогия някои принципи и институти на НПК. Според адептите на това разбиране, навлизането в прерогативите на разследващите органи би било противоконституционно. Опровергаването на тази концепция налага навлизане под външната форма на относимите конституционни норми и принципи чрез анализ на тяхната ценностна йерархия. Това изследване предполага и кратка историческа справка, показваща къде са заложени пилоните на кривите огледала, през които обичайно четем Конституцията.
* Генезисът на проблема
Тази година новата Конституция на демократична и правова България ще навърши 33 години. Христовата възраст едва ли ще бележи нейното Възкресение. Тя по-скоро ще е спирка по пътя на страданията (Via Dolorosa) към Голготата ѝ в университетски аудитории и съдебни зали. Закалени в здрав социалистически дух на правен етатизъм, знайни и незнайни „професори“, от още по-незнайни юридически факултети преподават Конституцията, както преди 40 години. Според тях тя е съглашение между държавните органи за отношенията и балансите между тях, а не Обществен договор, в чийто ценностен център са нашите права, свобода и достойнство, а държавата съществува, за да ги гарантира чрез сложната машинария за взаимодействия между властите. По същата причина у нас за конституционалисти минават експерти по изчисляване на срокове, кворуми и мандати, които рутинно се провалят по теми, свързани с правата на човека. Неслучайно българският Конституционен съд (КС) има непренебрежим принос за осъдителните решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България и със завидна енергия дерзае в същата насока. (виж например сравнително новите му достижения, свързани с втория конфискационен закон – Решение № 13 от 13.10.2012 по к.д. № 6/12, и за бинарния характер на пола – Решение № 15 от 26.10.2021 г. по к.д. № 6/2021 г., както и моя публикация в електронната медия „news.lex.bg“, озаглавена „Може ли България да е правова държава без вносен конституционализъм“[1])
* Какво всъщност ни казва Конституцията?
Още в Преамбюла на Конституцията първо са посочени общочовешките ценности – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Следва „Издигане във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност“. Едва след това е спомената държавата. Същата нормативна парадигма, съответстваща на ценностната йерархия на Основния закон, е заложена и в цялостната структура на Конституцията. Глава първа визира т.нар. „основни начала“, част от които (чл.6, чл.7, чл.13, чл.15 и др.) визират основни права и свободи – равенство, свобода на вероизповеданията, право на труд и на собственост… Глава втора е озаглавена „Основни права и задължения на гражданите“. Чак в следващите глави са държавните институции с тяхната структура, функции и взаимоотношения.
Тоест не само Преамбюлът на Конституцията, но и нормативната ѝ структура ни убеждават, че нейно ценностно ядро и основа на ценностната ѝ пирамида са човешките права, свобода и достойнство, които са смисъл и цел на правовата държава. Държавните органи и процедурите, чрез които те реализират правомощията си, са средството за защита на тези ценности. От тази перспектива е очевидно, че при колизия между цел и средство, между материалното право като ценност и процедурата като средство за защитата му, приоритет имат основните права и свободи. Ето защо, когато преценяваме дали норма или властови акт е противоконституционен, анализът следва да протича както на формално (процедурно), така и на ценностно (същинско) ниво. Тъй като вече чувам рефлекторни упреци във волунтаризъм и подценяване на процедурите, пояснявам, че знам клишето, според което „правото е преди всичко процедура“. За разлика от повечето клишета, които добиват устойчивост заради верността им, това е популярно заради неустоимото изкушение на леснотията да решим даден казус, хлъзгайки се като сърфисти по повърхността на процедурата и на правната норма, без да се хабим да изследваме хладните дълбини на океана. Несъмнено, като средство за защита на права и свободи, процедурата също е важна, но е по-ниско в ценностната йерархия от правата, които брани. Затова правото е и процедура, но негова сърцевина са ценностите на демократичното общество.
* Може ли в казусите на Нотариуса и Петьо Еврото формата на Конституцията да бъде засегната, за да бъде защитен нейният ценностен фундамент?
Изложените аргументи обуславят извода, че заради изключителността на ситуацията („Черен лебед“ по Талеб), при която базисни конституционални ценности като справедливост и равенство пред закона не могат да бъдат защитени по предвидената процедура, чрез разследване, ръководено от Прокуратурата, правовата държава не само може, но е длъжна ad hoc да създаде механизъм за ефективната им защита.
Такава комисия може да бъде създадена както от НС, така и от ВСС. В акта за създаването ѝ изрично и изчерпателно следва да бъде фиксиран извънредният ѝ мандат, да бъдат изложени детайлни мотиви защо в случая легитимната цел и общественият интерес от защита на конституционните ценности превалира над законовата процедура.
Необходимо е изрично да се подчертае, че това е извънреден и еднократен акт, обусловен от неспособността на овластената от Конституцията Прокуратура да извърши ефикасно разследване и така да защити правовата държава. В противен случай рискуваме ролята на прокурори да се услади на „комисарите“. Несъмнено такава комисия не би могла да повдига обвинение, да задържа, нито да внася обвинителен акт в съда. Тя обаче може да бъде овластена да изисква дела, включително с веществени доказателствени средства, изготвени в резултат на употреба на СРС, със съдействието на разследваши полицаи да провежда разпити, очни ставки, претърсване и изземване. Само така резултатите от това квазиразследване трудно ще бъдат заобиколени от институционално кастрираната Прокуратура.
Дори фундаментален принцип на правовата държава като разделението на властите може да понесе такова еднократно и краткотрайно засягане, за да бъде защитено ценностното ядро на правовата държава. Това е така, защото разделението на властите и независимостта на магистратите не са самоцелна структурна конфигурация, а са средство за оптимално функциониране на държавата, като условие за ефикасна защита на основните права и свободи.
Конституцията не е религиозна догма, а жив организъм, който освен самосъхранителния за обществото консерватизъм, съдържа и жизненоважна доза гъвкавост, подсилваща имунните му сили и способността му да съхранява ценностите си, дори при резки турболенции в политическия и институционален контекст. В случая общественият договор е нарушен, защото държавата е допуснала нейна институция да бъде овладяна от хора като Нотариуса и Петьо Еврото.
В прокуратурата не просто има „гнили ябълки“, както казваше бившият френски посланик Ксавие дъо Кабан. В нея вече не се виждат здрави плодове, и кошницата с ябълките, разбирана като институционална инфраструктура и етика, е продънена. Затова правовата държава не само може, но е длъжна дори с привидно противоконституционни средства, незабавно да осигури ефикасна защита на конституционните ценности. Противното означава като кротки идиоти да робуваме на процедури, които обслужват противоконституционното статукво в завладени от бандити съдебни институции.
