Съдия Лозан Панов: „Да живее Царят!“ или „Царят е гол!“

В  позиция изпратена до медиите, Асоциацията на прокурорите в България остро се противопостави на създаването на паралелни „разследващи“ формации, които организирали зрелища за публично унижение на магистрати. Според обвинителите, това „своеобразно „риалити“ рефлектирало върху достойнството и работата не само на висшите органи на съдебната власт, но и на всеки български магистрат. Изхождайки от личен опит, смея да твърдя, че, въпреки „промените“ в състава на основните играчи на политическата сцена, стремежът към обругаването на човешкото и професионално достойнство на магистрата, си е останал все същият.

За сметка на това, ако някой е гледал заседанието на Висшия прокурорски съвет (ВПС) в сряда и усърдието, с което неговите членове часове наред правеха „разбор“ на прокурорски коледен банкет от края на миналата година, за да установели връзките на прокурорите с Мартин Божанов, би се шокирал от факта, че в умовете на тези хора липсваше дори идея за висотата на позициите, които заемат. Бедата е, че следват нови епизоди от „риалитито“, а по всичко личи, че тук образованието и възпитанието не търпят никакви ограничения. Струва ми се, че този контекст създава една по-ясна представа с каква „управленска мъдрост“ моите колеги прокурори, подкрепиха с вота си Иван Гешев за главен прокурор. Но ако доскоро смятах, че действителността не би могла по-грубо да опровергае твърденията на мнозинството, както се случи с избора на Гешев, развоят на събитията след убийството на Мартин Божанов показа, че с обобщенията за нивото на пропадане на Темида, никога не бива да се избързва.

Приемственост в методите на управление на бивш и настоящ главен прокурор

Така например минaлaтa гoдинa пo вpeмe нa пyбличнo изcлyшвaнe във BCC, и.ф. глaвeн пpoĸypop paзĸaзa ĸaĸ пpoĸypaтypaтa пoдaвaлa cигнaли, cъдъpжaщи ĸлeвeти и мaнипyлaции дo oпpeдeлeн ĸpъг мeдии, a cлeд тoвa ce aĸтивиpaли ĸoмпeтeнтнитe opгaни. Новият главен, макар и и.ф., е стигнал изглежда по-далеч като е възприел „добрите практики“ на предшественика на Иван Гешев – Сотир Цацаров. С оглед на някои актуални събития, ще припомня как Цацаров веднага след встъпването си в длъжност като главен прокурор, успя да отстрани покойния вече прокурор Камен Ситнилски. Той бе освободен от ВСС, въпреки че Пленумът не успя да събере необходимия брой гласове. Саморазправата със Ситнилски продължи по съдебен път, с любезното съдействие на настоящия председател на ВАС Георги Чолаков и представляващия ВСС Боян Магдалинчев. Бруталността, с която Цацаров успя да отстрани Камен Ситнилски, породи смразяващ ефект в редиците на прокуратурата, а липсата на опозиция му осигури възможност да достигне небивали върхове в злоупотребите с власт. Достатъчно е да си припомним за ролята на прокуратурата във фалита на КТБ.

Изправянето пред съд миналата седмица на прокурора, дръзнал да разследва бившия следовател Петьо Петров, с мотива, че прокурорът искал да причини вреда на Петров като го обвинил, не би могло да се възприеме по друг начин, освен като „страхуване“ на работещите в системата. Не може да се отрече, че е налице приемственост в методите на управление на бивш и настоящ главен.

Правосъдният министър е писател, а не читател на Конституцията

За правосъдния министър, ако съдим по публичните му изказвания, поведението на Борислав Сарафов било много по-институционално и „прилично“ в сравнение с бившия главен прокурор Иван Гешев. Известно ми е, че настоящият правосъден министър е писател, а не читател на Конституцията, но все пак бих му препоръчал да погледне чл. 130в, т.3 от Основния ни закон, който повелява, че той може да прави предложения за освобождаване на всеки един прокурор, съдия и следовател. Напоследък все по-често ставаме свидетели как представители на висши държавни органи възприемат правомощията си само като право, а не като свое задължение.

След актуалните законодателни промени, ВСС (бившата СК) бе изключен от избора за главен прокурор, въпреки възраженията на съдийската гилдия. Последиците от този акт, имахме възможност да наблюдаваме по време на изслушването на и.ф. главен прокурор пред ВСС, по казуса Мартин Божанов. Начинът, по който протече разговорът между съдии и главен прокурор, макар и и.ф., предизвика у по-паметливите асоциация с арогантността на Иван Гешев. Разликата в днешната ситуация е, че и.ф. вече има законово основание, да не гледа сериозно на това изслушване.

В същото време, в мотивите на проекта за нов Закон за съдебната власт, се съдържа поредното добро пожелание за ново конституционно разбиране, в което съдът ще бъде основен носител на съдебната власт, а прокуратурата и следствените органи са в системата на съдебната власт. Изглежда, че идеолозите на тази промяна са влезли в противоречие дори с физичните закони. Затова е редно да чуем отговора на въпроса как съдът може да натежи в баланса с прокуратура и следствие, при положение, че е „окастрено“ ключово правомощие на ВСС като избора и освобождаването на главния прокурор.

По неволя изпитах последиците от предишните конституционни изменения и за мен бе изключително смущаващо, че законодателят „прескочи“ анализа на тяхното въздействие и пристъпи към нови промени. Истината е, че зад лозунгите на представители на политически сили, които изградиха своята идентичност на платформата „съдебна“ или по-модерното клише „конституционна“ реформа, никога не е имало пакет от законодателни мерки с конкретните промени, които да дават ясен отговор кой, какво и как би искал да промени законодателството ни в тази сфера и какво най-вече цели да постигне,  за да може всеки български гражданин да прецени дали да даде своята подкрепа. Колективната безотговорност, в която предложенията, често безумни, с оглед на някои специфични особености на съдебната ни „независимост“,  нямат автор, е някак еднакво удобна за всички. В момента правосъдният министър е абдикирал от законовите си задължения, а лидерите на партиите от управляващото мнозинство се наслаждават тихомълком на униженията, с които публично се линчуват магистрати. Ясно е, че разследвания, от които да излезе нещо, няма да се случат. Причините са ясни, а отговорността, смятам, също. Целта е единствено да се „изпусне парата“ от напрежението, създадено от обществените очаквания, за сметка на човешкото и професионално достойнство на магистрати. Струва си да припомня как в един предходен парламент, Комисия „пребори“ корупцията с разказите на няколко бизнесмени със спорна репутация. Съдебната система не може или по-точно не бива да се превръща в обект на пазарлъци под масата и „делкане“ между цинични политически играчи.

В заключение си струва да напомня на българските магистрати, че достойнството ни никой не може да отнеме, ако сами не го дадем. Затова изборът, пред който всеки един от нас днес е изправен е дали да признае, че „Царят е гол!“ или ще продължи да се гърчи в унижения, повтаряйки „Да живее царят!“