DeFakto.bg DeFakto.bg
Автори Надежда Митева* и адв. Юлиан Дацев*
Неотдавна Прокуратурата на Република България (ПРБ) реши да ощастливи гражданите щедро предоставяйки им достъп до „обществена“ информация, като за целта публикува постановление на прокурор при Софийска градска прокуратура (СГП) от 13 октомври 2023 г. за прекратяване на наказателното производство по прокурорска преписка № 19807/2023 г. по описа на СГП. Представяме неизчерпателен собствен анализ – конкретно на този акт и в принципен аспект, за да поставим въпроса – в капан ли е попаднала българската прокуратура и може ли да изпълнява (ако желае) възложените й от Конституцията функции.
В постановлението се съдържа информация основно за 3 (три) досъдебни (наказателни) производства с номера № 10969/23 г., № 11162/23 г. и № 19807/23 г. по описа на СГП. Те формално са отделни и самостоятелни, като (случайно или не) са били поверени на един и същи прокурор при СГП. Цялостната дейност по тези три преписки разкрива последователното използване на инструментариума на наказателното производство за цели, стоящи далеч от онези, които то традиционно има „в едно демократично общество“.
Преписка № 10969/23 г. е образувана по изпратени от СРП и приети „по компетентност (а не за инстанционен контрол, каквото искане вече имало)“ от СГП материали (като копия!) от досъдебно производство, водено в Софийска районна прокуратура (СPП) (пр. пр. № 26636/23 г.) за престъпления по член 143, алинея 1 и член 339а НК с привлечени обвиняеми лица Петър Петров (Петьо Еврото б.р.) и Кристиян Христов (наричано по-нататък „делото „Петров“).
От делото „Петров“ прокурорът при СГП отделя материали (като данни!), по които образува друго наказателно производство (преписка № 11162/23 г. на СГП). То има уникален предмет – изследване „поведението на различни прокурори при СРП във връзка с изпълнението на служебните им задължения по конкретно дело“ (делото „Петров“). По така новообразуваното производство същият прокурор провежда разследване срещу прокурори от СРП, Апелативна прокуратура – София (САП) и Върховна касационна прокуратура, понастоящем Върховна прокуратура (ВКП/ВП), и в крайна сметка повдига обвинение срещу прокурора от СРП Констанин Сулев (наричано по-нататък „делото „Сулев“).
Преди приключване на разследването по делото „Сулев“ и „с оглед избягване на всевъзможни спекулации“, отново същият наблюдаващ прокурор при СГП „разделя“ наказателното производство, като отделя в още едно самостоятелно производство (преписка № 19807/23 г. на СГП) материали, свързани с „евентуално осъществено престъпление от всеки един прокурор, извършвал действия по досъдебното производство, докато е било наблюдавано от СРП“ (без прокурор Сулев), чиито действия са били обект на разследване (наричано по-нататък „делото, по което е постановено прекратяването от 13 октомври 2023 г.“).
Делото „Петров“
Както става ясно, делото „Петров“ е в основата на производството, по което е постановено прекратяването от 13 октомври 2023 г., тъй като именно във връзка с извършените по него действия и постановени актове „текущият прокурор“ при СГП прави извод за наличието на данни за престъпления, осъществени от „лице, заемащо отговорно служебно положение (прокурор при СРП)“, и образува делото „Сулев“.
Разследването по делото „Петров“ започва с образуване на 29 май 2023 г. от СРП на наказателно производство във връзка със самосезиране (по статия в електронен сайт). Разследването се провежда от екип от прокурори, определени от районния прокурор на СРП, които в кратък период поотделно извършват множество процесуални и следствени действия, в т.ч. изготвяне на постановления за привличане на две обвиняеми лица. При проведеното разследване по всичко личи, че са били събирани доказателства и за съпричастност към престъпления, вкл. в съучастие с вече привлечените обвиняеми, на прокурор[и] от СГП, както и на директора на Националната следствена служба и заместник на главния прокурор по разследването, който по-късно – на 16.06.2023 г., е определен с решение на Прокурорската колегия на ВСС за „изпълняващ функциите главен прокурор“.
В хода на производството, на 2 юни 2023 г., делото е изискано от СГП за „инстанционна проверка“ във връзка със „сигнал от Висшия съдебен съвет“ за евентуални нарушения, допуснати в хода на производството. Не е ясно защо по сигнала на ВСС е образувана „инстанционна преписка“. Това, от една страна, е в разрез с Указанията за осъществяване на инстанционен и служебен контрол в Прокуратурата, утвърдени със Заповед № РД-02-04 от 05.02.2021 г. на главния прокурор, според които инстанционен контрол се осъществява в случаите, когато оправомощено лице упражнява предвидено в закона право на обжалване на прокурорски акт пред следваща прокурорска инстанция (т. 3). От друга, ВСС не е субект, притежаващ легитимация да обжалва прокурорски акт[ове] по конкретното досъдебно производство пред горестоящата прокуратура (инстанция). Няма и данни такъв акт да е бил обжалван, за да се развие инстанционен контрол по отношение на него.
Въпреки изискването на делото от СГП, СРП не го изпраща веднага, а след няколко дни – на 9 юни 2023 г. изпраща: 1) на В[К]П (по нейно искане) – копия и част от оригиналите на материалите по делото, което е взето на специален надзор; 2) на СГП – копия от материалите по делото – по компетентност с оглед на участието на магистрати в разследваните престъпления; и 3) на ВКС – значителна част от оригиналите на материалите по делото (ведно с веществени доказателства и класифицирани материали) – по компетентност, с оглед на евентуална съпричастност на изпълняващия функциите главен прокурор (наричан по-нататък и.ф. главен прокурор).
Отделното изпращане от СРП на материали от делото (копия и оригинали) по компетентност на различни органи (СГП и ВКС – за прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или от негов заместник, наричан по-нататък и „специалният прокурор“) не e по силата на постановление за разделяне на делото по смисъла на член 216 НПК или поне няма данни за такова1. Следователно, едновременното изпращане на едно и също производство на няколко различни прокурорски органи поражда ефекта на спор за компетентност за приемането му в цялост от всеки от тях и до невъзможност за приемане по компетентност на отделни негови „части“.
На 26 юни 2023 г. прокурорът при СГП пръв приема по компетентност2 получените от СРП копия от материали от делото „Петров“ (т.е. само част от материалите по делото) и „продължава“ разследването във връзка с повдигнатите обвинения и данните за участие на магистрати, като предприема и действия за снабдяване с материалите, изпратени във ВКС, но не за друго, а за да прецени „законосъобразността на действията на прокурорите при СРП“. По този начин прокурорът при СГП изземва и компетентността по „инстанционната преписка“3, която макар и да не му е била разпределена, както става ясно от постановлението за прекратяване, се оказва „погълната“ от делото „Петров“.
Преди това, още на 16 юни 2023 г., прокурорът при СГП е поискал да се запознае с класифицираните материали по делото „Петров“4, които се намират във ВКС, а на 20 юни 2023 г., т.е. преди да приеме по компетентност изпратеното му от СРП дело, отделя от копията на материалите по делото, получени от СРП, други копия и по тях образува производството по делото „Сулев“. Така още преди да се произнесе по въпроса, с който единствено е бил сезиран от СРП – за приемане на делото по компетентност, прокурорът при СГП извършва пълен служебен контрол на действията и актовете на всички работили по него прокурори (включително на надзорните прокурори при САП и В[К]П), и формира извод за наличието на достатъчно данни за извършено престъпление по член 282 от НК от наблюдаващ прокурор.
Текущият прокурор от СГП обаче не е следвало да извършва служебна проверка по делото „Петров“, тъй като, от една страна, „инстанционната преписка“ е била разпределена на друг прокурор от СГП, а от друга страна – производството вече е било изпратено по компетентност на СГП. В така създалата се процесуална ситуация СГП се е явявала потенциално компетентна наблюдаваща, а не контролираща прокуратура. Прокурорът при СГП е можел да извърши преценка за законосъобразността на проведените до момента действия по разследването едва след приемане на делото (цялото) по компетентност и то – в качеството си на наблюдаващ прокурор, като контролираща прокуратура (в т.ч и по отношение на неговите действия) би се явявала САП.
Въпросното дело вече (още на 30 май 2023 г.) е било взето на специален надзор от САП и В[К]П, които са поели надзора върху законосъобразното му протичане, включително и върху постановените прокурорски актове. Той не би могъл да отменя актове на наблюдаващ прокурор от СРП, нито да провежда разследване на действията на предходните наблюдаващи прокурори по същото дело, защото след приемането му по компетентност, се намира в идентично на тяхното процесуално качество и актовете им все едно са постановени от самия него. Още по-малко той има правомощие да проверява действията на надзорните прокурори от по-горестоящите прокуратури, които са продължавали да упражняват своите функции и спрямо приетото по компетентност от него дело (или негова част).
От писмо на ВКС изх. № И-632/23.02.2024 г. до директора на фондация „Антикорупционен фонд“ е видно, че прокурорът при СГП се е запознал с класифицираните материали на 22 юни 2023 г., а намиращите се във ВКС веществени доказателства, материали, съдържащи квалифицирана информация, и том с оригинални документи са му изпратени/предадени към делото „Петров“ едва на 1 септември 2023 г. Към 22 юни 2023 г. обаче, компетентна по цялото производство все още е била СРП, тъй като делото не е било прието по компетентност (в цялост или в част) от никоя друга прокуратура. Към 1 септември 2023 г. пък СРП е продължавала да бъде компетентна най-малкото в частта от делото, която не е била приета по компетентност от специалния прокурор.
Осъщественият на 22 юни 2023 г. във ВКС достъп до класифицираните материали от орган, различен от наблюдаващите прокурори при СРП (и без тяхно изрично разрешение), е извършен в нарушение на закона – както на чл. 198 НПК, така и на чл. 123, ал. 5 НПК.
Не е ясно с какъв акт и на какво правно основание прокурорът при СГП присъединява получените от ВКС материали (включително веществени и класифицирани) към приетата от него по компетентност част (копия) от делото „Петров“ (по което не е било направено “разделяне” по смисъла на НПК от СРП), за да може изобщо да ги ползва като доказателства, при положение, че те са необходими и в частта от делото, изпратена от СРП на специалния прокурор. Ако прокурорът при СГП е считал, че посочените материали следват само „неговата“ част от делото „Петров“, то тогава специалният прокурор се оказва без част от предмета, с който е сезиран от СРП. Не съществува процесуална възможност тези материали да са „само за малко“ към частта от делото “Петров”, приета по компетентност от СГП, а впоследствие пак „само за малко“ да се изпратят/върнат на специалния прокурор към частта?! от негова компетентност, или да са едновременно към двете части от делото. Ако прокурорът при СГП е считал, че е компетентен по цялото производство, вкл. и по въпроса за участието/съучастието на и.ф. главен прокурор, то тогава е следвало да изиска чрез СРП всички материали, които са били изпратени по компетентност на ВКС по делото “Петров”.
Междувременно, на 10 август 2023 г. (т.е. без все още да е получил оригиналите на материалите от ВКС, в това число класифицираните материали и веществените доказателства, и без да е било приключено разследването по делото „Сулев“), прокурорът при СГП отменя като „незаконни“ постановленията за привличане на обвиняеми лица по делото „Петров“ (т.е. само в частта?! от делото, която е приел, че наблюдава), като произнасянето в този смисъл даже е потвърдено от Апелативна прокуратура София.
Макар да не е ясно какви са съображенията за „отмяна“ на постановленията за привличане на обвиняем и каква е правната стойност на потвърдителното постановление на САП, следва да се подчертае, че такава правна възможност не съществува в НПК, независимо дали прокурорът е съгласен с повдигнатите обвинения от СРП. Единствената възможност, с която е разполагал прокурорът при СГП, е била да прекрати частично производството (а не негови копия или приетата по компетентност част от него) на някое от основанията по член 243 НПК, което от своя страна обаче изисква уведомяване на обвиняемите и подлежи на обжалване пред съд, включително относно основанията за прекратяване7 и разпореждането с веществените доказателства.
Съгласно Тълкувателно решение № 2/2002 г., когато в наказателното производство следва да се изключат част от лицата, на които е повдигнато обвинение, или част от включените в обвинението им деяния, е задължително произнасянето с постановление за частично прекратяване на производството. Противното би означавало, че в хода на производството всеки прокурор разполага с правомощие сам да отменя обвиненията по наблюдаваните от него производства, включително и когато сам ги е постановил, като по този начин лишава засегнатите лица от правата им по НПК, от съдебна защита, както и от упражняването на правата им по реда на ЗОДОВ (член 2, алинея 1, точка 3). Подобно поведение отваря път към произвол, тъй като в разрез с принципа ne bis in idem8 позволява многократно да се повдигат обвинения, които вече са били „отменени“, а по-горната прокуратура привидно да гарантира „законосъобразността“ на подобни актове.
Съгласно НПК постановлението за привличане на обвиняем е официалният акт, с който компетентният орган уведомява лицето, че срещу него се води разследване за определено престъпление, а от това произтичат множество процесуални права за обвиняемия в производството, които са гаранция за справедлив процес. „Отмяната“ на постановление за привличане (без прекратяване на производството срещу лицето) води до отпадане на тези права в цялост и опорочава производството.9
Практика на „презастраховане“ с изпращането на постановление за отмяна на обвинения на по-горна/и/ прокуратура/и/, може да се разрасне и до изпращане за потвърждаване/утвърждаване на самите постановления за привличане на обвиняем или пък на обвинителните актове, което изцяло ще изключи независимостта на прокурора, съществена част от която е неговото вътрешното убеждение. Не без значение е и обстоятелството, че частичното прекратяване (с какъвто акт е трябвало да се произнесе прокурорът на СГП) е акт, който може да бъде постановен преди приключване на разследването (в цялост) само когато е категорично установено, че обвиняемите лица изобщо не са извършили престъпни деяния, а не само тези, за които им е било повдигнато обвинение. Това е така, тъй като разследването по производството продължава, а по него биха могли да бъдат събрани доказателства, налагащи изменение на обвинението (при което не се налага частично прекратяване), или повдигане на ново обвинение за друго престъпление, при което процесуалното качество на обвиняем се запазва. В последния случай обаче, частичното прекратяване следва да се извърши едва след привличането по новото обвинение. При всички положения, при частично прекратяване на наказателното производство се дължи и произнасяне относно веществените доказателства, които обаче към 10 август 2023 г. дори не са били изпратени от ВКС към делото в СГП.
Ако текущият прокурор от СГП е считал, че упражнява едновременно функциите на решаващ, но и на инстанционен прокурор (след като е била „погълната“ инстанционната / за служебен контрол преписка) спрямо повдигнатите от СРП обвинения по делото, то следва да се отбележи, че и в тази връзка той не разполага с правомощие да отмени постановленията за привличане на обвиняеми на СРП. Това е така, тъй като за разлика от всички останали постановления, посочени в член 200 НПК, които не подлежат на съдебен контрол, привличането на обвиняем, подобно на внасянето на обвинителен акт, е действие, при което в пълна степен се изразява вътрешното убеждение на прокурора. По тази именно причина, то не подлежи на инстанционен / служебен контрол в рамките на самата прокуратура и не може да бъде валидно отменяно/потвърждавано.10 Тези прокурорски актове и законността на повдигнатите обвинения са предмет на проверка едва при разглеждането на делото в съда в случай на внесен обвинителен акт или при прекратяване на наказателното производство. Безспорно е, че всеки от прокурорите следва да решава въпросите от своята компетентност по вътрешно убеждение (член 14 НПК), основано на събраните доказателства и на закона, както и че задължителните указания на висшестоящите прокурори могат да се отнасят само до правилното приложение на материалния или процесуалния закон, без да се засяга вътрешното убеждение на прокурора. В тази връзка в решение в решение № 7 по к.д. № 4/2021 г. Конституционният съд (КС) е приел, че „в нарушение на Основния закон и процесуалното и устройствено законодателство би било например даване на указания на прокурор кое лице да привлече (или да не привлече11) като обвиняем, каква оценка да се направи на доказателствата, какви фактически положения да се приемат за установени, дали да се спре или прекрати производството или да се внесе обвинителен акт в съда, тъй като не се отнасят до прилагането на закона, а се отнасят до въпроси, които се решават по вътрешно убеждение от прокурора“. Отделен въпрос е, че наблюдаващият прокурор по прието по компетентност дело (част) от по-долна прокуратура не може да съвместява и качеството на инстанционен прокурор по същото дело. Ако съображенията за „отмяна“ на прокурора при СГП са били свързани с „липсата на каквито и да било доказателства за извършено престъпление, без дори да има разпит на пострадал“, правното основание е член 243, алинея 1, точка 1 НПК и обуславя произнасяне с постановление за частично прекратяване, което, както бе посочено по-горе, подлежи на обжалване по съдебен ред. Липсата на разпит на пострадал не е основание за прекратяване или „отмяна“, още повече на такъв ранен етап от разследването, който не изключва последващото му конституиране12.
Ако прокурорът е считал повдигнатите обвинения за „незаконни“, тъй като производството е водено от орган, който не е бил компетентен, то това би означавало, че всички действия по делото „Петров“ са незаконни, но такъв извод не е изграден от прокурора при СГП. От друга страна, ако се приеме, че компетентността относно цялото дело е на специалния прокурор (поради евентуалното участие/съучастие на и. ф. главен прокурор в деянията), това би означавало, че прокурорът при СГП също не е разполагал с правомощия (компетентност) да осъществява и ръководи действия по производството, и то само в една негова част, а още по-малко да „отменя“ или прекратява обвинения.
Обстоятелството, че постановлението за „отмяна“ е потвърдено от САП също не може да породи никакви правни последици, тъй като, както бе посочено, горната прокуратура не може да влияе на вътрешното убеждение на решаващия прокурор – т.е. тя не може и да нареди обвинението да остане в сила. Още по-малко пък може да се произнася по част от производство, което не е било разделено, тъй като това е от значение за цялото дело.
От съществено значение е и дали прокурорът при СГП се е произнесъл по копия, изпратени му от СРП, без да е налице разделяне по смисъла на НПК (член 216 НПК). Това означава, от една страна, че делото в неговата цялост не се намира при него, а, от друга страна, че очевадно е налице спор за компетентност, тъй като материали по едно и също производство, без разделяне, са изпратени по компетентност едновременно, но на части, на два различни органа-СГП (само копия) и ВКС за прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник (оригинали и копия, ведно с веществени доказателства и класифицирани материали). Всъщност СРП не е можела и да раздели производството, тъй като става въпрос за евентуална престъпна дейност в съучастие, а разделяне на производството само поради специално качество на част от субектите, е недопустимо. От друга страна, при липсата на разделяне (чл. 216 НПК) на производството, остава неясно по коя част?! от него се запазва доказателствената стойност на събраните доказателства.
За делото „Сулев“
След като, както се посочи, делото „Сулев“ е образувано по данни от делото „Петров“, съгласно Указанията за случайно разпределение на преписките и делата в ПРБ, то е трябвало или да бъде разпределено чрез нов случаен избор, или да бъдат изложени причините, поради които новообразуваната преписка се разпределя на същия прокурор при СГП (още повече предвид факта, че този прокурор при СГП продължава да е наблюдаващ прокурор по (частта от) делото “Петров”, във връзка с което самият той е изградил извод за извършено престъпление от други прокурори по същото дело). Прокурорът при СГП, приел по компетентност (частта от) делото “Петров”, обаче не е имал право да решава въпроса за привличането на други наблюдаващи прокурори по същото дело (нито в негова част, нито в цялост). В този смисъл, ако е изпитвал съмнения, че извършените от тях действия и постановени актове по същото дело разкриват сериозни нарушения с признаци на престъпления, той е следвало да сигнализира СГП за установените от него обстоятелства. Преписката пък е следвало да бъде разпределена на друг прокурор от СГП, който би могъл да образува наказателно производство и да го води срещу прокурори, работили (или продължаващи да работят по делото “Петров”, тъй като разследването по него е висящо). Противното би означавало, че наблюдаващият (част от) делото “Петров” прокурор при СГП, който е длъжен да следи за законосъобразното провеждане на разследването по него, може да образува и производство срещу самия себе си, което е нонсенс. Фактът, че прокурорът при СГП е образувал производството по делото “Сулев” преди да приеме по компетентност част от делото “Петров” и че заема длъжност “прокурор при СГП”, която му дава право да води наказателно преследване срещу магистрати, не променя този извод.
В такъв случай пък той не е имал право да приема по компетентност делото “Петров” (нито в част, нито в цялост), защото най-малкото се явява изначално предубеден по въпроса за законосъобразното протичане на проведеното до момента разследване и годността на събраните доказателства.
Както става ясно, след получаване и на материалите от ВКС, прокурорът при СГП прави копия на част от тях (включително класифицирани) и ги „приобщава“ към делото „Сулев“. Не е ясно с какъв акт и на какво правно основание прокурорът при СГП отделя тези материали от делото „Петров“ и ги присъединява като доказателства към делото „Сулев“, което вече е било образувано. Към делото „Сулев“ прокурорът при СГП „приобщава“ (отново неясно как) и материали от други производства и преписки, включително и такива, по които не е наблюдаващ прокурор. Сред тези материали са свидетелски показания, експертизи, веществени доказателства, класифицирани материали и мн. други.
В тази връзка е важно да се припомни, че разпоредбата на чл. 217 НПК предвижда единствено обединяване на производства при връзка между тях, а не присъединяване на отделни подбрани по неясно чии и какви критерии части от досъдебни производства (единични бройки доказателства или избрани селекции от такива) от едно досъдебно производство към друго. При очевидното отсъствие на предпоставки и взето решение за „обединяване на дела“ по смисъла на член 217 НПК остава неясно как доказателства, събрани по едно производство, запазват доказателствената си стойност и по кое производство.
Обсъждането на подобни материали като доказателства и преценката на тяхната достоверност и стойност пък е незаконосъобразно, тъй като те не са събрани и проверени нито „по реда и със средствата, предвидени в [НПК]“ (чл. 13, ал. 2 от този кодекс), нито лично (чл. 14 НПК – принцип на непосредственост).
Видно от мотивите на стр. 11 от постановлението за прекратяване от 13 октомври 2023 г., приобщени към делото “Сулев” са и разпити „на лицата А. Симеонова, Е. Симеонов и С. Стамов от друго дело (пр. 24022/2022 г. на СГП)“, „на лицата Й. Стоев (член на ВСС) и Илиана Кирилова (административен ръководител на СГП) от друго дело (пр. № 10263/2023г. на СГП), „заверени копия на експертна справка и заключение на техническа експертиза, касаещи запис (копие на който също е приобщен)“. По подобен начин са „приобщени“ и „разпити на свидетел (със сериозна доказателствена стойност) по друго производство на СГП, което обаче не се наблюдава от текущия прокурор“ и др.
Началото на непосредственост означава, че съдът и органите на досъдебното производство „трябва да се поставят в колкото може по-непосредствена близост до интересуващите процеса факти и обстоятелства“ – Павлов С., Наказателен процес на НРБ, изд. „Наука и изкуство“, 1979 г., с. 182 (Решение № 24 от 10.03.2023 г. на ВКС по н. д. № 1121/2021 г., III н. о.). Принципното положение е че, съдът, разследващите органи и прокурорът основават решенията си върху доказателствените материали, които са събрали и проверили лично (принцип на непосредственост). Само в изрично уредени от закона хипотези се предвижда отклонение от този принцип, при спазване на всички останали гаранции за процесуалната годност на събраните доказателствени източници.14
Доказателствата в наказателния процес се явяват средство за разкриване на истината по един образуван процес. Вследствие на това, характер на доказателства могат да имат само онези факти, които са установени в самия процес по реда и с помощта на средствата (способите), предвидени в НПК. Правилото, че не са доказателства фактите, които не са установени в процеса по реда и със средствата предвидени в НПК, важи и за онези факти от значение за делото, които съдията (следователят, органът на дознанието) е възприел или е научил извън процеса. (акад. Ст. Павлов „Наказателен процес на Р. България. Обща част“, изд. Сиби, 1996, стр. 325).
Сериозни възражения поражда и демонстрираният от прокурора избирателен подход при подбора на “доказателствата” от други производства, някои от които дори не са индивидуализирани. Така, на стр. 12 от постановлението за прекратяване от 13 октомври 2023 г. се отбелязва, че „за създаването на записа и за манипулирането му се води отделно досъдебно производство, по което са били разпитани повече лица, но са били приобщени само показанията на свидетелите, които си спомнят конкретни обстоятелства и са относими към настоящето дело“. На същата страница е заявено: „Имало и други изрязани части, които обаче не са от значение за настоящия казус“.
Произволната и неподчинена на процесуални правила интерпретация кулминира в мотивите: „Доколкото за тези обстоятелства и за евентуално извършено престъпление се води отделно досъдебно производство, няма как да бъдат коментирани допълнително посочените доказателства. Може да бъда отбелязано обаче, че случилите се преди това и след това неща се синхронизират с доказателствата, което ги прави достоверни.“
Процесуалният закон повелява, че „всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка“. Това предполага в прокурорски акт за прекратяване на наказателно производство да липсват констатации от вида: „Какво точно съобщава св. Любена Павлова е видно от протокола ѝ за разпит. Прави впечатление липсата на уточняващи и контролни въпроси от страна на разпитващия прокурор.“ Подобна констатация обичайно налага допълнителен разпит на свидетеля, а не прекратяване на производството. Тя нагледно демонстрира защо текущо разследване по досъдебно производство не следва да бъде превръщано от наблюдаващия го прокурор (само) в източник на доказателства за извършено ново престъпление, разследвано под наблюдението на същия „текущ прокурор“.
Що се отнася до преценката за осъществен от прокурор Сулев състав на престъпление по член 282 от НК, тя е изградена на базата на действията на този прокурор по делото „Петров“. По това дело обаче прокурор Сулев е член на екип от прокурори, определен от районния прокурор на СРП. Тук е мястото да се подчертае, че колективен прокурорски орган – „екип от прокурори“ не е предвиден в НПК. Това обстоятелство е важно, тъй като не съществуват законови правила за формирането на такъв екип с ясно разграничение на неговата численост, правомощия и отговорности на участващите в него прокурори и начин на формиране (кворум, мнозинство) на общо решение и изразяване на „вътрешно убеждение“ в съответните прокурорски актове. Няма правила и дали, и кои прокурорски актове и действия могат да се извършват еднолично/колективно, или дори кой е „водещият“ прокурор. Това важи с особена сила при органите на съдебната власт, с оглед фундаменталното за тях изискване за независимост/автономност (чл. 117 КРБ).
Сформирането на екип напълно логично съществено затруднява търсенето на наказателна отговорност при евентуално извършено престъпление от прокурор от екипа. Няма как да се приеме, че макар и извършени еднолично, съответните действия не са плод на колективно решение (или на решение, взето под влияние или по указание на административен ръководител, разпоредил създаването на екипа и/или участващ в него). По същата причина няма как един от участващите в екипа прокурори да бъде упрекнат (и то – с наказателно обвинение), че е извършил еднолично само определени действия или е постановил определени актове. Освен това, колективното ръководство и разследване по едно дело предполага съвместна постоянна едновременна отговорност и планиране на неговото протичане, поради което няма как да се мисли, че някои от участващите в екипа не са били запознати с извършваните действия или със събраните доказателства.
Макар и взето от районния прокурор, решението за формирането на екип от прокурори е в съответствие с действащи (от дълго време) в ПРБ правила за случайното разпределение и в този смисъл не би могло да бъде вменено като нарушение, извършено от подчинени на главния прокурор. Тези правила са вътрешноинституционален акт, с който се допуска възможност за формиране (включително по решение на административния ръководител) в наказателното производство на орган – „екип от прокурори“, който не само не фигурира в закона, а представлява допълнително ограничение на прокурорската автономия извън предвиденото по Конституция подчинение само на закона (чл. 117 КРБ).
За делото, по което е постановено прекратяването от 13 октомври 2023 г.
Както бе посочено по-горе, делото, по което е постановено прекратяването от 13 октомври 2023 г., е отделено от делото „Сулев“ с мотиви, че „[с] оглед избягване на всевъзможни спекулации […] следва да има изрично произнасяне дали е осъществено престъпление от всеки един прокурор, извършвал действия по досъдебното производство, докато е било наблюдавано от СРП“. Дали това е сред основанията за „разделяне на делото“ е видно от разпоредбата на член 216, алинея 1 НПК, в която е предвидено, че когато по делото се съберат доказателства за участие на повече лица, прокурорът може да отдели материалите за неустановените и неиздирените лица в отделно дело.
От една страна е безспорно, че случаят не е такъв. От друга, разделянето (отделянето) е извършено преди да е приключило разследването по „основното“ дело (делото „Сулев“), което означава, че събирането на доказателства по него е продължавало, т.е. съществувала е вероятност да могат да бъдат събрани доказателства и за евентуално участие/съучастие на други лица, включително и на магистратите, за които е направено отделянето. Поради това, извод за изключване на наказателната отговорност на определени лица (срещу които явно е провеждано разследване за престъпления и то под формата на съучастие (работа в екип под пряко ръководство на административни ръководители) преди приключване на разследването е принципно невъзможен, освен ако с него не се преследва друга (нелегитимна) цел.
Целта на наказателното производство е всестранно, обективно и пълно разследване на престъпления, а не на определени лица. Дори да се приеме, че евентуалната престъпна дейност на прокурори от СРП може да се квалифицира като отделни престъпления, извършени от тях самостоятелно, то предвид конкретиката на случая правилното изясняване на подобна престъпна дейност (ако е налице такава!) предполага общото ѝ разследване в едно производство.
Съгласно НПК, който изисква формален акт за привличане на лице в качеството на обвиняем, не се извършва прекратяване или произнасяне с друг прокурорски акт по отношение на лица, които нямат такова качество.
Следователно делото, по което е постановено прекратяването от 13 октомври 2023 г., няма собствен предмет, а отделянето му в самостоятелно производство е незаконосъобразно (още повече предвид обстоятелството, че е отделено от част от делото “Петров”).17
Ако прокурорът при СГП е считал, че следва изрично да се произнесе по въпроса за наказателната отговорност на тези магистрати, тъй като те са били заподозрени (равностойно на „обвиняеми“) в престъпление, е следвало да извърши частично прекратяване на наказателното производство по делото „Сулев” (а не разделяне на производството), за което в пълна степен важи изложеното по-горе по делото „Петров”.
В постановлението за прекратяване от 13 октомври 2023г. прокурорът при СГП обсъжда процесуалното поведение на магистратите, срещу които явно е било насочено разследването (т.е. те са били заподозрени), като анализира достоверността на показанията им, дадени в хода на разследването. Тези показания обаче не могат да имат доказателствена стойност, след като лицата не са били предупредени преди разпита им, че са заподозрени в извършването на престъпление, от което пък произтичат множество техни права. Подобен подход е незаконосъобразен, тъй като на лицата е следвало да бъде разяснено, че имат правото да запазят мълчание, да ползват адвокат, да не се самоуличават и т.н. Обстоятелството, че те са се съгласили да дават свидетелски показания не означава, че тези показания могат да се ползват срещу тях, тъй като очевидно качеството им не е било на свидетели. Това се потвърждава и от самия факт на прекратяването на производството, което явно от самото начало е било провеждано срещу тях за конкретни престъпления, без обаче да бъдат уведомени за това.
Освен това, въпреки привличането на прокурор Сулев в качеството на обвиняем, прокурорът при СГП обсъжда показанията му като свидетел, дадени преди привличането в качеството на обвиняем, за да изгради изводи по отношение на виновността/невиновността на останалите магистрати по отделеното дело, което отново е недопустимо. От значение е и дали, ако прокурорите от СРП, работили в екип по делото “Петров,” са били заподозрени още от момента на образуването му и са давали показания, без да им е разяснено това, техните показания могат да се ползват по делото “Сулев”?
По същество прокурорът при СГП приема, че СРП не е имала правото да се самосезира и не е разполагала с компетентност да провежда разследване, след като изначално е имало данни за участие на магистрати, както и че е била длъжна незабавно да изпрати делото “Петров” на СГП. Както обаче бе посочено по-горе,
същата логика (неправилна) би следвало да важи и за прокурора при СГП, тъй като по разследването са били налични данни за участие на и.ф. главен прокурор, за когото се счита, че може да бъде обект на разследване единствено от специалния прокурор.
Съгласно актуалната редакция на член 287, алинея 2 (изм. ДВ, бр.32 от 2022г., в сила от 28.07.2022г.), в съдебната фаза прокурорът вече може дори да повдигне обвинение за престъпление, подсъдно на по-горен съд. При това положение, след като законодателят е допуснал, че прокурор в районна прокуратура може пред районен съд да повдигне ново обвинение за престъпление, което е от компетентност на окръжен съд, a fortiori прокурорът от районна прокуратура би могъл да процедира по същия начин и в досъдебната фаза на делото, която е само подготвителна.
Следва да се посочи, че съгласно формираната от ВКС съдебна практика, когато възникнат обстоятелства, обуславящи промяна на подсъдността, независимо дали с оглед квалификацията на деянието или с оглед личността на дееца, извършените до момента действия по разследването запазват процесуалната си стойност. Разследващият орган по надлежно образуваното досъдебно производство следва да се счита за компетентен до момента, в който за него възникне процесуалното задължение да предаде разследването на друг, а този момент не е стриктно фиксиран в процесуалния кодекс. Определянето на материалната компетентност на разследващия орган често в началния етап на разследването може да бъде и невъзможна. Преценката кога да изпрати делото по компетентност на друга прокуратура е предоставена на органа по ръководство и решаване в досъдебното производство – наблюдаващия прокурор. Тя не е произволна, а следва да се базира на наличните данни.
За да разграничи компетентността на разследващите органи, законът използва израза „престъпления, извършени от…“. Вътрешното убеждение на разследващия орган, че конкретно лице е извършило престъплението, при липса на основания за прекратяване на производството, се обективира в постановлението за привличане на обвиняем. Налага се изводът, че задължението за изпращане по компетентност на другата прокуратура на образуваното по общите правила производство възниква, в момента, в който се съберат достатъчно доказателства (чл. 219, ал. 1 от НПК), че виновните лица са имали особено качество, обуславящо промяна в подсъдността. До събирането на годни да обосноват обвинение срещу лица с имунитет доказателства евентуалното сезиране на СГП би било преждевременно (вж. по аналогия Решение № 80 от 5.09.2022 г. по н. д. № 288/2022 г. на ВКС, II н. о.).
Тук следва да се отбележи също, че всеки прокурор от състава на ПРБ (включително районен и главен) е оправомощен по Конституция да се самосезира във връзка с публикации или други материали и информация, които са му станали известни (доколкото Прокуратурата е призвана да следи за спазването на законността), без за това да е необходим определен ред за удостоверяване (извън прилагането/отделянето на материала, обусловил самосезирането).
Всеки районен, окръжен, апелативен, върховен или главен прокурор може да разпореди самосезирането на прокуратурата, като това по никакъв начин не засяга вътрешното убеждение на определените по съответната преписка прокурори, тъй като целта на подобно самосезиране е винаги извършването на проверка или образуването на производство, в хода на което да се извърши същинска преценка за наличието или липсата на престъпление/нарушение (изобщо). Нищо не пречи и непосредствено след самосезирането да бъде постановен отказ за образуване на наказателно производство. Прокурорът пък може да започне разследване и с разпит на свидетел (явил се пред него), без да е необходимо преди това да образува производство. Освен това прокурорът няма задължение да извършва или възлага проверка, тъй като проверката е изключение от принципа на служебното начало (дори не е предвидена в НПК), което изисква образуването на наказателно производство по преценка единствено на прокурора. От своя страна, главният прокурор по собствен почин може да разпореди вземането на дело на специален надзор и изрично да определи надзорната прокуратура.
От така направения анализ следва, че прокурорът при СГП е насочил усилията си основно върху изследване на нарушенията/престъпленията, извършени от прокурорите при СГП по делото “Петров”, а не върху предмета на самото дело, чиято съдба остава под въпрос.
По-съществен обаче е въпросът дали действащото законодателство в крайна сметка предвижда способ за постигане на различен резултат.
(Очаквайте продължение на темата, свързано с компетенциите на специалния прокурор по разследването. Разгледани са проблемите с ограничените му правомощия за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник в съучастие с други магистрати, както и изобщо за възможността и.ф главен прокурор да бъде обект на такова разследване. Поставя се въпросът и как следва да реши спор за компетентност между СГП и специалния прокурор, за да се гарантира законосъобразността на цялото производство и годността на събраните доказателства. )
* Haдeждa Mитeвa e бивш пpoĸypop и гoвopитeл нa OΠ-Pyce, мaгиcтъp пo пpaвo нa EC нa Coфийcĸия yнивepcитeт “Cв. Kлимeнт Oxpидcĸи” и Унивepcитeтa нa Лoтapингия, Фpaнция. Tя e ĸoмaндиpoвaн нaциoнaлeн мaгиcтpaт в Cъдa нa EC, юpиcт-лингвиcт, aдминиcтpaтop в ĸaбинeтa нa cъдия Реtеr Gеоrgе Хuеrеb, пoнacтoящeм paбoти в Диpeĸция “ Koмyниĸaция” нa Cъдa нa EC.
* Юлиан Дацев е завършил право в СУ „Св. Климент Охридски“ през 2004 година. От 2005 година и до сега – първоначално младши адвокат, а после – адвокат, вписан в регистъра на адвокатите при Софийска адвокатска колегия. Той бе един от юристите, оспорили пред съда избора на Борислав Сарафов за и.ф. главен прокурор. С традционния мотив за липса на правен интерес, жалбите на всички бяха отхвърлени от ВАС.
