DeFakto.bg DeFakto.bg
Необмислени промени в законите и Конституцията водят до импотентна прокуратура
Автори Надежда Митева и адв. Юлиан Дацев*
Спецификата на разгледаните в първата част от изложението дела поражда необходимост от анализ, свързан с обхвата на компетентността на прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор и негов заместник, и с начина на преодоляване на обективно възникналия спор за компетентност между специалния прокурор и СГП. Предмет на обсъждане е и лекотата, с която прокурор може да бъде привлечен към наказателна отговорност единствено поради извършените от него служебни действия и постановени актове по висящо наказателно производство, както и публичността на доказателствата по висящи производства, разгласени от самата прокуратура.
Относно обхвата на компетентност на специалния прокурор
Делото “Петров” разкрива изключително сериозен проблем, свързан с обстоятелството дали съгласно сега действащата наказателно-процесуална и конституционна уредба прокурорът за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник, е компетентен да разследва престъпления, извършени в съучастие с други лица, които са магистрати. Макар в член 411з, алинея 2 НПК да се посочва, че специалният прокурор, разполага с компетентност да разследва1 дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник в съучастие с други лица, такова правомощие липсва в последните изменения на Конституцията, а и специалната компетентност относно магистратите е предоставена на СГП със закона.
Освен това разследването срещу магистрати се провежда задължително от следователи, а срещу главния прокурор или негов заместник – от разследващи полицаи. Т.е. специалният прокурор не може да възлага разследването на следователи, нито да приема извършени от тях действия, тъй като съгласно логиката на НПК, те са в зависимост от/подчиненост на главния прокурор и проведеното от тях разследване срещу него няма как да е обективно и независимо. За да са валидно извършени пък по отношение на магистрати, следствените действия не трябва да са осъществени от разследващи полицаи. Въпросът е от изключително значение, тъй като дори да се приеме, че специалният прокурор може да разглежда дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник в съучастие с други лица (което сега действащата Конституция принципно не предвижда), излиза, че съгласно нововъведения механизъм за разследване на главния прокурор, не е ясно кой е компетентният прокурор за разследване на престъпления, извършени от главния прокурор или негови заместници в съучастие с други магистрати и каква е законосъобразната форма на разследване (от кой разследващ орган). По тази причина СРП не може да бъде упрекната, че не знаела на кого да изпрати делото “Петров” и поради това го е изпратила едновременно на ВКС –за и.ф. главен прокурор и на СГП (за останалите магистрати и други граждани).
От една страна, разделното разглеждане на наказателно производство, с оглед на особеното качество на субектите, определящо компетентността, е недопустимо, тъй като става въпрос за престъпна дейност в съучастие. Няма и механизъм, по който да бъдат разделени веществените доказателства и класифицираните материали. По същата причина не може и делото да се раздели само за магистратите и да се наблюдава от СГП, а в останалата му част (за Петров и Христов, които нямат качеството магистрати) разглеждането му да продължи от СРП. Или в една част да се разследва от следователи, а в друга – от разследващи полицаи.
Поради това извод, че само част от дело(то) е от компетентността на СГП би бил дълбоко неверен!
От друга страна, следва да се има предвид, че прокурорът за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник2 е ad hoc прокурор с точно определени функции, които дори не включват повдигане на обвинение пред съд. Това е така, тъй като за разлика от общите прокурорски правомощия по Конституция (член 127), между които е това да „привлича към наказателна отговорност лицата3, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер“, на този прокурор е предоставено изрично единствено правомощието да разследва (т.е. лично) и да поддържа обвинението пред съда (член 130, алинея 4 от Конституцията), без да е ясно обаче как и от кого е повдигнато това обвинение с обвинителен акт, както и може ли разследването или част от него да се възлага на/провежда от друг разследващ орган и да се извършват действия след приключване на разследването), и то само по отношение на главния прокурор или негов заместник!! По подобен начин в НПК е посочено само, че този прокурор „ръководи досъдебното производство и участва в съдебното производство“ (член 411а, алинея 4 НПК). В частта си за ръководството върху досъдебното производство, НПК дори е в противоречие с последните изменения в Конституцията, където такова правомощие липсва, а е предвидено единствено правомощие за разследване.
Както е добре известно обаче, досъдебното производство включва две фази – разследване и действия на прокурора след приключване на разследването. В този смисъл дори изрично предвидената в НПК възможност прокурорът за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник, да прекрати производството, се явява в противоречие със сега действащата Конституция, тъй като прекратяването е действие на прокурора след приключване на разследването и е проявление (под формата на отказ от упражняване) на обвинителната му функция (каквато за повдигане на обвинение пред съд специалният прокурор няма). Освен това, след като с Конституцията изрично е изключено правомощието за ръководство върху разследването, се оказва, че на специалния прокурор няма как да бъдат изпращани вече образувани дела по компетентност, доколкото той няма правомощие да преценява законосъобразността на проведените до момента действия и да отменя незаконосъобразните актове на разследващите органи. Тук е важно да се подчертае, че общите прокурорски правомощия по член 127 от Конституцията в областта на наказателното производство включват функция за разследване (чл. 127, т. 2 КРБ), но и за ръководство и надзор върху разследването (чл. 127, т. 1 КРБ), функция на наказателно преследване, изразяваща се в повдигане на обвинение (привличане към наказателна отговорност – чл. 127, т. 3 КРБ), а не само в поддържането му пред съд (чл. 127, т. 3, пр. 2 КРБ, като „държавен обвинител“ – чл. 46, ал. 2, т. 3 НПК), функция по изпълнение на наказанията и надзор върху наказателните мерки и други принудителни мерки, както и функция за оспорване на незаконосъобразни съдебни актове. Тези правомощия са разпределени между различните прокурорски органи със закон. Когато обаче общите прокурорски правомощия по отношение на специалния прокурор са ограничени със самата Конституция, те не могат да бъдат допълвани със закон. В конкретния случай пък дори НПК не предоставя на специалния прокурор правомощия за наказателно преследване, а само за разследване.
В НПК не е предвиден никакъв механизъм за удължаване на сроковете за разследване, поради което събраните доказателства извън първоначалния законовоопределен двумесечен срок могат да се окажат без процесуална стойност (член 234, алинея 7 НПК). Не е предвиден ред за уведомяване при искане за специални разузнавателни средства (СРС), а и е спорно дали специалният прокурор е „съответен“ на СГС, за да го сезира надлежно. Последното важи и за искания за претърсване и изземване и мерки за процесуална принуда и др. На специалния прокурор не са предоставени и правомощия да протестира незаконосъобразни съдебни актове, постановени в хода на досъдебното производство (а и в съдебното), за разлика от правомощията на всички останали прокурори по член 127, точка 5 от Конституцията. Ако този прокурор всъщност е само разследващ орган (както изглежда), то тогава не би имало пречка при евентуално престъпление, извършено от главен прокурор и/или негов заместник, всеки прокурор от СГП да може да му възлага разследване. Видно е и, че специалният прокурор не е назначен като прокурор (с общи правомощия) във В[К]П, а като прокурор във В[К]П, който да изпълнява (само!) функциите на прокурор за разследване на престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник (каквато длъжност не съществува в член 163 ЗСВ). Още повече, че прокурорите при В[К]П по принцип не разполагат с правомощие да повдигат обвинение пред съд, а обвинителната им функция се изразява само в поддържане/неподдържане на обвинението пред ВКС, на който съд се явяват „съответни“ йерархично.
Недоумение буди и обстоятелството, че на практика специалният прокурор продължава да е съдия, тъй като не е освободен от тази длъжност от съдийската колегия на ВСС (сега Съдебен съвет), а прокурорската колегия (сега Прокурорски съвет (ПС) се е произнесла, без да има такива правомощия по въпрос относно статута на съдия, назначавайки го като прокурор за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник. Ако се счита, че освобождаването от съдийска длъжност произтича автоматично от назначаването като специален прокурор, остава неясно защо би било необходимо преди назначаването си този прокурор да е бил съдия, след като след назначаването си вече не е, и съответно гаранциите за независимост, произтичащи от съдийската му длъжност, вече не са налице. Гаранциите за независимост от прокуратурата и главния прокурор преди назначението не са непременно гаранции и по време на самото разследване.
Така или иначе в член 130, алинея 4 от Конституцията е изрично записано, че специалният прокурор е “прокурор, който е заемал длъжността съдия”, а не който продължава да я заема! Освен това назначаване в друг орган на съдебната власт, което поражда несъвместимост (едновременно заемане на длъжности съдия и [разследващ] прокурор), е основание за освобождаване от предходно заеманата длъжност (член 165, алинея 1, точка 7, във връзка с член 195 от ЗСВ). Ако това не бъде сторено, несъвместимостта ще е налице по отношение и на двете заемани длъжности.
От значение е и обстоятелството, че механизмът за разследване на главния прокурор е предмет на проверка за съответствие с Конституцията както във връзка с промени в НПК и ЗСВ, така и във връзка с измененията на самата Конституция, които го въвеждат (к.д. № 10/23 и к. д. № 1/24). От тази гледна точка изпращането на дела на този орган и законосъобразността на неговите действия (и най-вече годността на събраните доказателства) е проблематично до произнасянето на КС.. От своя страна пък, измененията в Конституцията (ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г. ) са влезли в сила едва след изпращането на делото “Петров” на ВКС, като приетите разпоредби по отношение на разследването на главния прокурор и неговите заместници съществено се различават от възприетия преди това механизъм в НПК, като го ограничават.
Поради това е следвало (и следва) да се приеме, че СГП е изцяло компетентна по делото “Петров”, тъй като е единственият орган, който може да повдигне пред съд обвинение на лице – магистрат (включително от категорията на субектите, за които е създадена фигурата на прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник) за престъпления, извършени в съучастие с магистрати и други лица.
От една страна, несъблюдаването на компетентността на специалния прокурор за провеждане на разследването не е съществено процесуално нарушение (на него не са предоставени по-големи процесуални правомощия, а по-малки – само за разследване и едно единствено действие след приключване на разследването – прекратяване (и то само с НПК), но не и ръководство върху разследването, изготвяне и внасяне на обвинителен акт в съда (привличане към наказателна отговорност) и оспорване на незаконосъобразни съдебни актове), а от друга страна, след като СГП е единственият орган, който може да повдигне пред съд обвинение срещу магистрат (включително главен прокурор или негов заместник, тъй като очевидно специалният прокурор не разполага с такова правомощие), следователно, няма пречки да проведе и да ръководи самото разследване.
За да бъдат законосъобразни действията и произнасянията на прокурора при СГП обаче, той следва да разполага с/да приеме по компетентност цялото дело “Петров” (а не да изисква части от него и такива да му бъдат изпращани от ВКС, или да се произнася по копия, които при липсата на разделяне на делото нямат самостоятелна доказателствена стойност, а имат такава само по цялото дело). В тази връзка ВКС е следвало да върне материалите по делото на прокуратурата, от която го е получила – СРП (която продължава да бъде компетентната прокуратура до евентуалното (и вероятно невъзможно) приемане на делото от прокурора за разследване на дела за престъпления от главния прокурор), за да бъде изпратено в цялост по компетентност на СГП, а не да бъдат изпращани на СГП материали за произнасяне по част от делото, които впоследствие да се изискват обратно за произнасяне на специалния прокурор (по друга част от делото). Подобни действия водят до абсурда два различни прокурорски органа да са едновременно компетентни и да се произнасят за престъпления по едно и също наказателно производство (но в различни части – без разделяне), по което се провежда разследване срещу едни и същи лица в съучастие, като се създава възможност да се изградят различни изводи относно факта на извършено престъпление, а и относно виновните лица.
Освен това, съгласно действащата уредба, специалният прокурор има единствено правомощие да разглежда сигнали (законен повод) срещу главния прокурор или негов заместник, но не и да извършва преценка дали да приеме по компетентност производство, по което вече се провежда разследване, разпоредено или започнато от друг прокурор. В противен случай законодателят щеше да предвиди кой е органът, който е оправомощен да извършва/ръководи неотложни действия по разследването до евентуалното приемане на делото по компетентност от специалния прокурор, за да се гарантира тяхната валидност, както и на кого да се изпрати делото, ако той откаже да го приеме по компетентност. Доколкото такава уредба липсва, следва да се приеме, че специалният прокурор не разполага с подобно правомощие. Това се потвърждава косвено и от обстоятелството, че съгласно разпоредбата на член 411а, алинея 2 НПК се извършва преценка единствено дали в сигнала/съобщението се съдържат данни за извършено престъпление или данните са явно необосновани, и то от ръководителя на наказателната колегия на ВКС (който също е съдия!).
Хипотезата по член 212, алинея 2 НПК не може да бъде приложена. Това означава, че в най-добрия случай специалният прокурор би имал право да образува производство по изпратените му материали по делото “Петров”и сам да започне събирането на доказателства, което би довело до невъзможност да бъдат използвани събраните до момента доказателства! Дори да се приеме, че специалният прокурор разполага с правомощието да възлага изцяло или частично (макар това да липсва в Конституцията) разследването по дела от негова компетентност на друг разследващ орган, възниква въпросът дали извършените по конкретното разследване действия на друг прокурор като разследващ и ръководен орган, запазват процесуалната си годност, след като разследването е извършено, а и ръководено, от прокурор, който не е независим от главния прокурор (според логиката на измененията в НПК). Би могло да се окаже също, че главен прокурор или негов заместник е извършил престъпление, за което е задължително разследването да се провежда от следователи, или пък делото да представлява фактическа или правна сложност, а специалният прокурор не разполага с правомощие да им го възложи, тъй като това явно би обезсмислило целия нововъведен механизъм.
За спора за компетентност между СГП и специалния прокурор
Доколкото в действащата процесуална уредба (а и във вътрешните правила на Прокуратурата) не е предвидено изрично кой орган следва да реши спор за компетентност между прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник, и СГП, следва да се приеме, че именно В[К]П, като висша прокурорска инстанция, е следвало да се произнесе, предавайки делото (в цялост) в компетентност на СГП (което на практика е направила, но не изрично и само в една негова част). Това е така и поради факта, че независимо от специалния режим на прокурора за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник, той е назначен от ПС на длъжност прокурор (само за разследване!) при В[К]П (член 30, алинея 5, точка 21 ЗСВ и др.), и въпреки стремежът за осигуряване на пълната му независимост, всъщност е подчинен на ВП, а и на главния прокурор. До решаването на въпроса с компетентността по цялото дело (което не е разделено), СГП не е разполагала с процесуална възможност да приема част (копия) от делото по компетентност, тъй като това препятства разкриването на обективната истина по цялото дело, а и е спорно дали събраните доказателства имат доказателствена стойност по приетата по компетентност част.
Важен е и въпросът дали изобщо деяния, извършени от и.ф. главен прокурор могат да бъдат разследвани от специалния прокурор. Това е така, тъй като подобна длъжност не съществува в Конституцията (и в законите), а и той не е я заема по реда за назначаване на главен прокурор (с указ на президента), поради което не разполага с присъщите на главен прокурор (единственият персонализиран орган по действащата преди измененията Конституция) съдебни и извънсъдебни правомощия и не може да бъде приравнен на главен прокурор, респ. да изпълнява функциите, за които Конституцията изисква заемането на тази длъжност. И.ф. главният прокурор няма и качеството на „заместник-главен прокурор“. Поради това е спорно дали прокурорът за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор или негов заместник, е компетентен да разследва негови действия.
Дори да се разгледа конкретна хипотеза, при която са налични доказателства за евентуално участие в престъпление на лице, което към момента на деянията е заемало длъжността на административен ръководител – директор на НСлС и заместник на главния прокурор по разследването, следва да се отбележи, че този статут не придава на директора на НСлС (какъвто той всъщност продължава да бъде, тъй като не съществува процедура за самоосвобождаване от тази длъжност, независимо от превъзлагането ѝ) прокурорските правомощия, изброени в член 127 от Конституцията, а още по-малко такива, които са идентични с правомощията на главния прокурор или на неговите заместници (чл. 139 ЗСВ). Директорът на НСлС, който е ex lege заместник на главния прокурор по разследването, не е прокурорски орган и не може да замества главния прокурор в осъществяването на негови прокурорски, а и административни функции. Налице е и несъвместимост, тъй като директорът на НСлС е следовател, а не прокурор, и не може да е (и не е ) ръководител прокурорите (нито дори само на ВП), а само на следователите (наред с главния прокурор).
В този смисъл е и собствената позиция на настоящия директор на НСлС, определен за и.ф. главен прокурор, изразена в Становище, рег. № КП-48-253-03-23/09.12.2022 г. по ЗИДЗСВ № 48-254-01-15, подписано „за главен прокурор” от г-н Б. Сарафов – директор на НСлС и заместник на главния прокурор по разследването: „С факта на образуване на такова производство, директорът на НСлС придобива качеството „изпълняващ длъжността прокурор по разследването срещу главния прокурор”. Това предложение не отчита, че съобразно чл. 129, ал. 1 от Конституцията, прокурорите, както всички магистрати, се назначават от ВСС, а директорът на НСлС е следовател. Дори да се приеме възможността той да осъществява разследване по отношение на главния прокурор, липсва каквато и да е възможност този следовател, макар и директор, да извършва действия пред съд – защото не е прокурор и не може да осъществява функциите по чл. 127, т. 3 от Конституцията.“
Щом това е така, няма основание разследване срещу него да се води от специалния прокурор. Съгласно последните изменения в Конституцията пък главният прокурор (дори и.ф. главен прокурор да се приравни на такъв) е ръководител само на ВП, а не на всички прокурори или прокуратури, което принципно до известна степен обезсмисля специалния режим за разследването на деяния, извършени от него. При това положение е твърде вероятно да не е имало основание за назначаването на специалния прокурор от ПК на ВСС, или това основание да е отпаднало.
Горните аргументи са още по-красноречиви, ако се разгледа хипотеза на евентуално престъпление, извършено от и.ф. главния прокурор в съучастие с/или само от неговите заместници. Настоящият и.ф. има общо четирима заместници, които могат лесно да се обособят в две самостоятелни групи. Така, заместници на г-н Сарафов при Върховната прокуратура са г-жа Мария Павлова и г-жа Елена Каракашева. Те са заместници на главния прокурор (независимо, че такъв в момента няма9), които са прокурори. Заместници на г-н Сарафов обаче са и заместник-директорите на НСлС г-жа Юлиана Петкова Кацарова-Чорбаджиева и г-жа Ивелина Христова Христова. Последната е определена (от самия и.ф. главен прокурор) да изпълнява (по заместване) функциите на директор на НСлС за периода, през който титулярът на въпросната длъжност изпълнява функциите главен прокурор. Тези заместници са следователи. Ако се приеме, че и.ф. главният прокурор може да е обект на разследване от специалния прокурор, то тогава се оказва, че специалният механизъм се отнася до по-голям кръг от негови заместници в сравнение с този, с който разполага главен прокурор, избран по предвидения ред, като при това обхваща не само прокурори, но и следователи.
Заместниците на Главния
Конституцията и законът не дават отговор и на въпроса в кои случаи заместниците на (и.ф.) главния прокурор се разследват от специалния прокурор. Дали само тези, на които главният прокурор е възложил изрично свои правомощия (чл. 139 ЗСВ) или във всички хипотези, т.е. само поради ръководната им административна длъжност. Това е от съществено значение, тъй като понастоящем главен прокурор няма и никой (включително и ВСС) не може да превъзложи особените функции на главен прокурор на заместници, а дори и да е съществувало подобно възлагане от главния прокурор, то е било преустановено с неговото отстраняване. След като обаче не може да разполага със специфичните конституционни правомощия на главен прокурор, негов заместник (включително и.ф. главен прокурор, на когото ВСС е предоставило повече правомощия, отколкото са произтичали от длъжността му на заместник на главния прокурор по разследването, разглеждайки го като прокурор) не може да има отношение към пряката прокурорска дейност по наказателни дела (за разлика например от прокурорите във ВП) и да ѝ оказва влияние, а разполага евентуално само с функции на административен ръководител. В този смисъл той няма как да е сред лицата, за които е предвидена компетентността на специалния прокурор. И по тази причина е разбираемо защо делото “Петров” (съдържащо и оригинали) е било изпратено на В[К]П. В подкрепа на подобно процедиране са и данните за действия по разследване на деяния на магистрати от СГП, тъй като това би могло да застраши обективността производството. В това отношение В[К]П е можела (и е трябвало), определяйки изрично компетентността на СГП по цялото дело, да командирова прокурор/и/ от друга прокуратура (окръжна или апелативна) във връзка с провеждането на конкретното производство. Но не го е сторила. В резултат на оказаното “пълноценно” методическо ръководство и съдействие от страна на осъществяващата специален надзор В[К]П, се е стигнало дотам, че делото е предадено едновременно, но в отделни части (като копия и оригинали), на различни прокурорски органи, без дори да е ясно към коя част следва да принадлежат например веществените доказателства и класифицираните материали. Остава неясно и какъв специален надзор е продължила да осъществява В[К]П върху частта от делото, приета по компетентност от СГП, а и върху частта от делото, която все още не е (а и не може да бъде) приета по компетентност от специалния прокурор.
Предвид процесуалната специфика на казуса по делото “Петров”, причинена основно от законодателните и конституционни експерименти, вземането на делото на специален надзор от В[К]П е било абсолютно наложително. Друг е въпросът, че “съдействието” от страна на В[К]П е задълбочило процесуалните несполуки.
Възможен изход
от създалата се ситуация може да се търси чрез връщане на делото “Петров” (в цялост) на етапа, на който се е намирало преди приемането по компетентност на част от него от СГП. Това би позволило провеждане на разследването по делото “Петров” в цялост, а не в отделни негови части, и то при съобразяване на всички събрани доказателства, в т.ч. веществени доказателства и класифицирани материали. Изложеното налага отмяна на всички актове и действия на прокурора от СГП, както и на потвърдителното постановление на АП относно „отмяната“ на повдигнатите по делото обвинения, от ВП. Ако евентуално се окаже (въпреки липсата на такива индикации), че е налице изрично произнасяне от страна на СРП за разделяне на делото по реда на член 216 от НПК преди изпращането му по компетентност на СГП и на специалния прокурор, това постановление също следва да бъде отменено, тъй като подобно разделяне в конкретния случай е незаконосъобразно (при престъпления в съучастие) и лишава компетентната по цялото дело прокуратура от нейната суверенна преценка относно по-нататъшния му ход. Намесата на специалния прокурор по делото пък следва категорично да се изключи, защото това ще доведе единствено до компрометиране на събраните доказателства. Делото следва да се предаде в цялост в компетентност на СГП, като при необходимост бъдат командировани прокурори (но не в екип, а на принципа на заместване) от друга окръжна или апелативна прокуратура до приключване производството.
Очевидно е, че СРП не е насочвала преобладаващо разследването върху евентуалното участие на магистрати, тъй като част от процесуалните действия са извършени от ГДБОП (например претърсвания и изземвания), а не от следователи. Дори да го е сторила обаче, СРП не е имала полезен ход. Проблем с формата на разследване възниква поради обстоятелството, че съгласно действащия НПК разследването на евентуални престъпления, извършени от магистрати, с изключение на главния прокурор и неговите заместници, се провежда от следователи, а за главния прокурор и неговите заместници – от разследващи полицаи. При това положение, няма как да е налице законосъобразно проведено разследване (от компетентен разследващ орган, дори и от прокурор, различен от специалния) в производство срещу главен прокурор или негов заместник, действал в съучастие с други магистрати (дори разследването да е било наблюдавано и ръководено от самото начало от СГП), когато за тях са предвидени различни форми на разследване и различни разследващи органи. За съжаление този законодателен абсурд може да доведе до опорочаване на част от събраните доказателства както по отношение на магистратите, така и по отношение на главния прокурор или неговите заместници (или и.ф. главен прокурор и неговите заместници при ВП, НСлС и т.н.), а и на цялото дело.
За функционалния имунитет на прокурорите и делото “Сулев”
Не без значение е обстоятелството, че по силата на чл. 132 от Конституцията прокурорите притежават функционален имунитет и „не носят наказателна […] отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер“.
Според КС, по действащата българска Конституция съдиите, прокурорите и следователите имат само функционален имунитет, предназначен да създаде благоприятна среда на свободно от натиск и въздействие решаване на делата и преписките. С това си съдържание и с този си предметен обсег неотговорността е предназначена да гарантира на посочените лица тяхната независимост, когато осъществяват функциите си (вж. Решение № 17/2018 г. на КС на РБ по к.д. № 9/2018 г.). В Решение № 4 от 12.04.2016 г. по к.д. № 10/2015 г. (по повод обявяване противоконституционността на чл. 29, ал. 2, 3 и 4, както и на чл. 30, ал. 1 от Закона за адвокатурата) КС приема, че възможността да бъде търсена дори дисциплинарна отговорност от един магистрат трябва да бъде уредена по начин, който да осигурява неговата независимост – институционална и лична. Това трябва да стане със закон, който да урежда ясно и изчерпателно както съставите на дисциплинарните нарушения, така и процедурата за търсене на дисциплинарна отговорност. Разпоредбата на чл. 133 от Конституцията изисква условията и редът за осъществяването на отговорността на магистратите да се уреждат със закон. В мотивите си Съдът се позова и на приетото от него в Решение № 2 от 2008 г. по к.д. № 1 от 2008 г., че „зависимостта на дейността им (на магистратите) от разрешение или преценка на други органи и длъжностни лица е нарушение на категоричния конституционен императив, съдържащ се в разпоредбата на чл. 117, ал. 2″. На значението на личната независимост на магистратите и на необходимостта контролът върху тяхната дейност да се осъществява по такъв начин, че да осигури тази независимост, е акцентирано и в РКС № 3 от 2015 по к.д. № 13 от 2014 г. Съдът приема, че „няма как да бъде осигурена личната независимост на един магистрат, ако съществува възможност той да бъде проверяван от представители на адвокатурата, и то за неясни по своето конкретно съдържание нарушения“.
A fortiotri изложеното следва да бъде валидно в случаите на обвинение за извършено престъпление. Липсата на предвидени защитни механизми, когато става въпрос за обвинения само във връзка със служебни действия и постановени актове, отменя гаранциите за независимост, с които трябва да разполага всеки магистрат при осъществяването на своята дейност, и създава предпоставки за произволно „отстраняване“ на прокурори (а и на съдии) от възложените им дела, или за подлагането им на неимоверен нелегитимен натиск във връзка с дейността им като наблюдаващи прокурори. Подобно разбиране изцяло съответства на Становище № 13 (2018) на КСЕП „Независимост, отчетност и етика на прокурорите“ (вж. т. 25, 31, 32, 39, 41 от него).
Освен това преценката на степента на убедителност на доказателствата за извършено престъпление понастоящем е предоставена на малък кръг магистрати от СГП, чиито действия, както стана ясно в публичното пространство, дори с години не подлежат на проверка от Инспектората към ВСС. Всичко това има сериозен потенциал да предизвика „смразяващ ефект“ върху всички прокурори, а и върху магистратите10 като цяло.
Относно публикуването на Постановлението като „обществена“ информация
Постановлението за прекратяване от 13 октомври 2023 г. е разпространено от ПРБ и е публикувано на страницата на СГП в интернет. Наред с недопустимата липса на заличаване на личните данни и информация, свързана с процесуално-следствените действия и личния живот на отделни лица (включително адреси за планирани/предстоящи претърсвания и изземвания в други държави, данни от „орязани” записи на разговори и от записи от видеонаблюдение на движението на магистрати), позволяващи идентифициране на лицата, постановлението съдържа информация за интимния живот на определени лица, професионална тайна, както и информация за множество производства, които са висящи. С това се нарушава не само презумпцията за невиновност по съответните наказателни производства, но се погазва и тайната на дисциплинарните производства, които вече са били образувани срещу част от магистратите във връзка с действията им по делото “Петров” преди разпространението на въпросното постановление.
Освен това се възпроизвеждат избирателно показания на свидетели по отделеното производство, но същите показания са част и от други висящи производства.
Член 41, алинея 2 от Конституцията изключва свободния достъп до информация, която е държавна или друга защитена от закона тайна и засяга чужди права. Освен това тази разпоредба изрично посочва, че търсената информация трябва да представлява за искащите я (такива дори няма) законен интерес. От друга страна, според практиката на ЕСПЧ публичното разпространение на информация за наказателното производство е ограничено само до необходимост да се търси съдействие от обществото за разкриване на престъплението и неговия извършител. Досъдебната фаза е закрита фаза на производството, при която предоставянето на информация е само по изключение. Специалният режим за защита на личните данни в наказателното производство, уреден в Закона за защита на личните данни, не допуска разпространението на данни от наказателни производства, извън целите, за които тези данни са били събрани, а те са предотвратяване, разследване, разкриване, наказателно преследване и изпълнение на наказанията. Подобна намеса на ПРБ в личния и професионалния живот на обвиняеми, свидетели, потенциални пострадали, магистрати, административни ръководители и други лица е недопустима.
Вместо заключение
Очевидно е, че необмислените промени в НПК, ЗСВ и Конституцията, свързани с механизма за разследване на дела за престъпления, извършени от главния прокурор и неговите заместници, които не са съобразени с цялостната система на наказателното правораздаване, водят до импотентна прокуратура. Такава прокуратура не е в състояние да изпълни ролята си, тъй като при всички положения годността на събраните доказателства ще бъде под въпрос. Пък и съдия, съвместяващ функциите на прокурор, да разследва следовател (директор на НСлС), съвместяващ функциите на (главен) прокурор, наистина изглежда някак прекалено. А и самият съдия подлежи на разследване от СГП, подчинена на ВП, подчинена на главния прокурор (а в момента, поради липсата на такъв, на директора на НСлС и неговите заместници следователи).
* Надежда Митева е бивш прокурор и говорител на ОП-Русе, магистър по право на ЕС на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и Университета на Лотарингия, Франция. Тя е командирован национален магистрат в Съда на ЕС, юрист-лингвист, администратор в кабинета на съдия Peter George Xuereb, понастоящем работи в Дирекция “ Комуникация” на Съда на ЕС.
* Юлиaн Дaцeв e зaвъpшил пpaвo в CУ „Cв. Kлимeнт Oxpидcĸи“ пpeз 2004 гoдинa. Oт 2005 гoдинa и дo ceгa – пъpвoнaчaлнo млaдши aдвoĸaт, a пocлe – aдвoĸaт, впиcaн в peгиcтъpa нa aдвoĸaтитe пpи Coфийcĸa aдвoĸaтcĸa ĸoлeгия. Toй бe eдин oт юpиcтитe, ocпopили пpeд cъдa избopa нa Бopиcлaв Capaфoв зa и.ф. глaвeн пpoĸypop. C тpaдциoнния мoтив зa липca нa пpaвeн интepec, жaлбитe нa вcичĸи бяxa oтxвъpлeни oт BAC.
