СЕС: Недопустимо е да се издава заповед за изпълнение срещу длъжник, който няма обичайно местопребиваване в България

 Съдът на ЕС обяви за недопустима национална правна уредба, съгласно която гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, се счита, че имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.  Или, ако един български гражданин  живее от години например в  Германия, не може да се приема,  че неговото местонахождение  е в България, където трябва да му се връчват  заповеди за изпълнение.

В подобни случаи съдилищата следва да установят адреса на длъжника чрез компетентните органи на държавата на членка, в която той пребивава, за да получава на него  уведомления  за неизпълнени задължения.

Това реши СЕС по дело C‑222/23, започнало след  преюдициално запитване на Софийски районен съд (България)  на  7 април 2023 г.  С него  Софийският районен съд поиска СЕС  да установи смисъла на разпоредби от Регламент (ЕС) № 1215/2012 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, и от Регламент (ЕС) 2020/1784 относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела.

   Поводът 

Запитването е отправено по повод  висящо производство за издаване на заповед за изпълнение по заявление на „Топлофикация София“ ЕАД срещу  физическо лице,  длъжник за сума по доставеното отопление за апартамента му в София.

   „Топлофикация София“ на  6 март 2023 г. сезира Софийския районен съд (България) със заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу В.З.А., български гражданин за неплатен дълг от  700,61 лева  (около 358 евро) с мотива, че  притежава в София апартамент в сграда в режим на етажна собственост и не е платил  сметката си потребление на топлинна енергия  в периода от 15 септември 2020 г. до 22 февруари 2023 г.

Съдът  отбелязва, че от справките, извършени служебно в хода на делото , се вижда  че българинът  от 2000 г. е регистриран в националния регистър на населението с постоянен адрес в София. На  6 март 2010 г. обаче той  е декларирал своя настоящ адрес в държава членка на ЕС.  СРС уточнява, че  българското право не позволява да се декларира пълен настоящ адрес в чужбина.

  Според тълкувателно решение на Върховния касационен съд  от 18 юни 2014 г., за случаите  на отказ да се издаде заповед, предвидени в член 411, алинея 2, точки 4 и 5 ГПК,  срещу длъжник, български гражданин, чийто постоянен адрес е регистриран в България, винаги се издава заповед за изпълнение, дори длъжникът да има адрес в чужбина, който също е посочен в регистъра на населението.   

„Такова тълкуване обаче би могло да засегне правилото по член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012,че срещу длъжник, който има местоживеене в държава членка, по принцип могат да бъдат предявявани искове  само в съдилищата на тази държава членка“, посочва несъответствието  СРС.

Парадоксът

Тълкувателното решение приема, че когато се установи, че заповедта по чл. 411 ГПК е издадена срещу длъжник, който няма постоянен адрес в България, тя подлежи на служебно обезсилване.  Ако обаче бъде установено,  че длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на България, но има постоянен адрес, заповедта се счита за редовно връчена било чрез предаване на лице от домашните на длъжника, било чрез залепване на уведомление.

Парадоксът е, че  дори да се  установи, че длъжникът няма обичайно местопребиваване на територията на  България,  издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния съд, защото според  българското законодателство (  чл.93 от Закона за гражданската регистрация)  постоянният адрес на българските граждани винаги на територията на България и не може да бъде променен при преселване в друга държава членка, отбелязва  СРС.  На практика  срещу всеки българин, който от години  не живее в страната, ще може да се издаде заповед за изпълнение, тъй като има постоянен адрес  в България.

„Това затруднява упражняването на правото на свободно движение и избиране на мястото на живот на българските граждани, гарантирано от член 21 ДФЕС“, сочи още  СРС . 

 В изложението си  СРС  посочва,  че Тълкувателно решение  №4/2014 г. на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд  от 18 юни 2014 г. е постановено преди изменението на член 411, алинея 1 ГПК. Според новата му  редкация сезираният съд вече е длъжен да извърши служебна проверка  на местната подсъдност, по-специално предвид постоянния адрес на длъжника.

В новия текст  е записано, че не може да бъде издадена заповед за изпълнение срещу длъжник, който няма обичайно местопребиваване в България.  Решението на ВКС обаче не е оспорвано.

Въпреки това много от съдебните състави  продължават да прилагат  това  решение, независимо, че то  не е актуално след промяната на текста в  закона.

 Българският съд пита още  дали наложената на съда с решението от 18 юни 2014 г. забрана да се основава на настоящия адрес на длъжника, за да установи, че обичайното му пребиваване не е на територията на Република България, съответства на член 18 ДФЕС, доколкото тази забрана представлява обратна дискриминация.    Накрая, доколкото националното право не позволява на съда да установи адреса на длъжника извън България, СРС  пита дали при това положение може да се позове на предвидената в член 7 от Регламент 2020/1784 възможност да прибегне до помощта на съответната държава членка.

 Решението на СЕС

С отговорите са поставените от СРС въпроси Съдът на ЕС  прилага нормите на европейското законодателство и  преодолява противоречивата съдебна практика в България по издаване на заповеди за изпълнение,  както и решението на ВКС.

Европейският съд реши:

1)      Член 62, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска национална правна уредба, съгласно която се счита, че гражданите на държава членка, пребиваващи в друга държава членка, имат местоживеене на адрес, който винаги е регистриран в първата държава членка.

2)      Член 4, параграф 1 и член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкуват в смисъл, че

не допускат национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, да предоставя на съд на държава членка компетентността да издава заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, е имал местоживеене на територията на друга държава членка, в случаи, непредвидени в глава II, раздели 2—7 от този регламент.

3)      Член 7 от Регламент (ЕС) 2020/1784 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2020 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“)

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска съд на държава членка, компетентен да издаде заповед за изпълнение срещу длъжник, за когото съществува обосновано предположение, че има местоживеене на територията на друга държава членка, да се обърне към компетентните органи и да използва средствата, предоставени от тази друга държава членка, за да установи адреса на длъжника с цел връчване на заповедта за изпълнение.