DeFakto.bg DeFakto.bg
Общото събрание на Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ОСНК на ВКС) отклони като недопустимо искане на бившия министър правосъдието Атанас Славов за приемане на тълкувателно решение. Той сезира съда с противоречива съдебна практика при прилагането на разпоредби на Наказателния кодекс – чл. 85 и чл. 88а, и на Наредба № 8/26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост – чл. 39, ал. 2, т. 2 и ал. 3.
Поставеният въпрос бе: „При отбелязана реабилитация по право на основание чл. 88а от НК и искане за издаване на свидетелство за съдимост с посочена в него цел, обвързана с изискването, съдържащо се в специален закон, лицето да „не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията“, следва ли тази присъда да бъде включена в издавания документ, ведно с реабилитацията, или следва свидетелството за съдимост да се издаде без информация относно осъждането на лицето?“.
В мотивите за искането е посочено е, че при наличие на осъждане и отбелязана/настъпила реабилитация по право на основание чл. 88а от НК различните бюра за съдимост при районните съдилища и Централното бюро за съдимост издават документи за едно и също лице с различно съдържание относно съдебното му минало. Една част издават документа с вписан статус на лицето „неосъждан“. Други издават свидетелство за съдимост, в което посочват, че съдебният статус на лицето е „осъждан“ и вписват осъждането, заидно с настъпилата и/или отбелязана по право пълна реабилитация. Трети издават свидетелство за съдимост само с данни за реабилитацията – кога и на какво правно основание е настъпила, без да посочват данни за осъждането. Министърът на правосъдието излага мнение, че заложената в чл. 34, ал. 3 от Наредбата преценка не противоречи на чл. 85, ал. 1 от НК, като мотивира становище за правилност на въведената от Централното бюро за съдимост практика да издава свидетелство за съдимост с пълната информация за осъждането и реабилитацията. Според вносителя колизия обаче съществува между разпоредбата на чл. 88а от НК и изискванията в специалните закони, тъй като за разлика от чл. 85, ал. 1 от НК в чл. 88а, ал. 1 от НК изрично е посочено, че осъждането и последиците се заличават „независимо от предвиденото в друг закон или указ“.
Върховните съдии приемат, че искането не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 2 от ЗСВ и следва да бъде отклонено, а образуваното дело – прекратено.
В мотивите се посочва, че възложената на ВКС тълкувателна компетентност е обусловена от констатирането на противоречива или неправилна практика на съдилищата по тълкуването и прилагането на закона. Тя има за цел, чрез издаване на общи правни актове с тълкувателен характер от съответната колегия на ВКС, да се уеднакви правоприлагането или правораздавателните органи да се напътстват към правилно прилагане на тълкуваните нормативни актове. В определението пише: „Съпоставителният прочит на нормите на чл. 119 и чл. 123 от Конституцията на Република България позволява извод, че под употребения от законодателя израз „правораздаване“ се има предвид правосъдие, понеже само в него като правораздавателна дейност на съдилищата могат да участват съдебни заседатели. От това следва, че тълкувателната дейност е пряко свързана единствено и само с правораздавателната дейност на съдилищата и с издаваните от тях при осъществяването на тази дейност съдебни актове“.
Според ОСНК на ВКС, без да е необходимо детайлно проследяване функционалното място и конкретните задължения на създадените във всеки районен съд бюра за съдимост и създаденото при Министерството на правосъдието Централно бюро за съдимост, е достатъчно да се посочи, че издаването на свидетелство за съдимост без съмнение не е дейност по правораздаване, а издаваните актове (обозначени в искането като документи) не носят белезите на съдебни актове по смисъла на чл. 32 от НПК. Последните, като актове на осъществяваното от съдилищата правосъдие, подлежат на инстанционен контрол и могат да „влязат в сила“. Съгласно чл. 127, ал. 2, т. 2 от ЗСВ искането за приемане на тълкувателно решение задължително съдържа „влезлите в сила съдебни актове, в които се съдържа противоречива или неправилна съдебна практика“. В определението се констатира, че приложените към искането свидетелства за съдимост не могат да се отнесат към дефинираната в чл. 127, ал. 2, т. 2 от ЗСВ категория съдебни актове. Следователно противоречието, с което е обосновано поставеното в искането питане, е залегнало в актове, които не са съдебни актове, постановени от съдилищата в дейността по правораздаване, а са такива, издадени при осъществена дейност по съдебна администрация. Затова констатираното различие в съдържанието им не предпоставя намеса на ОСНК за неговото преодоляване чрез приемане на тълкувателно решение, категорични са върховните съдии.
Според тях липсата на основание ВКС да упражни правомощието си по чл. 124, ал. 1 от ЗСВ произтича и от съдържателната част на искането. Поставеният въпрос не третира същински правен проблем, понеже не насочва към противоречие в начина, по който правилата на пълната реабилитация по чл. 88а от НК се тълкуват и прилагат, а към параметрите, в които същата е официализирана (съобщена). Спецификата на самото искане изисква внимание върху отликите между реабилитацията като юридически факт и осъждането като факт от обективната действителност, поради което в мотивите на определението е направен кратък теоретичен преглед на реабилитацията като правен институт.
В заключение се посочва, че поставените на вниманието на ОСНК различия в съдържанието на издаваните свидетелства за съдимост не идентифицират противоречива или неправилна практика на съдилищата в съдебни актове, а формулираният в искането въпрос не третира противоречие между нормата на чл. 88а от НК и нормите, уреждащи дейността на бюрата за съдимост, и в този смисъл не е налице колизия между норми, свързани с правоприлагането, налагаща тяхното изясняване по тълкувателен път.
