DeFakto.bg DeFakto.bg
С решението си по дело C‑438/22, „Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД от 25.01.2024 г., Съдът на ЕС (СЕС) се произнесе относно съвместимостта на редица разпоредби на българското право, уреждащи режима на разноските за адвокатски услуги, с актове на правото на ЕС. Последвалата разнопосочна съдебна практика на българските съдилища поставя въпросите:
(1) какво точно е казал СЕС,
(2) как следва да се приложи от българския съд и
(3) какви са възможните последици.
Настоящият кратък анализ разглежда посочените точки.
Какво каза СЕС
Разглежданата национална правна уредба от СЕС обхваща: чл. 78 от ГПК; чл. 248 от ГПК; чл. 36-38 на Закона за адвокатурата; Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
СЕС съпоставя националноправната уредба с член 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС във връзка с член 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС
и 102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167) и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. По същество, става въпрос за уредбата в правото на ЕС на забраната за антиконкурентни
споразумения („забраняват се като несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар“ и сл. )
Заключението, до което стига СЕС, е че националната уредба е в несъответствие с посочените разпоредби от правото на ЕС, тъй като „могат да премахнат полезното действие на правилата на конкуренцията“ (т. 40 от Решението на СЕС, например).
На първо място, следва да се посочи какви точно разпоредби на националното право не следва да се прилагат по изложените от СЕС мотиви. Прави впечатление, че в българския текст на Решението на СЕС няколкократно се подчертава, че не следва да се
приложи „наредба, която определя минималните размери“ – например в диспозитива на Решението на СЕС, в т. 41, т. 59, т. 61 на Решението на СЕС и др. Ако обаче се направи съпоставка с текста на Решението на СЕС на други езици, една и съща
дума често се използва за онова, което в българския текст се нарича на места ту „наредба“, ту „уредба“ (на английски език напр. “regulation”, с малка буква). Това е обстоятелство с важно значение. Използвани от СЕС са изрази, при които ясно има разлика, когато се говори за „национална правна уредба“, т.е. група национални правни норми, и когато се говори за „Наредбата“ (винаги с главна буква), отнасящ се до Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този анализ показва, че няма основание да се приеме, че Решението на СЕС възприема Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. като акт сама по себе си за неприложима поради несъвместимост с правото на ЕС относно конкуренцията, СЕС по- скоро има предвид неприложимост на такава национална норма, създаваща задължителен минимум, който следва да бъде присъден от съда. Така например, ако се следва логиката и мотивите на СЕС, текстът на ал. 5 на чл. 78 от ГПК: „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата“ следва да се приложи в редакция без „антиконкурентния“ минимум, т.е.: „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част“.
С други думи, СЕС не счита, че Наредбата е неприложим акт сам по себе си, а неприложима е онази национална правна норма, независимо къде разположена в корпуса на законодателството, вкл. и в Наредбата, която създава задължителен минимум на възнаграждение.
Как би следвало Решението на СЕС да се приложи от българския съд
На първо място, горният анализ показва, че подход, при който българския съд отказва да приложи националните норми, вкл. чл. 78 от ГПК, Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. и др., изобщо, в цялост, няма основание в Решението на СЕС и следва да се счита за
неправилен, незаконосъобразен.
Съгласно Решението на СЕС, българският съд не следва да приложи националната норма в частта й, която „определя минимални размери на адвокатските възнаграждения“. Поставя се въпроса по какъв начин може да се осъществи подобно тълкуване.
От една страна, щом съдът е сезиран, на основание чл. 5 от ГПК не може да откаже произнасяне – съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса
на закон съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. Следователно, съдът е длъжен да се произнесе и направи съответно тълкуване, вкл. по аналогия. Съгласно чл. 46 от Закона за нормативните актове, очертаващ основите на тълкуването, разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България. Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.
Ако приемем, че само по себе си Решението на СЕС не счита, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 в цялост, като акт, е неприложима, а в степен и доколкото „определя минимални размери на адвокатските възнаграждения“, основните начала на тълкуването
позволяват прилагането на разпоредбите на Наредба № 1 от 9 юли 2004 в частта извън определяне на минималните размери на възнаграждение. Това е възможно, тъй като Наредба № 1 от 9 юли 2004 сама по себе си съдържа правила за определяне на размер
на възнаграждение, които не е задължително да са минимални, а могат да бъдат възприемани и като референтни за съответните видове адвокатски труд.
Така например, съгласно чл. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004, размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от
определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ. Очевидно корективното тълкуване на разпоредбата позволява съществуването й без частта, отнасяща се до определени минимални размери. Разглеждайки нормите на Наредбата
не като минимуми, под които не следва да се присъжда възнаграждение (което Решението на СЕС изисква), а като основание за аналогия и референтни стойности, и текущият текст на Наредбата също създава възможност да определяне на дължимо
при конкретен случай възнаграждение, следвайки общите правила и принципи, вкл. на ЗНА.
Разглеждана през тази призма, разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК показва, че без да се отклонява от приетото в Решението на СЕС, съдът може да използва референтните стойности на Наредбата като база за аналогия, както и да „коригира“ „резултата“ с
оглед на критериите (1) „прекомерност“ и (2) „действителната правна и фактическа сложност на делото“. Един поглед към ал. 6 на чл. 47 от ГПК също показва наличието на такъв критерий и възможното функциониране на стойностите в Наредбата не като
задължителни такива, а като референтни.
Стремежът към обратното – определяне на възнаграждение по конкретно дело без реална нормативна база с довода, че това се „допуска“ от Решението на СЕС, представлява незаконосъобразност и основание за отговорност, както се разглежда по- долу.
Нещо повече, съгласно чл. 5 от ГПК съдът може да основава решението си и на обичая.
Дори да се приеме, че съществуващата уредба с определени минимални размери не следва да се приложи, вкл. Наредбата, то нейното дълготрайно приложение позволява да се приеме за съществуващ обичай в определянето на адвокатско възнаграждение и
на това основание да се счита за отправна точка, референтна стойност, която да се ползва да приложение с адаптация или корекция за конкретния случай.
Последици от неправилното приложение на Решението на СЕС
Както е анализирано по-горе, Решението на СЕС изисква българският съд да не прилага онези правни норми от режима на разноските и адвокатското възнаграждение, които създават минимални размери за такова възнаграждение, но това не възпрепятства приложението на нормите при корективно тълкуване, по аналогия и т.н. С оглед на това и текущото състояние на специалния акт, т.е. Наредбата, дава база за определяне на адвокатско възнаграждение, следвайки общите принципи на правоприлагането и тълкуването.
Какви са последиците, обаче, ако българският съд прилага Решението на СЕС в смисъл, при който съдът произволно или на базата на критерии, които не са установени в закон, определя дължимо възнаграждение по конкретно дело?
Възможните решения за това са от полето на отговорността на държавата за вреди
Става въпрос за вреда в имуществената сфера на (а) клиента на адвокатски услуги; (б) адвоката, предоставял услуги като особен представител, в рамките на правната помощ и т.н.
При наличието на акт, който има правно основание – чл. 36 от Закона за адвокатурата, и който не е установен като противоречащ на правото на ЕС в Решението на СЕС в цялост и изобщо, като акт, Наредбата също така е и база за легитимни очаквания на
страните по договори за адвокатски услуги, при приемане на работа като правна помощ, особено представителство, т.н. Става въпрос за легитимни очаквания за присъждане на възнаграждение, съобразено със съществуващата и неотменена правна
рамка и които легитимни очаквания са насочени към компетентния в случай държавен орган, т.е. съда.
Съдът, постановил решението в отклонение от закона и причинил с това вреди, може да носи отговорност на деликтно основание по чл. 45 и сл. от ЗЗД във връзка с чл. 7 от Конституцията и/или чл. 4 от ДФЕС. Такива примери, при които е търсена имуществена
отговорност за вреди от различни съдебни органи поради незаконосъобразна съдебна практика (например СГС, ВАС и др. – вж. например Решение на Окръжен съд-София по гр.д. 20211800100558/2021 г.; Решение 12276 на САС по гр. дело № 51/2020 г.) вече има и практиката е в процес на развитие. Основанието е чл. 49 от ЗЗД, ищец е клиентът, чието вземане за раноски не е компенсирано, или адвокатът, предоставял услуги като правна помощ, особен представител, т.н., а надлежен ответник е постановилият неправилния съдебен акт съд (т.е. онзи, отказал присъждане на дължимото възнаграждение). Отделен въпрос представлява и доколко държавата би могла да носи отговорност
Това се поставя с оглед на обстоятелството, че изискването за съществуване на „минимален размер на възнаграждение“ на адвокатските услуги е въведено със законова норма – чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ако се приеме, че (а) според Решението на СЕС такъв минимален размер е незаконосъобразен, (б) несъществува друго нормативно правило за определяне на адвокатско възнаграждение, и (в) и след Решението на СЕС продължава да не се създава такова,
то налице е бездействие на компетентен държавен орган, а именно Народното събрание.
Съгласно чл. 7 от Конституцията държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В практиката вече има разгледан случай, при който срещу държавата, представлява от министъра на финансите, бяха предявени искове за вреди, породени от бездействие. След като през 2014 г. НС прие т.нар. такса от 20%, дължима от производителите на ел. внергия от възобновяеми източници, тя беше отменена от Конституционния съд като противоконституционна. По-късно ВКС (Тълкувателно решение 1/2022 г. по тълкувателно дело 1/2022, ОСГТК на ВКС) зае позицията, че НС е бездействал, като не е уредил последиците от противоконституционната отмяна, с което е причинил вреди. Става отново въпрос за искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД за деликт с ответник държавата, представлявана от миниистъра на финансите като процесуален представител.
Отделно, в случай че описаните претенции не бъдат удовлетворени по съдебен ред пред българския съд, съществува възможността за жалба пред Европейския съд за правата на човека за нарушено право на собственост (чл. 1 от Протокол 1 на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи).
Тук е уместно да се добави, че съгласно трайната практика на СЕС, напр. Решение от 05.12.2006 г. по дела C‑94/04 и C‑202/04, съдът е приел, че когато държава членка на ЕС делегира на частноправен субект правомощия във връзка с определяне на икономически условия (т.е. например минимални размери на адвокатско възнаграждение), то тя осъществява нарушение на правилата на свободната конкуренция в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и ограничава свободната конкуренция.
Доколкото създаването на минимални размери на възнаграждение е установено по делагация в полза на Висшия адвокатски съвет по силата на закон – чл. 36 от Закона за адвокатурата, такива създадени по делегация от съсловната организация минимални
размери биха противоречили на правото на ЕС. Следователно, само законово определени размери на минимално адвокатско възнаграждение (т. 51 и сл. от Решение от 05.12.2006 г. по дела C‑94/04 и C‑202/04) би следвало да се прилагат, каквито по
настоящем няма, но следва да се създадат, ако трябва да се потигне съответствие с правото на ЕС.
De lege ferenda
Изложените тук доводи „сглобяват“ определено тълкуване, имайки предвид текущото състояние на правния режим на адвокатското възнаграждение, Решението на СЕС и др.
Това, разбира се, е незадоволително, защото ситуацията изисква не прибягване до тълкувателни способи, а активни мерки на законодателя по уреждане на въпроса по начин, който създава предвидимост, сигурност, изчерпателност и съобразност с
правото на ЕС – още повече, че Решението на СЕС е част от поредица решения на СЕС, от които от години става очевидно, че режимът на адвокатско възнаграждение „минимум“ е трудно съвместим с правото на ЕС. Ето защо сложните тълкувателни
еквилибристики следва да бъдат заменени от позитивен подход на законодателя.
Отделно, докато това се случи, имайки предвид правомощието на основание чл. 36 от Закона за адвокатурата, с който на практика се делегира съсловно самоорганизиране по въпроса, е налице основание за изработване на критерии (не минимални размери)
за определяне на адвокатско възнаграждение от компетентната съсловна организация при липса и докато не се създадат такива от законодателя.
* Авторът Деян Драгиев е завършил СУ „Св. Климент Охридски“, Университета на Манчестър, Великобритания, и е доктор по право от Университета на Хамбург с дисертация по международно частно право с награда „magna cum laude“.
Адвокат, член на Софийска адвокатска колегия, с практика в сферата на търговското право, гражданския процес и международното частно право. Член от най-висока степен (fellow) на Лондонския арбитражен институт (Chartered Institute of Arbitrators, London), арбитър в арбитражните колегии на международни арбитражни институции в Европа, Близкия изток (Дубай, Абу Даби, Саудитска Арабия) и Азия. Автор на две книги и над 30 статии в български и международни издания по въпросите на международното частно право и гражданския процес. Член на редакционния съвет на Journal of International Dispute Settlement. Дългогодишен
автор в сп. „L’Europeo“ по теми за история и култура.
