Критичен преглед на монографията „Договор за дарение“ на доц. Анна Станева  

Defakto.bg

 д-р Васил Кр. Петров

 

1. Встъпление

Текстът отговаря на заглавието – целта му е да посочи спорни и дори направо грешни тези в излязлата скоро монография на доц. Анна Станева, „Договор за дарение“, С., Сиела, 2024. 367 с., без да изтъква приносите и положителните моменти. Това може би ще подведе читателя да мисли, че или имам някаква лична неприязън към авторката, или че работата е толкова слаба, че заслужава само отрицателна рецензия. Нищо от това не е вярно. Към авторката, чийто студент съм бил, никаква неприязън не питая, а самата работа много ми харесва. И ми харесва не защото съм имал конкретни становища по въпросите на дарението, които авторката е потвърдила, а защото тя е една от малкото пишещи днес юристи, които вече – отскоро (от 2022 г., когато излезе от печат учебният й курс по наследствено право) – открито използва тълкувателни методи, които аз считат за валидни и достоверни, както и цитира относима литература, на която юристите днес обръщат малко внимание (работите на Венедиков до 1947 г., Планиол и др.). Само че, ако бях задълбал в цялостен анализ на работата – и върху положителните моменти, и върху спорните – получилият се текст би представлявал подробно навлизане в материята на тълкуването от гледна точка на вече публикувани мои работи по наследствено право. Не е целта на настоящия текст да си саморекламирам научната продукция.

Фокусирайки се върху спорното, надеждата ми е, когато първият тираж от монографията на доц. Станева се изчерпа и дойде време за второ издание, то да отрази някои от констатираните от мен слабости и в този смисъл да бъде още по-добро.

Следващите бележки не са систематизирани по теми или правни разпоредби, а са дадени в „хронологичен“ ред – от първата към последната страница. Накрая, давам кратък списък на пропуски в библиографията на работата.

2. Критични бележки

Стр. 14-15: изтъква се, с известно учудване, че във Франция и под нейно влияние в държавите от романския правен кръг дарението и завещанието вървят ръка за ръка, уредени са заедно, а с изменение на ГК на Франция от 01.01.2007 г. в чл. 893 е въведен дори общ термин les liberalités, което авторката превежда като „актове на щедрост“. Последното е фактически невярно. Още първоначалната редакция на C. civ. Nap. 1804 в чл. 913 (и чл. 915) се предвижда, че „Les libéralités“, било под формата на актове между живи, било под формата на завещания, не може да надминават половината от имуществото на разпореждащия се, ако той не е оставил при смъртта си освен едно дете, третина, ако е оставил две деца, четвъртина, ако е оставил три или повече деца.“

Самото понятие les libéralités съществува във френското право от стотици години и е фундаментално за наследственото право; в него няма нищо ново. Когато през 1889 г. е приет първият ни ЗН, законодателят не е счел за нужно да го превежда или да измисля на български сборно понятие за дарения и завещания. Всички автори у нас го превеждат като „безвъзмездни разпореждания“, „безвъзмездни разпоредителни сделки“ – вкл. в един отпечатан през 70-те години превод на C. civ. fr. по поръка на Министерството на външната търговия и под редакцията на Венедиков. Преводачът на Планиол адв. Наследников също е превел libéralités като „актове на безвъзмездно разпореждане“.

Стр. 17: „Меджелето като законодателен акт не е оказал развитие на българското гражданско право“. Струва ми се, че това твърдение е твърде смело. Межделето например се е прилагало до 1904 г. по вещни правоотношения и макар и минимално влияние, навярно е оставило следа в правото на Царство България.

С. 18: първият ЗЗД от 1893 г. – фактическа грешка, ЗЗД е от 1892 г.

С. 21: белегът „който го приема“ в легалната дефиниция за дарението. Авторката го обяснява основно с нуждата от изрично постигане на съгласие по съдържанието на договора, вкл. и по модалитетите, като реферира към работа на Солунка Попова под линия. Този белег обаче присъства и в легалната дефиниция за дарение в ЗН 1949 г. (където уредбата е била около две години, преди да се премести в ЗЗД), в ЗН 1890 г. и в първообраза C. civ. It. 1865 и C. civ. Fr. 1804 г. Там този белег е формулиран с конкретни цели – вж. напр. в превода на Наследников на Планиоловото Елемантарно ръководство по гражданско право, книга „Дарания и завещания“.

С. 22 и С. 29 и сл. авторката разглежда понятието безвъзмездно в дефиницията на договора за дарение, както и нуждата от понятието animus donandi. Цялостното изложение пропуска немалка част от литературата у нас по въпросите на разграничаване на бъзвъзмездните, възмездните и смесените договори, която посочвам накрая на прегледа.

С. 23, 26 и 27 – авторката разглежда признаците „отстъпва веднага“, „безвъзвратно“ и забраната за дарение на бъдещи вещи. В това изложение има слаби места. Първо, авторката правилно акцентира, че забраната за дарение на бъдещи вещи е нарочно формулирана, за да изключи дарението по повод на смърт, което е било познато на римското и раннофеодалното френско право. Правилно приема, че дарение на имущество, което дарителят би притежавал в някакъв бъдещ момент, вкл. бъдещата необрана реколта, е нищожно, като противоречащо на безвъзвратността на дарението. Слабостта тук е, че акцентът е на „веднага“, а не на „безвъзвратно“, тъй като от изложението у Планиол, Дарения и завещания, е видно, че изразът „веднага“ е добавен от френския законодател за усилване на признака „безвъзвратно“, докато у нас погрешно се смята, че това наречие има самостоятелно значение. На второ място, авторката погрешно свързва забраната за дарение на бъдещи вещи с притежаването на дарената вещ от дарителя в момента на дарението, каквато грешка би била избегната, ако бяха внимателно прегледани доктринерни становища и съдебна практика от Франция – откъдето сме взели уредбата и където текстовете все още са много близки с нашето право – понякога дословно преведени. Това има значение за тезата, че дарението на чужда вещ било нищожно като дарение на бъдеща вещ.

С. 31 и сл. „предмет на дарението“. Чисто доктринерно, една част от доктрината у нас разглежда като „предмет на договора“ или като „предмет на правоотношението“ поведението, напр. правата и задълженията на страните, докато това, по отношение на което страните договарят или влизат в правни връзки, наричат „обект“. Това чисто теоретично разграничение има значение за доста педантични автори и може да се отбележи.

С. 32-42 авторката приема, че предмет (обект) на договора за дарение могат да бъдат само вещни права, ценни книги и пари. Това е един от слабите моменти в книгата. Получил се е въпреки че авторката е опитала да работи с правилните тълкувателни методи – исторически анализ на разпоредбите в обратен ред – от ЗЗД 1950, през ЗН 1949 г. и ЗИСС 1904, назад към ЗН 1890 и първоизточниците. След като правилно е посочила, че в момента, когато е приеман ЗН 1949 и ЗЗД 1950, е бил в сила ЗИСС 1904, който разграничава не само движими и недвижими вещи, но и движимо и недвижимо имущество, в което се включват и напр. дялове в търговски дружества, ценни книги, фактически и правни съвкупности и др., и след като в чл. 225, ал. 2 ЗЗД се говори изрично не за движими вещи, а за движими имущества, тогава изводът, че чл. 225, ал. 1 ЗЗД следва да се ограничи само до вещи и вещни права, вкл. пари и ценни книги, става необоснован и а-историчен. Нещо повече, вярно е, че нямаме стенографски протоколи от кодификационна или законодателна комисия или подробни мотиви на законодателя, създал ЗЗД 1950, но имаме законодателни мотиви за ЗН 1949 г. Те са общодостъпни (качени в интернет) и там ясно е посочено:  „Намерението на дарителя е да облагодетелства надарения било като му отстъпи едно имуществено право, било като го освободи от едно задължение, било като поеме едно задължение към трето лице в полза на надарения или към последния направо.“. Тезата на авторката следователно, че безвъзмездната цесия, дарственото опрощаване на задължение или дарение чрез договор в полза на трето лице (С. 40-53) няма как да са дарения по см. на чл. 225, ал. 1 ЗЗД, олеква. Тя противоречи и на историческата традиция във френското и италианското право, откъдето сме реципирали уредбата.

С. 36-37 авторката приема, че безвъзмездното прехвърляне на наследство не е дарение; приема и, че изобщо само продажбата на наследство е уредена изрично и само тя е действителен договор.

Тезата на авторката е а-исторична и противоречи на становището във Франция – Планиол, Специални договори, превод Наследников, 1919, с. 122-123: „Прехвърлянето (цесията) на наследствени права съставлява продажба, когато се извършва срещу пари, и дарение, когато е безвъзмездно“.

С. 50-61 авторката е склонна, ако не да отрече понятието за косвено дарение, то поне рязко да ограничи приложното му поле, като отрече наличието на косвено дарение в много случаи, в които такова се приема от останалите автори и съдебна практика. Само че тезата е слаба. Отваряйки Планиол или който и да е френски автор, а така също Венедиков, Тончев и Цончев, писали в романската традиция, ще видим, че всички отречени от авторката хипотези на дарение под формата на косвено дарение са приети за такова. Текстовете за дефиницията за дарението по ЗЗД 1950 г. са тези по C. civ. Fr. (заменено е само „безвъзвратно“ с „безвъзмездно“). Чл. 5 ГПК повелява законът да се тълкува чрез действителния му смисъл, т.е. чрез вложеното от законодателя значение. Не да се измисля ново значение, дори и това ново значение да е подкрепено с най-брилянтни логически или систематически аргументи. В този смисъл, каквито и възражения да има авторката против понятието за косвено дарение, това не може да има значение освен de lege ferenda.

С. 59 – авторката нарича една хипотеза на дарение, която Цончев разглежда, „поръчка и пълномощие в свой интерес“. Кавичките са излишни, това е понятие от римското право – procuratio in rem suam, което Цончев приспособява за своята хипотеза.

С. 62-63 авторката поддържа, че актът на учредяване на фондация приживе и предоставянето на фондацията безвъзмездно имущество, не съставлява дарение. Това становище позволява на дарителя да се разпореди приживе с имуществото си и да лиши резерватерните наследници от правото им на запазена част. И не е съвместимо с традицията на френското право. Какво е „безвъзмездното предоставяне на имущество“ по чл. 33, ал. 1 ЗЮЛНЦ, ако не дарение?

С. 74 дарение на заченат е нищожно

Действително, доста автори поддържат това при действието на ЗЗД 1950 – напр. Кожухаров. Но, аналогията на закона – в периода 1949-1950, а след преместването на дарението в ЗЗД – аналогия на правото – е обосновима. В процесуалната литература (Сталев, Корнезов) е изразена и теза, че заченатият по дела, по които се защитават признати му от материалното право права е процесуално правоспособен. Авторката се съмнява дали аналогията е допустима, но съмнението е излишно – и дарението, и завещанието са все безвъзмездни разпоредителни сделки. Бабата, която иска да завещае поравно на внука от едната дъщеря и на зародиша в утробата на втората си дъщеря, трябва да може и да направи подобно дарение.

С. 83 – дарение на недееспособен – авторката правилно приема, че този акт не попада нито в приложното поле на чл. 130, ал. 3, нито на чл. 130, ал. 4 СК 2009. Когато обаче дарението съдържа тежест в полза на трето лице и в тежест на дарения недееспособен, то тази тежест съдържа безвъзмездно разпореждане в полза на третото лице и е забранена според мен от чл. 130, ал. 4 СК

С. 91 – авторката сочи, че изразът „който го приема“ в легалната дефиниция на дарението е излишен. Той обаче има важен исторически смисъл – вж. Планиол, Дарания и завещания, като и до днес си стои във френския кодекс.

С. 122-123 авторката счита, че чл. 18 ЗН не е приложим по аналогия към дарението, но и без да се прилага чл. 18 ЗН към дарението по тълкувателен път се стигало до същото.

Напротив, и дарението, и завещанието са сродни сделки и аналогията е приложима.

С. 163 – при обсъждането на възнаградителното и обичайното дарение е пропуснато обсъждането на бакшиша в прекомерен размер и на бакшиша в обичайно давания размер

С. 173-175: дарение за благотворителност

Авторката сочи, че даряването на пари и вещи чрез юридическо лице с нестопанска цел в хипотезата, когато се предоставят средства или вещи на благотворителна организация, не следва да се приравнява на дарение в същинския смисъл на думата, а за ненаименован договор между предоставящия средства и организиращото благотворителността дружество или сдружение.

Тезата е спорна. В действащите ЗН 1949 и ЗЗД 1950, за разлика от ЗН 1890, няма уредба на завещание и дарение в полза на „бедните“, но идеята е същата. Някой предоставя с дарствена цел пари или вещи на организация с целта тази организация да определи конкретни бенефициери, нуждаещи се от подпомагане, лечение или помощ. Дарението е с посредничеството на организацията. Ако по размер дарението е в рамките на обичайните за този човек месечни размери, то е обичайно и не подлежи нито на отмяна по чл. 227 ЗЗД, нито на намаляване за възстановяване на запазена част по чл. 30 ЗН. В действителност, Бил Гейтс може да дари цялото си имущество за благотворителност, а на децата си да не остави нищо, но това е защото той живее в държава на common law. В континенталното право запазената част не би трябвало да може да се накърни чрез черезвичайна благотворителност.

С. 177 – според авторката при делбата дарение могат да участват на страната на дарените само призовани наследници, но не и непризовани наследници или трети лица

По въпроса пряк отговор в старата литература, вкл. френската, трудно може да се намери, тъй като уредбата по ЗН 1949 и ЗЗД 1950 е различна от уредбата в първоизточниците. Там е уредена делба на възходящ, докато сега уредбата е по-широка – може да се ликвидира всяко бъдещо наследство. Становището на авторката обаче е спорно. Законът цели да даде възможност на наследодателя приживе да предотврати съсобственост и нежелана делба. Ако наследодателят дарител е включил всички наследници със запазена част, дарил е на всеки от тях достатъчно за неговата запазена част и не е накърнен делът никому с повече от 1/4, защо да има пречка да дари разполагаемата част на други непризовани наследници или на трети лица, като ги включи в делбата дарение?

С. 192-193 – обещанието за дарение е нищожно, но договорът на две лица, с който те поемат един към друг задължение да дарят на трето лице, не е нищожен

Авторката дава пример с уговорка между бивши съпрузи да дарят общ имот на общото си дете, която според ВКС е недействителна, а според авторката е валидна и не е обещание за дарение. Становището е спорно. Ако подобна уговорка се съдържа в брачен договор и е по повод развода напр., тя би била валидна, по арг. чл. 38, ал. 1, т. 5 СК. Извън брачен договор обаче (и извън бракоразводното споразумение по чл. 51 СК), при режима на ЗЗД валидността на подобно дарение, защото това е дарение според мен, е доста спорна.

  С. 196-204 – дарението на чужда вещ нищожно ли е?

Игнорирайки тълкувателните методи на историческия анализ и съпоставка на доктрината и съдебната практика у нас с доктрината и съдебната практика в държавите, от които сме реципирали уредбата, авторката стъпва на телеологически, логически и систематически разсъждания, за да даде положителен отговор на въпроса. Тя формулира извод, че дарението на чужда вещ е подобно на дарението на бъдеща вещ и освен това е дарение, което не може да прехвърли веднага собствеността, поради което е нищожно.

За тезата, че забраната за дарение на бъдеща вещ е целяла да направи нищожни даренията на чужда вещ, не виждам убедителни цитати в старата литература. Колкото до наблягането на „веднага“, както посочих, тази дума няма самостоятелно значение, добавена е, за да подсили езиково наречието „безвъзвратно“.

Всички доводи на авторката, както и доводите на цитираните от авторката други наши автори, писали по темата и употребили същите тълкувателни методи, могат да се опровергаят буквално след 5-минутно проучване (не се шегувам). Защо така? Както посочих, съгласно чл. 5 ГПК, когато няма празнота в закона или няма взаимно противоречащи си норми, истинският смисъл на нормата е този, който се извлича от значението, което законодателят е вложил в него – добър или лош, справедлив или не, разумен или недотам. Ако използваме основно правно-логически, телеологически и систематични доводи, може да установим най-разумното, най-справедливото и най-логичното значение на правилото, а това ни върши работа, ако искаме да пишем нова норма, т.е. de lege ferenda, но не и de lege lata, и нарушава повелята на чл. 5 ГПК. Та, след като това е така, да разберем дали дарението на чужда вещ е нищожно.

Нямаме истински мотиви за ЗЗД 1950, но имаме такива за ЗН 1949 г., в което дефиницията за дарение е същата, изключая разликата в думата „безвъзмездно“/„безвъзвратно“. Там е и забраната за обещание за дарение и за дарение на бъдеща вещ. Текстовете в ЗН 1949 за тези три положения – дефиниция за дарение, забрана за обещание за дарение и за дарение за бъдеща вещ – са същите по ЗН 1890 и по първоизточниците C. civ. It. 1865 г. и C. civ. Fr 1804. Нещо повече, и до ден-днешен френското право ги е запазило. Следователно, никакво значение няма какво мисли българският ВКС за дарението на чужда вещ и почти никакво значение няма какви аргументи вадят българските научни работници за действителността на дарението на чужда вещ. Чл. 5 ГПК ни насочва към това, че действителният смисъл на нормата трябва да търси в законодателството, доктрината и съдебната практика на държавата първоизточник на реципираната уредба – Франция.

Ако напишем „дарение на чужда вещ“ на френски – donation de la chose d”autrui – в Гугъл или друга търсачка, буквално за 1 секунда ще ни бъде дадена съдебната практика на френския Касационен съд (напр. Chambre civile 3, 30 janvier 2020, 18-25.381) и линкове към актуални статии и монографии на френски автори (напр. Marie Gayet, L’Acquisition a non domino, Revue Juridique de l’Ouest,  2010, 1,  pp. 17-59).

И какво излиза при проучването? Дарението на чужда вещ страда от недействителност (nullité), ама това френско „нулите“ не е българската нищожност, защото може да се предяви само от едната страна по правоотношението – дарения. Става дума за относителна недействителност, каквато е уредбата във Франция и за продажбата на чужда вещ, която не прехвърля собственост, но може да бъде атакувана с иск само от купувача, не и от продавача. Впрочем, така е била уредена и продажбата на чужда вещ по ЗЗД 1892 и правилно Диков, Облигационно право, Специална част, 1947 г., приема, че и дарението на чужда вещ, и продажбата на чужда вещ, не са нищожни, а недействителни, като недействителността може да се предяви само от едната страна в правоотношението – купувача, дарения, не и от другата – продавача, дарителя.

Като допълнителен довод, следва да се посочи, че при дарението, за разлика от завещанието, законодателят не е уредил изрично недействителност на разпореждането с чужда вещ, но дори по чл. 19, ал. 1 ЗН санкцията за дарение на единично определена вещ, която съм отваряне на наследството не е на завещателя, не е нищожност, а кадуцитет – каквото понятие и правно явление сме взели отново от френското право. Чл. 76 ЗН не е „относителна недействителност“, чл. 54 СК не е „обезсилване по право“, чл. 19, ал. 1 ЗН не е „нищожност“. Във всички случаи имаме кадуцитет. Апропо, именно по тази причина заветът на чужда вещ макар да не прави заветника собственик, му дава титул за кратката давност – защото заветът не е нищожен, а недействителен, кадуциран.

С. 226 „между чл. 226, ал. 3 ЗЗД и чл. 42, б. „а“ ЗН е налице една важна разлика – ЗН изисква мотивът на давещателя да е изрично посочен в завещанието, докато ЗЗД не поставя такова изискване при дарението… за мотивите на завещателя може да се съди само от текста на завещанието, … обратно, за мотивите на дарението може да се съди от всякакви източници“

Невярно. Ако в текста на завещанието има изразен един-единствен мотив и той е незаконен или неморален, завещанието е нищожно, но за доказване на това, че има и други мотиви, освен изразения в текста, няма никаква забрана да се събират други доказателства – напр. свидетели или случайни документи – кореспонденция на завещателя. – Венедиков, Система на българското наследствено право, второ и трето издание, парагр. 108.

С. 241-242 – амнистията на деянието премахвала отменимостта на дарението поради непризнателност. Невярна теза, която освен че смесва наказателната отговорност с гражданскоправните санкции, пряко противоречи на законодателната воля при формулирането на текста на разпоредбата, която иначе самата авторка е установила.

С. 249 „Едно по-старо разбиране, което изглежда няма привърженици днес, приемаше, че възможността за отмяна поради недаване на издръжка съществува само по отношение на дарен, който е сред задължените да дават издръжка по общите правила на семейното право“.

Авторката с право отрича това становище, макар че, както тя самата сочи, то освен в някои по-стари автори (аз съм го виждал у Меворах), е в мотивите на ЗН 1949. Можем да спекулираме защо е там – в C. civ. It. 1942 така е уредено и вероятно законодателят е искал да бъде така и у нас. Само че буквата на закона не позволява това, а мотивите на законодателя са закон и стават закон, ако се вместват в логическия обем на текста на разпоредбата. Все пак, макар това становище да се отрича от нашата съдебна практика и от всички съвременни автори, то не е съвсем необосновано.

С. 271 по отношение на делбата дарение авторката приема за приложими основанията за отмяна на дарение поради непризнателност, като приема освен това, че поначало непризнателността на един от дарените наследници води до отмяна на целия акт, освен ако не може да се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД

За становището си авторката не сочи подкрепящи мнения, а такива има – както у Тончев, Коментар на ЗН, т. 6, с. 31, така и във френската литература – Colin et Capitant. Cours élémentaire de droit civil français. T. 3, 1936, с. 1008, само че у тези двама автори се приема, че отмяната на дарението поради непризнателността на един от дарените в делбата дарение поначало не вреди по отношение на останалите.

С. 285 – „при всяко поискване на издръжка и отказ да бъде давана такава възниква основание за отменяване на дарението…. Едногодишният срок по чл. 227, ал. 3 ЗЗД не може да изтече, докато съществува нуждата от издръжка“ – авторката цитира одобрително практиката на ВКС

Спорна теза. Ако вместо дарение беше сключен договор за гледане и издръжка срещу имот, то тезата щеше да бъде вярна. При договора за гледане и издръжка обаче издържащият е поел едно задължение с трайно изпълнение, което се погасява по давност ден за ден. По чл. 227 ЗЗД срокът обаче не е давностен, а преклузивен и кратък, а, както приема авторката и аз съм съгласен с нея (не за друго, а защото френските автори приемат така) – при договора за дарение няма трансформация на нравственото задължение за признателност в правно задължение за издръжка. Странно е да се приеме, че дареният може да откаже да даде издръжка на нуждаещия се дарител, последният да бездейства 10 години, след това да го покани отново и в рамките на 1 година от последната покана – да предяви иск за отмяна на дарението.

С. 288-289 авторката разглежда въпроса за едностранния отказ от право да се иска отмяна на дарение и за прошката на непризнателност, без да изрази ясно становище дали това са две явления, или едно.

С. 294-302 авторката разглежда въпроса за обема и начина на изчисление на дължимата престация от дарения за връщане на „онова, с което се е обогатил“ в случаите, когато преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението дареният се е разпоредил с вещта. Прави се разграничение между добросъвестен и недобросъвестен дарен и се приема, че недобросъвестният дарен дължи по-голямата сума измежду действителната стойност на дарената вещ към датата на исковата молба за отмяна и продажната цена при разпоредителната сделка, а добросъвестният – само действителната стойност. Прилагат се според авторката правилата на чл. 57 ЗЗД.

Тезата на авторката ми изглежда а-исторична, необоснована и спорна. Преди всичко, непризнателният дарен, който напр. е убил или опитал да убие дарителя, винаги е етически недобросъвестен. Освен това, според мен чл. 227, ал. 5 ЗЗД е специална норма и общите правила на чл. 57 ЗЗД не се прилагат.

Всъщност, чл. 227, ал. 5 ЗЗД 1950 и чл. 87 (отм.) ЗН 1949 имат доста различна редакция от чл. 332 ЗН 1890 и от френските и италиански първоизточници. Вярно е, че в мотивите към ЗН 1949 не виждам изрична воля за кардинална промяна на правилото, но текстовете са доста различни. Хайде да направим опит да открием смисъла на новите текстове. ЗЗД 1950 и ЗН 1949 еднакво говорят при ликвидация на последиците от отменено дарение за „обезщетение за онова, с което се е обогатил“. Във времето между тези два кодификационни акта – през август 1949 г. е приет друг кодификационен закон – ЗЛС, чл. 51 от който урежда отменимостта на даренията между разведени съпрузи. Ал. 3 на чл. 51 ЗЛС сочи, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което се е обогатил. На сайта на НС са качени мотивите на законодателя и обсъждането от първо и второ четете за законопроекта за лицата и семейството от стенограмата на заседанията на 22 и 23 юли 1949 г., в които е видно, че при имуществените последици от развода законодателят е целял по-скоро да запази изцяло уредбата от Наредбата закона за брака от 1945 г., като внесе само редакционни поправки. В НЗ за брака от 1945 г., чл. 42, ал. 3 постановява, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което е обогатен.

Разликата между „е обогатен“ и „се е обогатил“ може да бъде огромна, но при данните в законодателното обсъждане приемам, че в случая няма разлика. Основният автор на НЗ за брака е проф. Венедиков, който ни е оставил и Коментар на този нормативен акт, в който, при обсъждане на чл. 42 сочи, че се изследва актуалното обогатяване към датата на исковата молба за отмяна на дарението. Ако напр. дареният по време на брака съпруг е продал дарения имот и е изял, изпил и профукал парите от продажбата преди делото за отмяна на дарението, образувано след развода, дарителят съпруг нищо няма да получи. Ако пък вместо да продаде дарения имот, го е дарил от своя страна на трето лице, то той не е „обогатен“ по см. на чл. 42, ал. 3 НЗ за брака. Дали същото не следва да приемем и за отмяна на дарението в общия случай? Спекулацията е спорна, но подлежи на обсъждане. Във всеки случай авторката не обсъжда българските научни работници за действителността на дарението на чужда вещ. Чл. 5 ГПК ни насочва към това, че действителният смисъл на нормата трябва да търси в законодателството, доктрината и съдебната практика на държавата първоизточник на реципираната уредба – Франция.

Ако напишем „дарение на чужда вещ“ на френски – donation de la chose d”autrui – в Гугъл или друга търсачка, буквално за 1 секунда ще ни бъде дадена съдебната практика на френския Касационен съд (напр. Chambre civile 3, 30 janvier 2020, 18-25.381) и линкове към актуални статии и монографии на френски автори (напр. Marie Gayet, L’Acquisition a non domino, Revue Juridique de l’Ouest,  2010, 1,  pp. 17-59).

И какво излиза при проучването? Дарението на чужда вещ страда от недействителност (nullité), ама това френско „нулите“ не е българската нищожност, защото може да се предяви само от едната страна по правоотношението – дарения. Става дума за относителна недействителност, каквато е уредбата във Франция и за продажбата на чужда вещ, която не прехвърля собственост, но може да бъде атакувана с иск само от купувача, не и от продавача. Впрочем, така е била уредена и продажбата на чужда вещ по ЗЗД 1892 и правилно Диков, Облигационно право, Специална част, 1947 г., приема, че и дарението на чужда вещ, и продажбата на чужда вещ, не са нищожни, а недействителни, като недействителността може да се предяви само от едната страна в правоотношението – купувача, дарения, не и от другата – продавача, дарителя.

Като допълнителен довод, следва да се посочи, че при дарението, за разлика от завещанието, законодателят не е уредил изрично недействителност на разпореждането с чужда вещ, но дори по чл. 19, ал. 1 ЗН санкцията за дарение на единично определена вещ, която съм отваряне на наследството не е на завещателя, не е нищожност, а кадуцитет – каквото понятие и правно явление сме взели отново от френското право. Чл. 76 ЗН не е „относителна недействителност“, чл. 54 СК не е „обезсилване по право“, чл. 19, ал. 1 ЗН не е „нищожност“. Във всички случаи имаме кадуцитет. Апропо, именно по тази причина заветът на чужда вещ макар да не прави заветника собственик, му дава титул за кратката давност – защото заветът не е нищожен, а недействителен, кадуциран.

С. 226 „между чл. 226, ал. 3 ЗЗД и чл. 42, б. „а“ ЗН е налице една важна разлика – ЗН изисква мотивът на давещателя да е изрично посочен в завещанието, докато ЗЗД не поставя такова изискване при дарението… за мотивите на завещателя може да се съди само от текста на завещанието, … обратно, за мотивите на дарението може да се съди от всякакви източници“

Невярно. Ако в текста на завещанието има изразен един-единствен мотив и той е незаконен или неморален, завещанието е нищожно, но за доказване на това, че има и други мотиви, освен изразения в текста, няма никаква забрана да се събират други доказателства – напр. свидетели или случайни документи – кореспонденция на завещателя. – Венедиков, Система на българското наследствено право, второ и трето издание, парагр. 108.

С. 241-242 – амнистията на деянието премахвала отменимостта на дарението поради непризнателност. Невярна теза, която освен че смесва наказателната отговорност с гражданскоправните санкции, пряко противоречи на законодателната воля при формулирането на текста на разпоредбата, която иначе самата авторка е установила.

С. 249 „Едно по-старо разбиране, което изглежда няма привърженици днес, приемаше, че възможността за отмяна поради недаване на издръжка съществува само по отношение на дарен, който е сред задължените да дават издръжка по общите правила на семейното право“.

Авторката с право отрича това становище, макар че, както тя самата сочи, то освен в някои по-стари автори (аз съм го виждал у Меворах), е в мотивите на ЗН 1949. Можем да спекулираме защо е там – в C. civ. It. 1942 така е уредено и вероятно законодателят е искал да бъде така и у нас. Само че буквата на закона не позволява това, а мотивите на законодателя са закон и стават закон, ако се вместват в логическия обем на текста на разпоредбата. Все пак, макар това становище да се отрича от нашата съдебна практика и от всички съвременни автори, то не е съвсем необосновано.

С. 271 по отношение на делбата дарение авторката приема за приложими основанията за отмяна на дарение поради непризнателност, като приема освен това, че поначало непризнателността на един от дарените наследници води до отмяна на целия акт, освен ако не може да се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД

За становището си авторката не сочи подкрепящи мнения, а такива има – както у Тончев, Коментар на ЗН, т. 6, с. 31, така и във френската литература – Colin et Capitant. Cours élémentaire de droit civil français. T. 3, 1936, с. 1008, само че у тези двама автори се приема, че отмяната на дарението поради непризнателността на един от дарените в делбата дарение поначало не вреди по отношение на останалите.

С. 285 – „при всяко поискване на издръжка и отказ да бъде давана такава възниква основание за отменяване на дарението…. Едногодишният срок по чл. 227, ал. 3 ЗЗД не може да изтече, докато съществува нуждата от издръжка“ – авторката цитира одобрително практиката на ВКС

Спорна теза. Ако вместо дарение беше сключен договор за гледане и издръжка срещу имот, то тезата щеше да бъде вярна. При договора за гледане и издръжка обаче издържащият е поел едно задължение с трайно изпълнение, което се погасява по давност ден за ден. По чл. 227 ЗЗД срокът обаче не е давностен, а преклузивен и кратък, а, както приема авторката и аз съм съгласен с нея (не за друго, а защото френските автори приемат така) – при договора за дарение няма трансформация на нравственото задължение за признателност в правно задължение за издръжка. Странно е да се приеме, че дареният може да откаже да даде издръжка на нуждаещия се дарител, последният да бездейства 10 години, след това да го покани отново и в рамките на 1 година от последната покана – да предяви иск за отмяна на дарението.

С. 288-289 авторката разглежда въпроса за едностранния отказ от право да се иска отмяна на дарение и за прошката на непризнателност, без да изрази ясно становище дали това са две явления, или едно.

. 294-302 авторката разглежда въпроса за обема и начина на изчисление на дължимата престация от дарения за връщане на „онова, с което се е обогатил“ в случаите, когато преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението дареният се е разпоредил с вещта. Прави се разграничение между добросъвестен и недобросъвестен дарен и се приема, че недобросъвестният дарен дължи по-голямата сума измежду действителната стойност на дарената вещ към датата на исковата молба за отмяна и продажната цена при разпоредителната сделка, а добросъвестният – само действителната стойност. Прилагат се според авторката правилата на чл. 57 ЗЗД.

Тезата на авторката ми изглежда а-исторична, необоснована и спорна. Преди всичко, непризнателният дарен, който напр. е убил или опитал да убие дарителя, винаги е етически недобросъвестен. Освен това, според мен чл. 227, ал. 5 ЗЗД е специална норма и общите правила на чл. 57 ЗЗД не се прилагат.

Всъщност, чл. 227, ал. 5 ЗЗД 1950 и чл. 87 (отм.) ЗН 1949 имат доста различна редакция от чл. 332 ЗН 1890 и от френските и италиански първоизточници. Вярно е, че в мотивите към ЗН 1949 не виждам изрична воля за кардинална промяна на правилото, но текстовете са доста различни. Хайде да направим опит да открием смисъла на новите текстове. ЗЗД 1950 и ЗН 1949 еднакво говорят при ликвидация на последиците от отменено дарение за „обезщетение за онова, с което се е обогатил“. Във времето между тези два кодификационни акта – през август 1949 г. е приет друг кодификационен закон – ЗЛС, чл. 51 от който урежда отменимостта на даренията между разведени съпрузи. Ал. 3 на чл. 51 ЗЛС сочи, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което се е обогатил. На сайта на НС са качени мотивите на законодателя и обсъждането от първо и второ четете за законопроекта за лицата и семейството от стенограмата на заседанията на 22 и 23 юли 1949 г., в които е видно, че при имуществените последици от развода законодателят е целял по-скоро да запази изцяло уредбата от Наредбата закона за брака от 1945 г., като внесе само редакционни поправки. В НЗ за брака от 1945 г., чл. 42, ал. 3 постановява, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което е обогатен.

Разликата между „е обогатен“ и „се е обогатил“ може да бъде огромна, но при данните в законодателното обсъждане приемам, че в случая няма разлика. Основният автор на НЗ за брака е проф. Венедиков, който ни е оставил и Коментар на този нормативен акт, в който, при обсъждане на чл. 42 сочи, че се изследва актуалното обогатяване към датата на исковата молба за отмяна на дарението. Ако напр. дареният по време на брака съпруг е продал дарения имот и е изял, изпил и профукал парите от продажбата преди делото за отмяна на дарението, образувано след развода, дарителят съпруг нищо няма да получи. Ако пък вместо да продаде дарения имот, го е дарил от своя страна на трето лице, то той не е „обогатен“ по см. на чл. 42, ал. 3 НЗ за брака. Дали същото не следва да приемем и за отмяна на дарението в общия случай? Спекулацията е спорна, но подлежи на обсъждане. Във всеки случай авторката не обсъжда българските научни работници за действителността на дарението на чужда вещ. Чл. 5 ГПК ни насочва към това, че действителният смисъл на нормата трябва да търси в законодателството, доктрината и съдебната практика на държавата първоизточник на реципираната уредба – Франция.

Ако напишем „дарение на чужда вещ“ на френски – donation de la chose d”autrui – в Гугъл или друга търсачка, буквално за 1 секунда ще ни бъде дадена съдебната практика на френския Касационен съд (напр. Chambre civile 3, 30 janvier 2020, 18-25.381) и линкове към актуални статии и монографии на френски автори (напр. Marie Gayet, L’Acquisition a non domino, Revue Juridique de l’Ouest,  2010, 1,  pp. 17-59).

И какво излиза при проучването? Дарението на чужда вещ страда от недействителност (nullité), ама това френско „нулите“ не е българската нищожност, защото може да се предяви само от едната страна по правоотношението – дарения. Става дума за относителна недействителност, каквато е уредбата във Франция и за продажбата на чужда вещ, която не прехвърля собственост, но може да бъде атакувана с иск само от купувача, не и от продавача. Впрочем, така е била уредена и продажбата на чужда вещ по ЗЗД 1892 и правилно Диков, Облигационно право, Специална част, 1947 г., приема, че и дарението на чужда вещ, и продажбата на чужда вещ, не са нищожни, а недействителни, като недействителността може да се предяви само от едната страна в правоотношението – купувача, дарения, не и от другата – продавача, дарителя.

Като допълнителен довод, следва да се посочи, че при дарението, за разлика от завещанието, законодателят не е уредил изрично недействителност на разпореждането с чужда вещ, но дори по чл. 19, ал. 1 ЗН санкцията за дарение на единично определена вещ, която съм отваряне на наследството не е на завещателя, не е нищожност, а кадуцитет – каквото понятие и правно явление сме взели отново от френското право. Чл. 76 ЗН не е „относителна недействителност“, чл. 54 СК не е „обезсилване по право“, чл. 19, ал. 1 ЗН не е „нищожност“. Във всички случаи имаме кадуцитет. Апропо, именно по тази причина заветът на чужда вещ макар да не прави заветника собственик, му дава титул за кратката давност – защото заветът не е нищожен, а недействителен, кадуциран.

С. 226 „между чл. 226, ал. 3 ЗЗД и чл. 42, б. „а“ ЗН е налице една важна разлика – ЗН изисква мотивът на давещателя да е изрично посочен в завещанието, докато ЗЗД не поставя такова изискване при дарението… за мотивите на завещателя може да се съди само от текста на завещанието, … обратно, за мотивите на дарението може да се съди от всякакви източници“

Невярно. Ако в текста на завещанието има изразен един-единствен мотив и той е незаконен или неморален, завещанието е нищожно, но за доказване на това, че има и други мотиви, освен изразения в текста, няма никаква забрана да се събират други доказателства – напр. свидетели или случайни документи – кореспонденция на завещателя. – Венедиков, Система на българското наследствено право, второ и трето издание, парагр. 108.

С. 241-242 – амнистията на деянието премахвала отменимостта на дарението поради непризнателност. Невярна теза, която освен че смесва наказателната отговорност с гражданскоправните санкции, пряко противоречи на законодателната воля при формулирането на текста на разпоредбата, която иначе самата авторка е установила.

С. 249 „Едно по-старо разбиране, което изглежда няма привърженици днес, приемаше, че възможността за отмяна поради недаване на издръжка съществува само по отношение на дарен, който е сред задължените да дават издръжка по общите правила на семейното право“.

Авторката с право отрича това становище, макар че, както тя самата сочи, то освен в някои по-стари автори (аз съм го виждал у Меворах), е в мотивите на ЗН 1949. Можем да спекулираме защо е там – в C. civ. It. 1942 така е уредено и вероятно законодателят е искал да бъде така и у нас. Само че буквата на закона не позволява това, а мотивите на законодателя са закон и стават закон, ако се вместват в логическия обем на текста на разпоредбата. Все пак, макар това становище да се отрича от нашата съдебна практика и от всички съвременни автори, то не е съвсем необосновано.

С. 271 по отношение на делбата дарение авторката приема за приложими основанията за отмяна на дарение поради непризнателност, като приема освен това, че поначало непризнателността на един от дарените наследници води до отмяна на целия акт, освен ако не може да се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД

За становището си авторката не сочи подкрепящи мнения, а такива има – както у Тончев, Коментар на ЗН, т. 6, с. 31, така и във френската литература – Colin et Capitant. Cours élémentaire de droit civil français. T. 3, 1936, с. 1008, само че у тези двама автори се приема, че отмяната на дарението поради непризнателността на един от дарените в делбата дарение поначало не вреди по отношение на останалите.

С. 285 – „при всяко поискване на издръжка и отказ да бъде давана такава възниква основание за отменяване на дарението…. Едногодишният срок по чл. 227, ал. 3 ЗЗД не може да изтече, докато съществува нуждата от издръжка“ – авторката цитира одобрително практиката на ВКС

Спорна теза. Ако вместо дарение беше сключен договор за гледане и издръжка срещу имот, то тезата щеше да бъде вярна. При договора за гледане и издръжка обаче издържащият е поел едно задължение с трайно изпълнение, което се погасява по давност ден за ден. По чл. 227 ЗЗД срокът обаче не е давностен, а преклузивен и кратък, а, както приема авторката и аз съм съгласен с нея (не за друго, а защото френските автори приемат така) – при договора за дарение няма трансформация на нравственото задължение за признателност в правно задължение за издръжка. Странно е да се приеме, че дареният може да откаже да даде издръжка на нуждаещия се дарител, последният да бездейства 10 години, след това да го покани отново и в рамките на 1 година от последната покана – да предяви иск за отмяна на дарението.

С. 288-289 авторката разглежда въпроса за едностранния отказ от право да се иска отмяна на дарение и за прошката на непризнателност, без да изрази ясно становище дали това са две явления, или едно.

С. 294-302 авторката разглежда въпроса за обема и начина на изчисление на дължимата престация от дарения за връщане на „онова, с което се е обогатил“ в случаите, когато преди вписването на исковата молба за отмяна на дарението дареният се е разпоредил с вещта. Прави се разграничение между добросъвестен и недобросъвестен дарен и се приема, че недобросъвестният дарен дължи по-голямата сума измежду действителната стойност на дарената вещ към датата на исковата молба за отмяна и продажната цена при разпоредителната сделка, а добросъвестният – само действителната стойност. Прилагат се според авторката правилата на чл. 57 ЗЗД.

Тезата на авторката ми изглежда а-исторична, необоснована и спорна. Преди всичко, непризнателният дарен, който напр. е убил или опитал да убие дарителя, винаги е етически недобросъвестен. Освен това, според мен чл. 227, ал. 5 ЗЗД е специална норма и общите правила на чл. 57 ЗЗД не се прилагат.

Всъщност, чл. 227, ал. 5 ЗЗД 1950 и чл. 87 (отм.) ЗН 1949 имат доста различна редакция от чл. 332 ЗН 1890 и от френските и италиански първоизточници. Вярно е, че в мотивите към ЗН 1949 не виждам изрична воля за кардинална промяна на правилото, но текстовете са доста различни. Хайде да направим опит да открием смисъла на новите текстове. ЗЗД 1950 и ЗН 1949 еднакво говорят при ликвидация на последиците от отменено дарение за „обезщетение за онова, с което се е обогатил“. Във времето между тези два кодификационни акта – през август 1949 г. е приет друг кодификационен закон – ЗЛС, чл. 51 от който урежда отменимостта на даренията между разведени съпрузи. Ал. 3 на чл. 51 ЗЛС сочи, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което се е обогатил. На сайта на НС са качени мотивите на законодателя и обсъждането от първо и второ четете за законопроекта за лицата и семейството от стенограмата на заседанията на 22 и 23 юли 1949 г., в които е видно, че при имуществените последици от развода законодателят е целял по-скоро да запази изцяло уредбата от Наредбата закона за брака от 1945 г., като внесе само редакционни поправки. В НЗ за брака от 1945 г., чл. 42, ал. 3 постановява, че когато подареното е било отчуждено от надарения, той дължи това, с което е обогатен.

Разликата между „е обогатен“ и „се е обогатил“ може да бъде огромна, но при данните в законодателното обсъждане приемам, че в случая няма разлика. Основният автор на НЗ за брака е проф. Венедиков, който ни е оставил и Коментар на този нормативен акт, в който, при обсъждане на чл. 42 сочи, че се изследва актуалното обогатяване към датата на исковата молба за отмяна на дарението. Ако напр. дареният по време на брака съпруг е продал дарения имот и е изял, изпил и профукал парите от продажбата преди делото за отмяна на дарението, образувано след развода, дарителят съпруг нищо няма да получи. Ако пък вместо да продаде дарения имот, го е дарил от своя страна на трето лице, то той не е „обогатен“ по см. на чл. 42, ал. 3 НЗ за брака. Дали същото не следва да приемем и за отмяна на дарението в общия случай? Спекулацията е спорна, но подлежи на обсъждане. Във всеки случай авторката не обсъжда възможността непризнателният дарен да дари имота преди исковата молба, а обсъжда само възможността да го е продал.

С. 306-307 авторката обсъжда недействителността на дарение по повод на брак по чл. 317 ЗН 1890 и по-нататък обсъжда възможността да се отмени дарение между съпрузи или в полза на брака след развод и по СК 2009.

Недействителността тук е форма на кадуцитет, както е разяснен във френското право и у нас от Фаденхехт. Обяснението на Диков и Венедиков за значението на нормата е неубедително – игнорира френския произход на нормата.

С. 336 обсъжда се въпроса за размера на запазената част на съпруга при сънаследяване с наследници в трети ред, като се споменава недобре мотивираното ППВС № 1/1984.

В действителност, прилагайки по аналогия други разпоредби от ЗН, можем да получим размер на запазената част на преживелия съпруг и той е различен от този, определен от ВС – обяснено добре в първото издание от 1972 г. и петото юбилейно от 2023 г. издание на „Запазената част в наследството“ на Венедиков.

С. 328-339 при въпроса за отмяната на дарение за възстановяване на запазена част се изяснява естеството на субективното право на запазена част, но не и на иска за отмяна/намаляване. В действителност, иск за възстановяване на запазена част няма, искът е en reduction – иск за намаляване, на конкретното безвъзмездно разпореждане – арг. чл. 110 ГПК. Затова, ако има 10 дарения и 5 завещания, които се твърди, че накърняват запазената част, резерватерният наследник има на разположение 15 иска, които не е длъжен за предявява против всички облагодетелствани и те не са необходими другари – вж. напр. Решение № 65 от 27.06.2019 г. по гр.д. № 1526/2018 г., ВКС, I г.о., и  Венедиков, Запазената част в наследството. Пето юбилейно издание, с. 158. Материалното субективно право на запазена част е едно, исковете за намаляване са според броя на даренията и завещанията.

С. 337-339 – има изложение за чл. 34, чл. 36 и 37 ЗН, но не и за чл. 35 ЗН, а дарение на гола собственост или на право на ползване е практикуван и днес институт

 

3. Пропуски в библиографията

 

Диков, Специална част на облигационното право, 1947 г. – по отношение на дарението на чужда вещ

Русчев, Действие на разпореждане с чужди права. Правна същност и признаци, ГСУЮФ, т. 85 за 1992, публ. 1996 г. – относно дарението на чужда вещ

Фаденхехт, Относно сделките между съпрузи, особено продажби и дарения – Сп. ЮДр-во в София, г. I, 1901, кн. 4 и 6.

Фаденхехт, Сравнителноправен очерк по облигационно право. С., 1941. 186 с. – относно уредбата на дарението в Полша, Германия и романските държави, вкл. по очаквания да влезе в сила през 1942 г. нов Италиански ГК, публикуван през 1939 г.

Меворах, Продажба на наследство. Критика на учението за съвокупностите. 1930 г. – относно възможността за сделки с наследство

Относно разграничението между възмездни и безвъзмездни договори и правоотношения:

Ганев, Поръчителството безвъзмездна сделка ли е? ЮАрхив, г. I, кн. 1, от 1929/1930

Стефан Ст. Стефанов, Понятията възмездност и безвъзмездност в светлината на обезпечителните договори. – В: Сб. В памет на проф. Витали Таджер, 2003.

Добри Тенев, Относно делението на договорите на възмездни и безвъзмездни, Предизвикай правото, електронна публикация от 01.01.2017 г.

Относно апорта с наследство/наследствени права

Атанас Петров, Апортът в капиталовите търговски дружества. С., 2018, с. 143 – за апорт на наследство

Венцислав Стоянов, Непарични вноски в търговски дружества. С., 2005, с. 76-77- за апорт на наследство

Относно естеството на едностранния отказ от конститутивен иск и на прошката на провинения – Венедиков, Коментар на НЗ за брака, 1947 – по отношение на същността, формата и правните последици на прошката на брачни провинения, съставляващи абсолютни бракоразводни основания