Събира ли служебно съдът доказателства за местната подсъдност на спора при направен отвод за неподсъдност?

Невинаги логичното на пръв поглед е вярно в правото

 

Д-р Васил Крумов Петров, съдия

1. „Стандартната теория“ за проверката на местната подсъдност на спора в исковия граждански процес

Във всичките 10 засега издания на учебния курс, по който поколения български юристи са се обучавали на граждански процес – „Българско гражданско процесуално право“ на проф. Живко Сталев – по въпроса за местната подсъдност се приемат няколко неща:

– че за местната подсъдност и по-точно за отсъствието й съдът, освен в изрично посочените случаи, не следи служебно; нужно е възражение на ответника в преклузивния срок, посочен в закона.

– че когато фактите, обуславящи подсъдността, зависят и от спорното право, въведено в процеса, съдът се доверява на ищеца и не проверява местната подсъдност, тъй като ако тя не е налице, ищецът така или иначе ще бъде „санкциониран“ и с отхвърляне на иска му.

– че когато фактите, обуславящи подсъдността, не зависят от спорното право съдът проверява подсъдността, като се прави различие: когато се касае за подсъдност, за която съдът следи по свой почин, фактът, който я обуславя, трябва да бъде доказан от ищеца; а в общия случай – при подсъдност, която съдът проверява по отвод на ответника – от ответника, който има тежестта да докаже своя отвод.

За първото твърдение проф. Сталев се позовава на изричната норма в процесуалния закон, каквато има в ГПК 2008, ГПК 1952, ЗГС 1930, както и в ЗГС 1891. За второто твърдение позоваване на конкретна норма няма, а за третото – позоваването е към една разпоредба, която за първи път се е появила през 1897 г. с едно изменение и допълнение от 7 март 1897 г. на ЗГС 1891 – чл. 527, ал. 1: „Страната, която повдига отвод, е длъжна да представи доказателствата си едновременно с повдигането му“. Норма с такова съдържание от  тогава и до днес има в процесуалния ни закон, сега текстът е в чл. 119, ал. 5 ГПК: „Едновременно с предявяване на възражението страната е длъжна да представи и доказателствата си.“

Проф. Сталев не заявява в прав текст, че при отвода за местна неподсъдност на спора, за която съдът не следи служебно, съдът няма правото да събира служебно доказателства, но подобно твърдение като че ли имплицира в текста на всичките 10 издания на учебния му курс. Разпространено е и в съдебната практика. Вярно ли е обаче то?

2. Преклузия за доказателства на страната и служебните задължения на съда

Чисто теоретически, двете неща са различни и не следва да се смесват. Законодателят може да възложи на съда редица задължения, вкл. по служебно събиране на доказателства, като обикновено за подобни възложени на съда задължения няма краен срок – те траят до приключване на процеса. Обратно, обикновено законодателят иска да дисциплинира страните, за да не протакат делата, затова въвежда преклузии за тях – кратки срокове, в които да упражняват правата си.

Когато става дума за събиране на доказателства по съществото на спора обикновено преклузии за страната няма по въпроси, по които съдът служебно събира доказателства. И наистина, ако съдът служебно е длъжен за допусне изслушването на вещо лице и ако той стори това в 4-ото заседание по делото, няма логика да се ограничават страните да искат допускане на експертиза до първото заседание. Но това правило не е универсално – законодателят може да прецени, че с цел дисциплиниране на страните трябва да има преклузия за тях за сочене на доказателства или за отправяне на определени искания, дори когато за съда има служебното задължение да събира доказателства по същите въпроси и след срока за страните.

Така е и в случая на чл. 119, ал. 5 ГПК 2008=чл. 527, ал. 1 ЗГС 1891 в редакцията от 7 март 1897 г.

Законодателните мотиви на последната разпоредба от ЗИД ЗГС 1891 от 7 март 1897 г. са отпечатани в Стенографския дневник на 9-тото ОНС от 15.01.1897 г. (сканиран и достъпен на сайта на НС) и те са следните: „Предявяването на отвода трябва да се подкрепя от същевременното представление на доказателствата за неговата основателност, а не да бъде едно голословно домогвание за отлагание на делото.“

С други думи тук имаме преклузия за сочене на доказателства за отвода за страната, която го прави с цел предотвратяване отлагането на делата поради шикана на страната. Няма обаче воля да се уреди забрана, при направен отвод от страната, съдът служебно да събере доказателства и след срока за страната. Липсата на тъждественост между двете неща – преклузията за страната и служебното задължение на съда – е видна и от факта, че отводите, които ЗГС 1891 има предвид, не се свеждат само до въпросите за подсъдността на споровете, но и до въпросите за редовността на исковата молба, надлежното представителството на страните и др.

3. Подсъдността като компетентност

България е правова държава и се управлява точно според законите на страната – чл. 4, ал. 1 КРБ. Всеки държавен орган, вкл. съдилищата, е длъжен да следи служебно за своята компетентност и да не я прекрачва. Това означава, че държавният орган служебно повдига въпроса за липсата на компетентност и служебно събира доказателства за наличието й.

Законодателят е властен с изрични норми да въведе ограничения в горните правила, но тези норми трябва да се тълкуват ограничително. Подсъдността и подведомствеността за съдилищата са тяхната компетентност, тяхната юрисдикция. Законодателят по въпросите на местната подсъдност е въвел забрана съдилищата служебно да я проверяват, а с цел дисциплиниране на ответника го е задължил да даде доказателствата си за неподсъдността в един преклузивен за него срок. Норма обаче, която да забранява на съда, при своевременно направен от ответника отвод за неподсъдност, служебно да събира доказателства, законът не съдържа. И съдилищата го правят. Ето пример: ответникът прави отвод делото да се гледа по неговия постоянен адрес, а не по адреса на ищеца, като представя незаверено ксерокопие от личната си карта или въобще не представя доказателства. Нима съдът няма да направи служебна справка в Национална база данни „Население“ за постоянния адрес на ответника към датата на исковата молба? Разбира се, че ще направи. Същото е и с доказването на всички други факти от значение за учредяване на подсъдността.

4. Заключение

Т.нар. от мен „стандартна“ теория за проверката на подсъдността, която десетилетия наред юристите у нас са изучавали, има предимството на схематичност и логическа подреденост – родова с/у местна подсъдност, проверява служебно с/у чака отвод от страната, събира служебно доказателства с/у събира доказателства само от страните. Но невинаги логичното на пръв поглед е вярно в правото.

Така например, изглежда логично, че когато фактите, обуславящи подсъдността, зависят и от спорното право, въведено в процеса, съдът не проверява местната подсъдност, тъй като ако тя не е налице, ищецът така или иначе ще бъде „санкциониран“ с отхвърляне на иска му с решението по съществото на спора. Уви, такова правило няма. Ако съдът е затруднен с разрешаването на въпроса за подсъдността на спора, няма пречка да отложи произнасянето по този процесуален въпрос. Но ако има направен отвод за местна неподсъдност, не само няма пречка, но и е задължително съдът да опита да събере доказателства за фактите, сочещи на неподсъдност на спора, дори и ако част от тези факти са елемент от правопораждащия спорното право юридически факт.