Възнагражденията на адвокатите и тези на особените представители не са един и същи проблем

Адвокат Ани ВЕЛКОВА

През последните дни адвокатурата  жужи като кошер – пчели-майки и търтеи  „разсъждават” в социалните мрежи и не са доволни понеже видимо никой не разбира техните грижи, а огромното ято работливи пчелички – редовите адвокати – на които нито им известно, нито ги интересува (което е жалко) защо такива страсти имат съкошерниците докато те си работят и не нарушават адвокатската клетва:

„….., да бъда достоен за необходимите за професията доверие и уважение и чрез поведението си при нейното упражняване и в обществото да проявявам уважение към съда и органите на властта, ..„

Предисторията накратко

СЕС каза, че щом минималните адвокатски възнаграждения се определят от орган вътре в гилдията, а не външен за адвокатурата, ако и да е налице законова делегация за такова определяне, това съставлява противоречие с правилата на конкуренцията и в частност, чл. 101 и 102 от ДФЕС. Това че амбициозни съдии от районния съд са попитали СЕС не защото имат свободно време,  а заради недобросъвестни наши колеги, които за всяка вноска за парното са завеждали отделно дело с минимален  по наредбата хонорар от 200 лева и така едно задължение от 1000 лв към Топлофикация е ставало за отскок 2000 лева, е без значение в случая.

Като каза СЕС така (което всъщност го беше казал и през 2017, ама тогава не беше предизборен за Висшия адвокатски съвет период),  с мантрата „грижа за адвокатурррата”  тръгнаха упражнения как да стане така, че хем ние собствено да си определяме минималните възнаграждения, хем пък ДФЕС да е доволен!  Но понеже „за адвокатурррата” преминава през конкретни лични финансови интереси и до настоящия момент  мнозинството във ВАдвС отказва да назначи икономически анализ , който да позволи да се обосноват размерите, а после – значително по-лесно ще бъде да се избере този механизъм, който да помири нашите минимални възнаграждения със строгите изисквания на конкуренцията, която е сравнително непозната в дълбочина тема за повечето адвокати, още повече когато идва реч за колко да си искаме от клиента.

И докато не се правеше икономически анализ, а се съчиняваха критерии, които по-субективни и иносказателни не могат да бъдат (времето за извършването и спешността на работата, квалификация, опит и специализация на адвоката), изведнъж цялата държава взе да се занимава с „възнагражденията на особените представители” като се правят опити да се внушава, че това всъщност се отнася и за възнагражденията за всички адвокати.

Да, ама не!

Що е „особен представител“ (ОП): адвокат, който се назначава с акт на съда в една от следните хипотези: i. на лице с неизвестен постоянен или настоящ адрес; ii. при противоречие в интересите между представляван и представител; iii. по искане на страна в процеса, която иска да извърши нетърпящо отлагане процесуално действие спрямо лице, което е процесуално недееспособно и което няма законен представител или попечител.

Как съдът избира кого да назначи: по-възрастните колеги си спомнят как преди години това се случваше измежду адвокатите, на които е попаднал погледът на съдията при възникване на необходимостта. По-късно се оказа, че ОП ги определят адвокатските съвети (кое е правното основание за това определяне е спорен въпрос, но няма никакво значение в настоящия момент).

От значение е фактът, че към момента съдът е този, който определя възнаграждението, което да се плати на ОП. И понеже според адвокатския съвет в София тези възнаграждения били ниски, с мантрата „достойно възнаграждение за адвоката” се тръгна с манипулации и сугестии по темата: съдът не ни уважава, ние тука, от ръководството, полагаме грижа за колегите.  Ама не се казва, че за ОП се назначават ограничена група адвокати. А може да се кара по азбучен ред и така всеки от нас ще изпълни своята клетвена повинност няколко пъти по време на професионалния си път (при около 1000 искания за ОП годишно и 6000 адвоката в София, сами може да сметнете).

Къде е истината:

ОП е особена вид заетост, при която адвокатът, определен за ОП на отсъстваща страна не може да направи кой знае какво, освен да следи за съблюдаване на процесуалните норми по отношение на своя служебно спечелен доверител; при ОП на недееспособен може малко повече, но не много.

И за тази квази защита съдът определя възнаграждение, което се плаща от другата страна. И това е значим елемент от фигурата на ОП, който елемент всячески се избягва да бъде споменаван и се заобикаля: „справедливият” хонорар за ОП е необоснована, несъразмерна и несправедлива тежест за страната потърсила съдебна защита!

Именно този баланс не трябва да изпускаме и не трябва да се допуска да се подмени темата!

Адвокатурата има нужда от помирение със себе си и със Съда: „…да проявявам уважение към съда и органите на властта” (чл. 9 ал. 1 ЗА). Защо не се разбираме със Съда (важи най-вече за София, колегите от другите градове не казват да имат такива неразбирателства) – ами защото още през далечната 2011 – 2012 година прекалихме с прилагането на чл. 29 ал. 2 – 4 ЗА и накрая Конституционният съд каза, че така не става. Оттогава се почна „той съдът не ни харесва”. Съдът, какъвто и да е, е Съд и когато прилага действащ закон, попада в приложението на правилото „Duralex, sedlex”.

  А ако адвокатите сме толкова по-добри от съда, нека му го покажем не със скандал, а с действително достойно и компетентно поведение, а не с циркове и хулене на съдията понеже клиентът ни е в залата.

Да се върнем на (разноските за) ОП, за които кратката версия е следната:

• само в Софийска адвокатска колегия (САК) има интрига по темата „кой определя възнагражденията” – за сравнение, в други колегии, казват, особените представителства се поемат pro bono от адвокатите – членове на органите на съответната колегия, а възнагражденията, след заплащане на данъците, се внасят като дарение в официалната! каса на колегията;
• и доколкото съдът не слага високи възнаграждения, понеже, очевидно, има реална представа каква е работата на ОП, се зажужа около народните представители и им се внуши, че трябва да приемат текст, според който възнагражденията на ОП да ги определят самите адвокатски съвети;
• ако се чудете защо – когато зависи от адвокатския съвет, е възможно т.нар. справедливо възнаграждение да бъде разпределяно „по заслуги“, а не по квалификация;
• Президентът пък сложи вето на тази конкретна промяна заради противоречие с ПЕС,
• и се отпочна престрелката с лицемерната мантра „за адвокатурррата”.

Към днешна дата се  прави опит да се замете под килима действителните мотиви на радетелите на промяната в реда за определяне на възнаграждението за ОП (което възнаграждение винаги е за сметка на другата страна) и се заговори, че това е грижа за „възнагражденията на адвокатите” въобще … Но, този опит трябва да остане без успех.  Целта е САК да определя възнагражденията на ОП, а не да се „защити достойно заплащане на адвокатския труд” (което е самостоятелна дълга тема и досега не е доведена от никой от четящите лекции по темата до същината, за да се тръгне и към намиране на решение).

И така стигаме до там откъдето тръгнахме:

Адвокатите имаме право да получаваме достойно и адекватно за знанията, напрежението, отговорността, интелектуалните усилия и времето си (понеже адвокатът отпуска няма) възнаграждение.

Размерът на това възнаграждение се предполага да съответства на обективни! икономически критерии – разбира се, очаква се да е повече от потребителската кошница, да се отчита фактора „непредвидимост” на месечните доходи спрямо предвидимостта на разходите, да кореспондира с възнаграждението,получавано от Съда, пред който/когото заставаме и т.н.

Има място за множество разсъждения и вариации, но едно е сигурно:

Не трябва да сме алчни, не трябва да сме агресивни, трябва да си даваме сметка, че утре ние може да сме адвокатът, чиято страна ще трябва да плати, например, 60 000 лева допълнително, без тенденция да си ги върне, за да й върви делото за несъстоятелността на длъжника, чийто активи едва покриват главницата ..

   И трябва да си знаем, че адвокатите имаме какво да работим понеже гражданите (фирмите) имат нужда от нас.

За сведение – проектът за изменение на закон за адвокатурата предвиждаше и премахване на възможността след 5 години „юридически стаж” да се става адвокат без изпит, но, видимо от стенограмите, вниманието съзнателно е било отклонено от това изменение, за чието приемане не стигнаха 4 гласа.