DeFakto.bg DeFakto.bg
Д-р Карло Сабатини е италиански магистрат и специалист по наказателно право. Кариерата му започва през 1989 г. като прокурор, а понастоящем той е председател на съда в гр. Риети. На 15 ноември т.г. той взе участие в конференция на Съюза на съдиите в България по темата „Възможности за външен контрол/ противотежест при осъществяване на обвинителната функция – историческият опит в България и решения в други европейски правни системи“, която беше организирана с подкрепата на германската фондация „Фридрих Науман“. Лекцията на д-р Сабатини беше озаглавена „Италианската система – прокурорът като „публична страна“ в процеса и ролята на съдията“.
По време на конференцията, д-р Иванка Иванова разговаря с д-р Сабатини за статута на съдиите и прокурорите в Италия и за актуалните планове на италианското правителство да реформира Висшия съвет на магистратурата.
Вашият първи професионален опит е бил като прокурор, колко време работихте като такъв?
Четири години след 1989 г., в Южна Италия. След това се преместих и работих като съдия: основно по наказателни дела, но също и по граждански, когато съм работил в малко съдилище. Считам го за много полезен опит.
Вие сте работили в различни части на страната. Това въпрос на избор ли е или в Италия действа система за регионална ротация на магистратите?
И двете. Ние не може да работим на едно и също място през целия си живот: обикновено след около десетина години магистратът трябва да си смени работното място. Ако е в голямо съдилище, той може да остане в него, но трябва да смени длъжността, например да се прехвърли от гражданско в наказателно отделение. Но също така е и въпрос на избор, понеже магистратите може да бъдат местени само по тяхно желание. Според Конституцията ние имаме право да не бъдем премествани без наше съгласие.
В Италия прокурорите участват ли в граждански дела?
Да, например в делата, включващи малолетни.
Един и същ прокурор ли се занимава с граждански и наказателни дела или има специализирани прокурори?
Само в големите съдилища има прокурори, които са специализирани за участие по граждански дела. В малките съдилища, в каквото съм аз понастоящем, прокурорите се явават както по наказателни, така и по граждански дела – например по дела, свързани с осиновяване или засягащи малолетни.
В работата на един прокурор, какво е съотношението между граждански и наказателни дела?
Наказателните дела заемат 90 на сто от времето и от броя на делата за един прокурор. Гражданските дела представляват малка част от натовареността на прокурорите, но според мен именно тази възможност отразява най-добре задължението на прокурора да действа въз основа на принципа за законност: фактът, че прокурорите участват и по граждански дела показва, че те изпълняват публична функция, която е много различна от тази на адвокатите, понеже адвокатите имат професионални задължения само към своите клиенти. Трябва да отбележа, че според нашия Наказателно-процесуален кодекс (съотв. чл. 326 – 348) прокурорът осъществява всички действия, необходими с оглед на вземане на решение по наказателното производство и осъществява разследване и по отношение на факти и обстоятелства, които са в полза на заподозряното лице. Много е важно прокурорите и съдиите да споделят една и съща чувствителност за цялата съдебна система.
Да се върнем малко в историята. Прокурорите са включени в италианската конституция през 1946 г. Защо? Според проф. Джузепе ди Федерико това е направено като превантивна мярка срещу евентуално възраждане на фашизма.
Вярно е, че включването на прокурорите в Конституцията е обусловено най-вече от историческия опит с фашизма. По време на фашизма, съдебната система е била принудена да следва решенията на правителството. Много магистрати, които не са приемали фашизма, са били уволнени или понижени. Така че основната причина е свързана с историческия опит с фашизма. Според мен, тази причина е все още актуална, понеже всяко правителство, особено в една демократична система, трябва да представлява нещо различно от съдебната власт. Демокрацията може да бъде гарантирана единствено в система, основана на разграничението между традиционните три власти: важно е, че според нашата конституцията съдебната власт включва съдии и прокурори, които са в еднаква степен обвързани от задължението за законност.
Същият проф. ди Федерико критикува обстоятелството, че принципът за законност е включен във вашата конституция. Според него това води до две последици: първо, разследването може да бъде неограничено и обществото плаща за него, без значение дали неговата цена е оправдана от общото благо или не; освен това, той смята, че принципът за законност реално не се прилага – на практика прокурорите вземат много решения по целесъобразност и е най-добре в законодателството това да бъде признато и да се въведат правила за упражняването на прокурорската дискреция.
Не съм съгласен с тези заключения. Мисля, че и в двата случая критиката зависи от броя на делата. Естествено, ако има твърде много дела, системата не може да се справи с тях по адекватен начин и е възможно да има разхищение на време и ресурси; частично проблемът може да се реши като бъдат поставени приоритети, при зачитане на нашата система на задължително наказателно преследване. Смисълът на тази система се изразява в това, че прокурорът е длъжен да води наказателно производство, без да прави преценка по целесъобразност и като съдия решава дали производството трябва да бъде прекратено. Но къде се крие проблемът наистина? В това, че прокурорите трябва да решават всички производства или в броя на самите производства? Аз мисля, че е второто. По данни на CEPEJ (Европейската комисия за ефикасност на правосъдието) в Италия има 2,710,905 висящи граждански дела и 1,176,566 висящи наказателни дела, което показва, че броят на делата е по-висок от средното за държавите членки на Европейския съюз. В същото време ние имаме 12,2 съдии на 100,000 души население, при 17,6 средно за държавите членки на ЕС (за България – 33,9); имаме 44,1 души не-съдебния персонал, при 57,9 души средно за държавите членки на ЕС (за България – 102,2); имаме 3,9 прокурори, при 11,2 средно за държавите членки на ЕС (за България – 23,9); обаче в същото време ние имаме почти 400 адвокати, при 155 средно за държавите членки на ЕС (за България – 209, 2).
Добре известно е обаче, че търсенето на правосъдие и способността то да бъде удовлетворено, зависи от броя на адвокатите и че прекомерно високият брой на адвокатите може да предизвика изкуствено търсене на правосъдие, прекомерно висок брой на висящи дела и забавяне при тяхното решаване, особено ако е съпътствано и от липсата на човешки и структурни ресурси. Италия е била осъждана многократно от ЕС поради прекомерна продължителност на съдебните производства.
При един по-адекватен брой на делата за разглеждане, съществува добра възможност да се следи дали прокурорите се занимават с безсмислени случаи, или прахосват ресурси, тъй като в нашата система съдията по предварителното производство разполага с процесуални средства да попречи в такива случаи.
Означава ли това, че съдията по предварителното производство контролира не само законността, но и обосноваността на действията, които прокурорът предлага?
Да. Мисля, че прокурорът, ако разсъждава по начина, по който разсъждава един съдия, първо той самият ще разбере, ако едно обвинение не може да бъде внесено в съда или ако е напълно необосновано. Обаче както вече казах, нашата система включва и съдия по предварителното производство, който проверява резултатите от работата на прокурора. По време на разследването този съдия, по искане на прокурора, следи за продължителността на разследването и може да го удължи, може да постанови предварително задържане; може да разреши телефонно подслушване; може да събира някои доказателства и преди началото на публичния процес, ако например става въпрос за свидетел в уязвимо положение. Стадият на предварителното производство може да приключи с уведомление до обвиняемия, че прокурорът възнамерява да внесе обвинението в съда, и че обвиняемият има право да даде обяснения и да посочи нови доказателства. Ако съдията смята, че може основателно да се очаква осъдителна присъда, той изпраща обвиняемия на публичен процес. Ако прокурорът предложи прекратяване на производството, съдията по предварителното производство разполага с редица възможности: той може да приеме предложението на прокурора без да го подлага на състезател процес; или, ако не го приема, може да насрочи изслушване и да наложи на прокурора да извърши допълнителни действия по разследването, като укаже срок, в който те да бъдат завършени; или, при определени обстоятелства, съдията може и лично да събере някои доказателства; или може да формулира задължително обвинение.
Да поговорим още малко за принципа на законност. В случаите на организирана престъпност, когато става въпрос за престъпна дейност „по занятие“ така да се каже, има случаи на хора, които са извършили голям брой различни престъпления в продължение на много години. В тези случаи, струва ми се, че принципът на законност не може да бъде приложен. Прокурорът трябва да избере за кое престъпление е по-вероятно да постигне осъдителна присъда. Абсурдно е да бъдат преследвани всички престъпления, извършени от такива хора. Принципът на законност изисква ли наказателно преследване на всички престъпления или прокурорът може да избира?
По принцип, в нашата система прокурорът трябва да преследва всички престъпления, но естествено, той трябва да се съобразява с ограниченията на давността. Според тежестта на различните престъпления, в закона има предвидени срокове, с изтичането на които наказателното производство е вече невъзможно, т.е. прокурорът трябва да избере престъпленията, които могат да бъдат внесени в съда с полезен резултат. Убийство, което е извършено преди 20 г. ще подлежи на наказателно преследване, но кражба от супермаркет – не.
Италия е известна с операция „Чисти ръце“, която е считана за успешен пример на борба с политическата корупция. Каква е вашата оценка като професионален юрист на този тип операции, какви са основните елементи от юридическа гледна точка и полезни ли са от гледна точка на борбата с организираната престъпност?
Важно е да се уточни, че когато говорим за „организирана престъпност“, ние мислим основно за мафията, във всичките й форми: говорим за организация с определени нива, роли и средства (оръжия, автомобили и т.н.). Операция „Чисти ръце“ е нещо различно. Съвсем накратко може да се каже, че тя засяга специфичен исторически момент, в който обществото чувства, че политиците приемат правила (например забраняващи частното или скрито финансиране на политически партии), но не ги прилагат, и оценява работата на съдиите и прокурорите, които искат да ги прилагат. Тогава става ясно, че съдиите и прокурорите не трябва да имат „приятели или неприятели“, а трябва да си вършат работата и да прилагат закона, в съответствие с Конституцията. Отбелязвам, че в Италия всеки съдия може да се обърне към Конституционния съд, за да провери съответствието на закона с Конституцията.
Разбира се, може да е имало и някои грешки – по онова време е имало редица трудности, „старата класа“ от политици отстъпва на заден план, а други политици се възползват от правосъдието, за да се утвърдят.
По време на конференцията Вие говорихте за проект за предстояща конституционна реформа – това е проектът на правителството на Мелони, нали? Поради какви причини се налага това?
Официалните причини са да бъде подобрена съдебната система, но никакъв проблем всъщност няма да бъде решен, а от промяната в Конституцията няма да последва по-добро или по-бързо правосъдия. Както видяхме, имаме нужда от адекватни ресурси; не от популистки закони „за момента“, а от модерно законодателство, което отговаря на настоящите и на бъдещите потребности. Промяната в Конституцията не е нов подход. В миналото и други правителствата често са се опитвали да променят нещо в баланса между властите, като са ограничавали властта на контролните органи.
Каква е процедурата за промяна на Конституцията? Необходимо ли е да има референдум, или е достатъчно тя да бъде гласувана в парламента?
За промяна на конституцията е необходима квалифицирано мнозинство в парламента; ако не може да се постигне такова, тогава е възможно да бъде свикан референдум.
Какви са основните предложения за промени в структурата на Висшия съвет на магистратурата?
Предложението е действащата система с един единствен съвет за съдии и прокурори, избирани от самите тях и с малцинство от членовете, избирани от парламента, да бъде заменена с три отделни съвета: един за съдии, един за прокурори и един за дисциплинарни производства. И трите съвета ще бъдат съставени от магистрати, които не са изборни, а ще бъдат определяни чрез жребий.
Това е интересна идея. Аристотел, в „Политика“ казва, че когато една система е много корумпирана, единственият начин тя да бъде реформирана е да бъдат събрани всички, които имат право да участват в управлението и управляващите да бъдат излъчвани чрез жребий.
Отбелязвам, че Аристотел е имал предвид политици, а не съдии; имал е предвид и положение с установена корупция. В италианското правосъдието положението за щастие не е такова.
Значи според Вас действащата система за пряк избор на членовете на Висшия съвет на магистратурата работи добре?
Да. Разбира се, както при всеки изборен орган, имали сме проблеми, единични случаи на злоупотреба с власт в Съвета: но казвам, че това са единични случаи, които сега биват използвани, за да се промени цялата система. Магистратите, както и всички граждани, трябва да може да решават кой да ги представлява в техните собствени органи: посочването чрез жребий е в ущърб на демокрацията.
Как ще бъде определяна политическата квота в трите висшите съвета?
Мисля, че политиците ще бъдат избирани по жребий сред тези от тях, които са вече избрани. Тоест, първо избори, а после, сред избраните, определяне чрез жребий.
А как ще бъде разпределена политическата квота между трите съвета?
Парламентът ще реши.
Виждате ли някакви рискове с този нов модел?
О: С новата структура на трите съвета принципът на законност ще бъде поставен под заплаха и възникват опасения, че политиците ще упражняват контрол над наказателните производства, както и след това – над съдиите, за които има опасност да загубят възможността за цялостен преглед на фактите и да се превърнат в пасивен наблюдател на това, което прокурорите искат или не искат съдиите да видят.
И професионалната общност не може да предотврати това развитие?
Надяваме се, че социалните общности ще разберат, че не става въпрос за привилегии на магистратите, а за една независима съдебна система, която представлява основна гаранция за всички граждани и за техните права.
