Галина Захарова, председател на ВКС: Съдът функционира нормално, когато се спазва върховенството на закона

Охулването и незачитането на съдебни решения  ерозира независимостта и срива доверието в съда

Крайната цел на съдебната реформа е постигането на ефективен и справедлив процес.

Ключови думи в този процес са: прозрачност, професионални знания и умения, предвидимост и правна сигурност, експедитивност, еднакво приложение на закона.

Посочените изисквания поначало са постижими с разумни отделни мерки в съответните области на правораздаването. Мерките в тази насока няма как да не са частични по споменатата вече причина – липса на ясна комплексна визия за необходимите приоритети на промените.

Но правосъдието се осъществява от хора за хората.

Нито едно от предизвикателствата на съдебната реформа не може да оправдае очакванията и да постигне крайните си цели без условието за независим и безпристрастен съд, който да обуслови справедливостта на процеса. Очертаните приоритети нямат смисъл без убеждението на участниците в процеса и обществеността, че правосъдието се осъществява без каквото и да е съмнение за политическо, икономическо, административно, приятелско влияние. Недоученият може да се научи, бавният съдия може да бъде дисциплиниран. Но ако съдията е податлив на натиск под каквато и да е форма, правосъдие не може да има.

И това е сърцевината на съдебната реформа – гаранциите за независим и безпристрастен съд.

Дали опитът за съдебна реформа е обезсмислен с решението на Конституционния съд на Република България от 26 юли 2024 г.?

Позволявам си да изразя несъгласие с мнението на г-жа Гяурова. С решение № 13 от 2024 г. Конституционният съд (КС) обяви за противоконституционни като невалидни редица от въведените нови промени в глава шеста от Основния закон.

По отношение на поредица от изменения обаче в решението на Съда са формулирани изводи, че измененията сами по себе си не са противоконституционни. Това са промените относно състава на неслучилия се Висш съдебен съвет (в сравнение със състава на Съдийската колегия); изискванията към изборните членове да са „независими и партийно неутрални“; към момента на избора да не заемат длъжността прокурор или следовател; мнозинството за избор; запазването на статута на магистрати; ролята на обществеността и професионалните организации и др.

Актът на КС съдържа обяснение, че всички случаи, по отношение на които е установено, че сами по себе си не са противоконституционни, са системно свързани със считаните от Съда за противоконституционни и извън тях нямат достатъчен регулаторен потенциал, за да породят целените последици от извършената конституционна промяна в разглежданата материя. Поради това те следват правната съдба на посочените противоконституционни промени.

В тази му част решението на Конституционния съд подлежи на много внимателно проучване и осмисляне, защото всъщност очертава перспективи за разрешаването на редица проблеми и подсказва пътя, насоката за реализирането на не отречените идеи.

Например, по отношение състава на ВСС (в сравнение със състава на Съдийската колегия) КС констатира, че прегледът на развитието на нормативната уредба на кадровия орган показва трайна тенденция на увеличаване на броя на изборните членове. Съдът се позовава на решение № 1/1999 г. по к. д. № 34/98 г., че (по отношение на законовата уредба) няма пречка от конституционна гледна точка да бъде увеличен броят на представителите на съдиите в този орган. В мотивите на решението е отчетено утвърждаващото се разбиране за необходимостта от допълнителни гаранции за институционалната независимост на органа, който кадрово и административно обезпечава съдиите и съдилищата, с цел осъществяване на правораздавателната дейност от „неутрален и безпристрастен съд“. Нещо повече, смята Конституционният съд, такова изменение се вписва във вече направените изменения на Конституцията (КРБ), „допринася за утвърждаване на институционалната независимост на съда, а по този начин и за укрепване на функционалната независимост на съдиите“. Също така по отношение запазването на статута на магистрати на изборните членове (от професионалната квота), въпреки критиките към използваната неясна формулировка, КС приема, че промяната сама по себе си не е противоконституционна, като изразява становище, че неяснотата е преодолима посредством разрешение на законодателно ниво чрез възлагането по чл. 133.

Но в Конституцията остана една разпоредба с изключителен потенциал. Това е чл. 117, ал. 2 КРБ, в който след израза

„Съдебната власт е независима“ е добавено „и неин основен носител е съдът“ (изр. 1).

Това изменение, според КС, не установява „нова роля и място на органите, които осъществяват съдебната власт, различни от досега предвидените в нея“, нито поражда „друг правен ефект, различен от този, който произтича от конституционната уредба, действаща до промяната“. Единственото, което се постига, според конституционните съдии, е „експлицитно“ да се закрепи онова, „което и досега Конституцията имплицитно установява“. В тази насока Съдът се е позовал на ТР № 8/2005 г. – „… това качество на съдилищата, без да е провъзгласено изрично, е неоспоримо… това следва и от сега действащата конституционна уредба на правомощията, функциите и задачите на съдилищата в РБ“.

Целта обаче на такъв текст е да се закрепи недвусмислено независимостта на съда като фундаментален конституционен принцип с изрично включване на положението, признато от КС, че съдът е основен носител на съдебната власт:

Вярно е, че от създаването на Конституцията от 1991 г. независимостта на съдебната власт е утвърдена като безспорен елемент от принципа на разделението на властите. Тя обаче е разглеждана по-скоро в аспекта на независимост на една триединна система, състояща се от съдии, прокурори и следователи. С измененията в КРБ от 2015 г. фокусът започва да се центрира върху гарантиране на съдебната независимост. Именно това положение е основен стандарт на Европейската конвенция за правата на човека (чл. 6) и на Хартата на основните права на ЕС (чл. 47). То обезпечава върховенството на правото и справедливостта на съдебния процес. Необходимостта от съдебна независимост е очевидна, защото тя е основа на правовата държава. Чрез независимостта си съдът е гарант за върховенството на правото и инструмент за защита на правата на гражданите.

Затова експлицитното закрепяне на „онова, което и досега Конституцията установява имплицитно“ все пак е от изключителна важност. Конституционната разпоредба в такъв смисъл отчетливо извежда на преден план законодателна воля за утвърждаване на съдебната независимост.

Дали има нужда от това?

Положителният отговор ще илюстрирам с няколко примера.

  1. По образувано в СГС съдебно производство за приспособяване на присъда, постановена от чужд съд, осъденото лице, задържано в Затвора – София, подава молба до съда с искане да бъде изведено с охрана от затвора, за да присъства на погребението на майка си.

С определение в закрито заседание тричленният съдебен състав по делото приема, че е компетентен да реши повдигнатия въпрос с молбата на осъдения в друга държава гражданин, тъй като той се намира в затвора за нуждите на производство, по което именно този съд е решаващият орган. В определението си съдът съобразява последиците от осъждането на Република България с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото „Вецев срещу България“, за нарушение на чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) по повод на друг отказ по отношение на обвиняем, който желае да присъства на погребението на брат си.

Съобразявайки осъждането на Република България от ЕСПЧ, съдебният състав е разрешил извеждането на осъдения и конвоирането му от органите на ОЗ „Охрана“ до Централните софийски гробища, за да присъства на погребението на майка си.

В решението е обсъдено естеството на правото на зачитане на личния живот на всеки човек, защитено в чл. 8 ЕКПЧ и чл. 32 от Конституцията на Република България; съобразено е, че по делото не са постъпвали данни поведението на осъдения в мястото за задържане да е било несъвместимо с вътрешните правила и изискванията за поддържане на обществения ред; отчетена е близката връзка между майка и дете, представляваща съществен компонент от съдържанието на личен живот на всеки човек.

Директорът на РД „Охрана – София“ отказва да изпълни влязлото в сила определение на съда по съображения, че ЗСВ и правилникът, уреждащи организацията и функционирането на ГД „Охрана“, не му позволявали: служители на ГД „Охрана“ можели да конвоират лица до органите на съдебната власт, а Централните софийски гробища не били такъв орган.

Задържаният така и не бил конвоиран да участва в траурния ритуал по погребението на майка му.

Този случай – с определението на съда и отказите на РД „Охрана“ и Затвора – София да го изпълнят, става публично известен чрез статия на журналиста Росен Босев.  С проблема са сезирани от съдията-докладчик двама министри на правосъдието. Въпросът за практическото съобразяване на решението на ЕСПЧ по делото „Вецев с/у България“ в крайна сметка е решен. Изменена е Инструкцията за организацията и реда за осъществяване на конвойната дейност от ГД „Охрана“.

Неизпълнението на съдебни актове всъщност не е изолиран инцидент.

  2. Още един пример:

След проведено двуфазно съдебно наказателно производство от охранителен характер състав на СРС постановява решение, подлежащо на незабавно изпълнение, за настаняване на болен на задължително лечение в стационарна форма.

Решението не е изпълнено от администрацията на болничното заведение за период, надхвърлящ три месеца.  За това време състоянието на болното лице значително се влошило, с прояви на физическа агресия и застрашаване на живота и здравето на близките му.

И тъй като, както се каза, настоящият форум представлява откровен разговор, ще спомена още един случай:

   3. С решение № 214 от 16.12.2024 г. Върховният касационен съд на Република България, ТК, ІІ т. о., постановява да се впише в Регистъра на вероизповеданията към СГС религиозна институция с наименование „Българска православна старостилна църква“.  За да постанови акта си, съдебният състав се е позовал на РКС № 5 от 11.07.1992 г. по к. д. № 11/92 г. и на Р № 12 от 15.07.2003 г. по к. д. № 3/2003 г., както и на решението на ЕСПЧ от 20.04.2021 г. по делото „Българска православна старостилна църква и др. с/у България“, постановено по повод предходен отказ за регистрация на същата религиозна институция, с което е констатирано нарушение на чл. 9 вр. чл. 11 от Европейската конвенция за правата на човека.

На всички Вас е известна последвалата бурна реакция от страна на институции, в т.ч. държавни, и политически партии, в т.ч. парламентарно представени.

Едно предварително уточнение: Не поставям пред Вас въпроса за непремерените, дори агресивни изказвания и квалификации по отношение на правосъдната дейност и персонално на съдиите, каквото поведение, разбира се, по никакъв начин не допринася за утвърждаването на принципа на върховенство на правото.  Критика – да, но градивна, смислена, мотивирана. Другото е просто охулване. То е опасно, защото ерозира независимостта и срива доверието в съда.

Същественото обаче, към което искам да насоча Вашето внимание, при този случай е двойният стандарт на държавата в отношението ѝ към нейните международноправни задължения.

С решение на Министерския съвет № 586 от 06.08.2021 г. е приета Пътна карта за изпълнение на осъдителните решения, постановени срещу Република България от Европейския съд по правата на човека. Под т. 10 в нея е включено делото „БПСЦ с/у България“. Като необходими мерки в т. 2 с отговорна институция „МС“ и срок „м. декември 2022 г.“ са посочени: „Изготвяне на предложения за законодателни изменения или други подходящи мерки, които да осигурят регистрацията на религиозни институции дори когато те имат (а) еднакви вярвания или практики с вече съществуваща религиозна деноминация, или (б) подобно име като вече съществуваща религиозна деноминация, освен ако двете имена са буквално еднакви или съвсем близки във всичките си елементи“.

Проведена е активна кореспонденция между Секретариата на Комитета на министрите и българските власти в лицето на Министерството на правосъдието относно изпълнението на това решение и постановен План за действие с индивидуални и общи мерки от 15.09.2023 г., допълнен на 24.01.2024 г., както и План за действие от 30.09.2024 г. Показателно е, че в раздела „Общи мерки“ на тези документи се сочат инициативите на Министерството на правосъдието за повишаване на осведомеността на съдиите чрез включване на обсъжданите решения на ЕСПЧ в учебната програма на Националния институт на правосъдието по отношение на съдиите, компетентни в производствата по регистрация на религиозни сдружения. Такова предложение впрочем се съдържа и в писмо от администрацията на МС, подписано от директора на Дирекция „Вероизповедания“ от 02.09.2024 г.  В него между другото в пункт 2.2 се съдържа позоваване на решение на Конституционния съд № 12/15.07.2003 г. по к. д. № 3/2003 г. и се сочи, че от съдържанието на решението можело да се заключи, че „самият КС под „едно и също наименование“ от текста на чл. 15, ал. 2 от ЗВ разбира „идентично“. В пункт 2.5 пък се изразява становище, че „цялата проблематика, изложена до момента, може да се реши достатъчно бързо и ефективно с провеждането на поредица обучения по чл. 249, ал. 1, т. 3 ЗСВ за поддържане и повишаване на квалификацията, в случая на съдиите от търговските отделения на СГС и САС“ „с акцент върху необходимостта от изпълнението на мерките, предписани от КМ на СЕ“.

В хода на последвалата реакция срещу съдебното решение нямаше задълбочени сериозни коментари във връзка с необходимостта от изпълнение на решенията на ЕСПЧ, а и нито дума – по отношение на първоначалната нагласа на изпълнителната власт да го изпълни.

Европейската конвенция за правата на човека е позната в Република България от 1963 г., в сила е от м. септември 1992 г. Съгласно чл. 46, ал. 1, т. 1 страните по Конвенцията се задължават да изпълняват окончателното решение на Съда, по което те са страна. Нетърпимо е съдебните актове на националния съд, осъдителните решения на ЕСПЧ и резолюциите на Комитета на министрите на Съвета на Европа с повтарящите се констатации, че България отказва да изпълнява решенията на ЕСПЧ и да преодолява предпоставките за бъдещи нарушения на основните човешки права, да нямат значение за държавната власт, част от която е и съдебната.

Опасна демонстрация на незачитане на съда

Ще обобщя тези случаи така: съдът функционира нормално, когато се спазва върховенството на закона. Съобразно него влезлите в сила съдебни актове са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Поради това решеният от съд въпрос подлежи на изпълнение, не може да се преразглежда (извън установения за това процесуален ред), а още по-малко – може да има спор по правото с решаващия съд.

Изложеното показва, че сме изправени пред сериозен и неотложен проблем в държавната власт, пред сериозна грешка в дефиниране на приоритетите, политиките и критериите в правосъдието.

Тези примери са опасна демонстрация на незачитане на съда и принципа на правовата държава – върховенството на правото. Очевидно е, че когато българската държава чрез нейни представители отказва да изпълни международноправни задължения, този въпрос следва да бъде открито поставен „на глас“ и обсъден.

Ще повторя пред Вас убедеността си, че освен борбата на съдиите за отстояване на съдебната независимост, правовата държава в лицето на всички нейни представители и институции е призвана да я осигурява, охранява и обгрижва.  Говорим за „задължение“. Приложението на принципа на върховенство на правото е немислимо без сериозен ангажимент за защита на съдебната власт и създаване на условия за нормалното ѝ функциониране.  А съдът функционира нормално, когато се спазва върховенството на закона. Съобразно него влезлите в сила съдебни актове са задължителни за всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани. Поради това нито държавната администрация, нито дори друг съд може да преразглежда решения въпрос, а още по-малко – с оглед конституционния принцип по чл. 4, ал. 1 на правовата държава да влиза в спор по правото с решаващия съд.

Затова чл. 117, ал. 2 от КРБ всъщност е жизнено необходим за българския съд. По силата на Конституцията на Република България съдът е основен носител на съдебната власт.

Благодаря Ви.