DeFakto.bg DeFakto.bg
Доц. д-р Николай Колев, Нов български университет
1. В българската правна теория правото на напускане на съдружник в ООД е предмет предимно на статии и анализ в учебниците по търговско право. Монографията на д-р Георги Шиков (Шиков, Г. Напускане на съдружник в ООД. С.: Сиела Норма АД, 2024, 375 с.) е първото съчинение, посветено изцяло на този институт и на проблемите, които той поставя.
2. Правото на напускане се разглежда като материално потестативно право[1], като фактическият състав за упражняването му включва два елемента – отправяне на писмено предизвестие до дружеството (формална едностранна адресна правна сделка) и изтичане на срока на предизвестието. След реализация на този фактически състав настъпват правните последици от упражненото право на напускане – прекратяване на членственото правоотношение[2]. Както правилно приема д-р Шиков, не може да бъде подкрепено разбирането, че фактическият състав за упражняване на правото на напускане включва и още един елемент – решение на общото събрание на съдружниците относно съдбата на освободените дружествени дялове. На първо място, самият закон не предвижда такъв елемент от фактическия състав. На второ място, въвеждането на такъв елемент във фактическия състав за упражняване на правото на напускане е в състояние да направи невъзможно настъпването на правните последици от упражняването му, т.е. прекратяването на членственото правоотношение, ако общото събрание на съдружниците откаже да приеме такова решение, или пък да доведе до значително отлагане във времето на тези последици, ако общото събрание се забави с приемането на това решение.
Д-р Шиков подробно анализира особеностите при упражняване на правото на напускане в зависимост от правното положение на неговия титуляр, например упражняването му от непълнолетните или поставените под ограничено запрещение физически лица, от държавата и общината. Заслужават внимание и разсъжденията по въпроса кой е компетентният орган при различните видове юридически лица (търговски дружества, кооперация, ЮЛНЦ) – съдружници в ООД, който трябва да извърши волеизявлението за упражняване на правото на напускане[3]. Трябва да бъде подкрепен изводът относно необходимостта от решение на общото събрание на ООД – съдружник в друго ООД, за упражняване на правото на напускане, както и изводът, че правото на напускане е валидно упражнено въпреки липсата на такова решение. Аргументирана е и позицията, че при АД правото на напускане се упражнява от законния му представител, а ако уставът съдържа нарочно изискване, трябва да бъде прието и решение на общото събрание на акционерите, но при липсата на такова решение, подобно на разрешението при ООД, правото на напускане би било валидно упражнено. Разширителното тълкуване на чл. 25, ал. 1, т. 6 ЗЮЛНЦ и изводът за необходимостта от решение на общото събрание на сдружението с нестопанска цел за упражняване на правото на напускане е обосновано, както и разбирането че при липсата на такова решение правото на напускане е валидно упражнено, като основателно се прилага по аналогия разрешението при търговските дружества (и в частност при ООД).
Д-р Шиков приема, че след като съдружниците-съпритежатели на дружествен дял са страна по едно членствено правоотношение с ООД, то правото по чл. 125, ал. 2 ТЗ може да се упражни единствено съвместно от всички съдружници-съпритежатели на дружествен дял[4]. Този извод ми се струва дискусионен. В хипотезите на съпритежание на права не би трябвало да има съмнение, че съпритежателят може да се откаже от притежаваната от него част, например при активна солидарност, съсобственост, сънаследяване. Няма логика и особеностите на съпритежанието на дял в ООД не налагат при него да прилагаме различно разрешение. На второ място, напускането на съпритежател на дела няма да накърни правата на останалите съпритежатели, нито пък ще създаде някакви допълнителни затруднения за ООД, останалите съдружници или кредиторите на дружеството в сравнение с напускането на съдружник при индивидуално притежание на дела. Дори напротив, съпритежанието на дял (и на граждански права въобще) се третира от закона като нежелано усложнение на правоотношенията, поради което се насърчава неговото прекратяване или поне намаляване на броя на съпритежателите. Този подход трябва да намери приложение и в частната хипотеза на съпритежание на дружествен дял. На трето място, въпреки разпоредбата на чл. 132, изр. първо ТЗ ВКС допуска индивидуално упражняване на определени права, когато интересите на съпритежателя го изискват, т.е. всеки съпритежател на дела може да упражнява онези права, предназначени за защита на членството и интересите му, например да предяви иск по чл. 71 ТЗ или чл. 74 ТЗ. Доколкото правото на напускане има за цел единствено да защити интереса на съдружника, в разглежданата хипотеза според мен заслужава да позволим на всеки съпритежател на дял да напусне дружеството, без за това да е необходимо съгласието на останалите съпритежатели.
3. Моментът на прекратяване на членството съвпада с момента на изтичане на срока на предизвестието по чл. 125, ал. 2 ТЗ[5]. Изходната постановка при анализа на последиците от упражненото право на напускане относно съдбата на освободения от напусналия съдружник дял е наличието на две алтернативни възможности – (1) поемане на дела или (2) намаляване на капитала. Заслужава подкрепа застъпеното разбиране, че поемането на освободения дял в капитала се свежда до едновременно намаляване и увеличаване на капитала на ООД, за което е необходимо решение на общото събрание и извършване на вноска от субекта, записал дял в капитала, чийто размер трябва да бъде равен най-малко на номиналната стойност на дела в капитала, като придобиването на дела настъпва на оригинерно основание[6].
Важни са разсъжденията и изводите относно наболелия практически проблем за заличаване на напусналия съдружник от ТРРЮЛНЦ при бездействие на органите на ООД. Наличните способи за защита на напусналия съдружник в тази хипотеза са подробно анализирани от д-р Шиков[7]. Тези способи обаче са палиативни и ефективна защита може да се постигне единствено чрез въвеждане de lege ferenda на право на напусналия съдружник да се „самозаличи“ от търговския регистър по образец на аналогичното право на управителя на ООД и на членовете на съветите на АД.
4. Полезен е анализът относно характера на нормата по член 125, ал. 2 ТЗ – императивна или диспозитивна, като авторът подкрепя разбирането за нейния диспозитивен характер и посочва различните му проявления, например установяване на по-къс или по-дълъг срок на предизвестието в сравнение с установения в закона тримесечен срок; възможността за установяване на по-тежка форма за действителност; изискване за различен или допълнителен получател на волеизявлението; уговорка за задължително мотивиране на предизвестието[8]. Диспозитивният характер на нормата по чл. 125, ал. 3 ТЗ се проявява според д-р Шиков и по отношение на последиците от упражняването на правото за напускане[9], например в дружествения договор на ООД могат да се установят в отклонение от правилото по чл. 125, ал. 3 ТЗ различен момент, към който да се определи
стойността на дружествения дял, и различен начин за определяне на тази стойност[1].
5.В заключение, разполагаме пред себе си с ценен и навременен труд, който се отличава освен със своите несъмнени теоретични приноси и с действителната си практическа полза за правоприлагането и практикуващите юристи.
[1] Пак там, с. 322 – 333.
[1] Пак там, с. 70 – 83.
[2] Пак там, с. 83 – 89.
[3] Пак там, с. 180 – 196.
[4] Пак там, с. 212 – 213.
[5] Пак там, с. 279.
[6] Пак там, с. 287 – 293.
[7] Пак там, с. 338 – 347.
[8] Пак там, с. 96 – 109.
[9] Пак там, с. 317 – 322.
