ВКС осъди РС – Пловдив за бавност по „леко“ дело, архивирано преди да е решено и продължило над 8 г.

Състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, осъди  Пловдивския районен съд да заплати 15  000 лева обезщетение за бавно правосъдие по дело, продължило над 8 години.  Съдиите установят, че спорът е бил за продажба на недвижим имот, който не е представлявал фактическа и правна сложност, но решаването му е продължило извън границите на всякакви разумни срокове.

Върховните съдии се натъкват  и на  абсурдния факт, че делото е било архивирано преди да бъде  решено. 

   Случаят 

След намесата на ВКС през 2020 г.  искът на  Й. В. Стоянова срещу  продажба на 1/5 ид.ч. от недвижимия имот, който бил семейна имуществена общност (СИО) , е бил  отхвърлен поради липса на правен интерес. 

Решението обаче е произнесено след 8 г., 7 м. и  4 дни,  а преди това делото е обхождало всички възможни инстанции на съдилищата, включително и по жалби на ищцата.

След окончателното приключване на спора,  Стоянова завежда дело по чл.2б ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право за разглеждане и решаване в разумен срок на гражданското й дело. Тя оспорва въззивно решение на Пловдивски апелативен съд, с което е бил отхвърлен иска й за осъждане на РС-  Пловдив за  сумата от 15 000 лв,  присъдена  по-рано от ОС – Пловдив.

Касационното допускането е по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, който засяга начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок.

   „Напред назад“ –  по пътя към бавността 

Производството по делото за продажба на недвижимия имот е образувано на 2 април 2012 г.,  най-напред по искова молба в РС Пазарджик, в която са бил  съединени множество искове.  Последвал е отвод на съдиите от този съд на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК и делото е било изпращано последователно в РС – Велинград, РС Панагюрище и РС Пещера и след последвал отвод и на съдиите от посочените съдилища, с определение  на АС Пловдив делото е изпратено за разглеждане на РС Пловдив. Решението на  въпроса кой съд следва да гледа делото е отнело 2 месеца и 11 дни, установяват върховните съдии.

Заради цената на иска то е изпратено по компетентност на Окръжен съд – Пловдив на 25.09.2012 г., който го връща на РС Пловдив с указания за допълване на исковата молба. исковата молба е оставяна без движение неколкократно, срокът за изпълнение на указанията е удължаван по искане на ищеца няколко пъти, е отбелязано в съдебното решение.

С  молба от 18 април 2013 г. ищцата е уточнила, че претендира нищожност на договор, но само за  1/5 ид.ч. от имота.  С оглед цената на иска след две години делото отново е изпратено за разглеждане по компетентност на ОС Пловдив, който от своя страна на 24 април 2013 г.  е повдигнал препирня за подсъдност пред АС Пловдив, който пък определил за компетентен до разгледа спора РС Пловдив. 

Определянето на надлежния съд е отнело 1 година, 1 месец и 27 дни.

Последвали са частни жалби от ищцата срещу определението на САС,  които  ВКС не е допуснал касационно обжалване.  Последвала е частна жалба от Стоянова срещу този необжалваем акт на ВКС и молба за допълването му.  Исканията й са оставени без разглеждане като недопустими с определение на ВКС, което също е обжалвано от Стоянова и отхвърлено от друг състав на ВКС. (В този случай в резултат на тези действия на ищцата производството е забавено 5 месеца и 15 дни).

След като делото е било върнато на РС Пловдив,  7 на май 2014 г., след искане за отвод, съдията – докладчик се отвежда от разглеждане на спора. Определен е нов съдия докладчик, който също е отведен. Определен е трети съдия-докладчик.

 На 8 юли 2014 г. РС – Пловдив решава делото в полза на ищцата. 

Тя подава жалба  за поправка на явна фактическа грешка и допълване на първоинстанционния съдебен акт.  Исканията й са оставени без уважение  на  29 септември  2014 г. Последвала е частна жалба и след администрирането й, делото се е озовало в ОС Пловдив, който е потвърдил постановения акт РС Пловдив.  След нова частна жалба, делото е изпратено на ВКС, който не е допуснал касационно обжалване на 1.07.2015 г. Делото е върнато на РС Пловдив на 8 юли 2015 г.  Произнасянето по допълнителните искания е отнело една година, установява съдът.

Гафът:  Независимо от  подадена въззивна жалба, по която не е имало  произнасяне, делото е било архивирано за срок от три години.

След  подадена от Стоянова  молба на 2 август 2018 г. за издаване на изпълнителен лист обаче  се разбира, че   решението не е влязло в сила и делото е изпратено на ОС Пловдив за произнасяне по подадената въззивна жалба на 23 януари 2019 г.

Междувременно постъпила  искане по чл.248 ГПК, въззивната инстанция е прекратила производството и е върнала на РС Пловдив делото да се произнесе  за  изменение на решението в частта за разноските.  Искането е отхвърлено от Районния съд на  18 март 2019 г. Произнасянето е отнело около година.

На 3 май  2019 г. делото отново е изпратено на ОС Пловдив, който  с решение на 12.07.2019 г.,  е оставил в сила първоинстанционния съдебен акт.  Последвало е искане на ищцата за допълване на постановения въззивен акт,  което съдът  е оставил без уважение.

Накрая след поредна касационна жалба,  на  6 ноември 2020 г. ВКС обезсилва решенията е на окръжния, и на районния съд и  прекратява производството  като недопустимо поради липса на правен интерес.

С решението си ВКС осъжда Стоянова да заплати  съдебни разноски от  5 233,40 лв.  Последвала е жалба  срещу решението за разноските, която е оставена без уважение на 26.02.2021 г.  Производството в касационната инстанция е продължило година и четири месеца. 

На този фон съдилищата по ЗОДОВ решават за какъв период се дължи компенсация за съдопроизводство, надхвърлило значително разумните срокове.

  Преценката на АС – Пловдив: Обезщетение се дължи само за три години 

АС – Пловдив приема, че  независимо че производството е продължило 8 години, 7 месеца и 4 дни (от датата на подаване на исковата молба до постановяване на влезлия в сила акт), реалното забавяне е за период от три години.  Според съда следва да се изключи периода от 1 г.и 5м. (до 13.11.2013г.), когато са решавани въпросите за отводите и компетентния съд, защото се касае за преценка на обстоятелства, гарантиращи безпристрастно разрешаване на спора. 

Апелативният съд преценява, че трябва да се изключат и периодите, през които исковата молба е оставяна без движение за уточняване на претенцията и периода, в който делото се е движило между инстанциите поради подадена от ищцата недопустима частна жалба против определение на ВКС, което не подлежи на обжалване, защото посоченото забавяне е в резултат на поведението на страната. Същинското разглеждане на спора в първата инстанция е започнало на 13.11.2013 г.и е приключило в разумен срок с постановяване на акта на 8.07.2014 г. (независимо, че е имало пет открити съдебни заседания и два отвода). Последвал е период от около една година, през който са били разглеждани на три инстанции недопустими искания на „настоящата“ ищца, който също е с разумна продължителност.

Неоправданото забавяне засяга  само периодът, през който делото е било архивирано (за около три години), вместо да се предприемат действия във връзка с подадената въззивна жалба.  С произнасянето по искането по чл.248 ГПК също не е налице забава. Въззивното производство е продължило около 2 месеца, а касационното – около година /с допускане на касационно обжалване и постановяване на решение/, което също е в разумен срок, обобщава АС.

 Върховните съдии:  Компенсацията е  за период от 8 години 

„Настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд досежно периода, за която е налице разглеждане и решаване на делото в неразумен срок и съответно – относно определения размер на обезщетение“, е записано  в мотивите.

 Във връзка с поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, върховните съдии приемат, че  преценката за дължимостта на обезщетението, е според продължителността на периода, през който съдебният спор е бил висящ.

В случая той е 8 години, 7 месеца и 4 дни, като подобна продължителност на гражданско производство е прекомерна и е несъобразена с правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, изтъкват съдиите.

„Размерът на обезщетение следва да се определи след съобразяване на точния период от време, през който лицето е било поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, че гражданските му права ще бъдат засегнати, било е накърнено чувството му за справедливост и е поставено под съмнение доверието му в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрият начин работата“.

Съдът отбелязва, че  прекомерната продължителност на производството в случая „не се  дължи изцяло и само на поведението на властите„.   Вярно е, сочи съдът, че върху тях тежи задължението – да организират производството по начин, че да няма прекомерно дълги процедури, засягащи правата на страните по чл.6 ЕКЗПЧ. Но доколкото в съдебния процес страните с противоречиви интереси са най-малко две, от всяка една от тях се очаква добросъвестно поведение, което е съобразено с установения законов ред за защита на предоставените права.

Като преценява всички факти и обстоятелства, съдебният състав на ВКС посочва, че справедливият размер на дължимото за ищцата обезщетение е в размер на 9 000лв., за период от около 8 години. 

Това е така, казва съдът, „защото от  общата продължителност на производството, следва да се изключи времето, през което ищцата е станала причина за многократното оставяне без движение на исковата й молба, включително и с исканията й за удължаване на сроковете (около 4 месеца) и времето, през което са разглеждани подаваните от нея частни жалби срещу необжалваеми актове (около 5 месеца). 

За определяне на размера на дължимото обезщетение, върховните съдии изтъкват, че:

  1. Спорът по ЗЗД, който е бил предмет на разглеждане от съда,  не се е отличавал с голяма фактическа и правна сложност и е касаел 1/5 ид.ч. само от имот.

  2. Реалното му разрешаване е отнело на съда три години  (8 м. за първата инстанция, 1 година за въззивната и 1.2 години за касационната), като през останалото време са разрешавани процедурни въпроси, свързани с многобройни отводи, оставяне на исковата молба без движение, определяне на компетентен съд, поправка на явна фактическа грешка и допълване на постановен съдебен акт.

  3. Безспорно установеният факт на архивиране на дело, по което е налице не влязъл в сила акт поради подадена срещу него в срок жалба, съставлява тежко нарушение на съда, което при това е осъществено за продължителен период от време от около три години,

  4. За две години от образуване на делото ( на 2.04.2012 г. до 20.03.2014 г.), когато е проведено първото открито съдебно заседание са извършвани само действия, обезпечаващи редовния процес – определяне на надлежен съдебен състав поради отводи, определяне на компетентен, с оглед цената на иска съд, определяне на предмета на спора, констатират върховните съдии .

В заключение в върховните съдии отменят решението на АС – Пловдив в частта за компенсацията на ищцата и осъждат Районен съд Пловдив допълнително на сумата от 6000 лв. към вече присъдените 3000 лв. от АС – Пловдив.  Върху основната сума се дължи и  законната лихва,  считано от 6 ноември 2020 г.

Осъжда Районен съд Пловдив да заплати 900 лв.  адвокатско възнаграждение  на защитника на  ищцата  за касационна инстанция.

Потвърждава  решението  на  Пловдивски апелативен съд в останалата обжалвана част.

Всяко лице, при решаването на спор за неговите граждански права има право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 § 1 ЕКЗПЧ,  отбелязва финално съставът на ВКС.

Решението е окончателно.