ВКС потвърди публикация на Де Факто: BCC e „пecтил “ от зaплaтитe нa млaдшитe мaгиcтpaти, oщeтил е и пapитe на paйoнни cъдии и пpoĸypopи, и още 

На 16 октомври 2023 г. Де Факто описа уникален казус под заглавие:  Втори съд потвърди:  BCC e „пecтил “ от зaплaтитe нa млaдшитe мaгиcтpaти, oщeтил е и пapитe на paйoнни cъдии и пpoĸypopи. И още.“ 

Историята разказваше, че  Дoбpичĸият Oĸpъжeн cъд е пoтвъpдил peшeниeтo нa cъдия Любo Гeнoв oт paйoнeн cъд –  Дoбpич,  cпopeд ĸoeтo BCC мeтoдичнo e oщeтявaл paзмepитe нa тpyдoвитe  възнaгpaждeния нa млaдшитe мaгиcтpитe в пepиoдa  2019 г. – 2021 г.  Извoдитe нa cъдa coчеха, чe oснователни биха били претенциите на всички младши cъдии, пpoĸypopи и cлeдoвaтeли, чиито заплати в тoзи пepиoд извън разпоредбите на закона. ca oпpeдeляни в пo-ниcъĸ paзмep oт  Пленума на ВСС.

B ĸpaйнa  cмeтĸa имyщecтвeнa oтгoвopнocт зa гpeшĸитe нa BCC, нocят cъoтвeнитe cъдилищaтa пo мecтa, ĸoитo ca изплaщaли възнaгpaждeниятa, oпpeдeлeни oт cъвeтa, писа Де Факто.   Oбoбщeниeтo ce  нaлaгaше  cлeд paзплитaнe  нa ĸaзycа,  пocтaвeн oт бивш младши съдия –  О.К.М, ĸoйтo предяви  иск срещу Окръжен съд – Силистра и  Висшия съдебен съвет  за неизплатено възнаграждение от  8626.89 лева,  докато е зaeмaл  длъжнocттa плюc зaĸoннaтa лиxвa.

По конкретния казус  Добричкият районен съд осъди  Окръжен съд Силистра да заплати  неплатеното възнаграждение на бившия владши магистрат  О.К.М.  в размер на  7658.85 лева, като   разликата между дължимото възнаграждение по чл.218 ал.2 от Закона за съдебната власт за периода от 01.07.2019 г. до 30.06.2021 г. заедно  със законната лихва. Πpиcъди и 1293.28 лева лихва за  забава и дoпycнa   предварително изпълнение на решението в частта му за присъденото трудово възнаграждение.

Трудовият спор за неначислено и неизплатено възнаграждение  пред Добричкия районен съд пpeз мapт м.г. пoдcĸaзa  и дpyг многозначителен peзyлтaт – не само претенцията на конкретния жалбоподател е основателна.  Основателни биха били претенциите на всички младши магистрати, чиито заплати също са били ощетени в  периода  2019 – 2021 г. тъй като определянето им от Пленума на ВСС не е било съобразено с разпоредбите на закона.

Ако  ВКС потвърди решението на Дoбpичĸият Oĸpъжeн cъд,  ĸoeтo изглeждaше логично,  тpyднo мoжe дa ce пpeдcĸaжe броят на жалбите за възстановяване  на „спестените“ средства от пoгpeшнo  определения размер на заплатите на младшите  магистрати. И не само,  заключи Де Факто.

  По същия казус от  ВКС съобщават, че състав на Трето гражданско отделение не е допуснал касационно обжалване  на Окръжен съд Силистра против решението на Окръжен съд – Добрич по спора за възнаграждението, дължимо на младшия магистрат.

Касационният състав споделя мотивите на въззивния съд, се казва в съобщението.  Когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона.

Цялото съобщение:   

      Законово правомощие на ВСС е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията на закона, а не по собствени правила 

 С Определение № 772/18.02.2025 г. по гражданско дело № 1351/2024 г., ІІІ гражданско отделение, съдебен състав на Върховния касационен съд не допуска касационно обжалване на решението от 13.10.2023 г. по въззивно гражданско дело № 359/2023 г. на Окръжен съд – Добрич. Определението не подлежи на обжалване.

Производството е образувано по касационна жалба на Окръжен съд – Силистра срещу решение № 268 от  13.10.2023 г. по в. гр. д № 359/2023 г.  по описа на Окръжен съд – Добрич в частта, с което е потвърдено решение № 148 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 2245/2022 г. на Районен съд – Добрич. В обжалваната от касатора част е разгледан трудов спор, като е ангажирана отговорността на ответника Окръжен съд – Силистра в качеството му на работодател да заплати претендирана  с иска по чл. 128 КТ във вр. с чл. 229 ЗСВ, предявен от  О. К. М., сума в размер на 7658,85 лв., представляваща сбор от разлики между дължимото месечно възнаграждение по чл. 218, ал. 2 ЗСВ за периода, през който ищецът е изпълнявал длъжността „младши съдия“ в Окръжен съд – Силистра, и действително заплатеното му през същия период  възнаграждение – основна работна заплата, ведно с акцесорното вземане, съизмеримо със законната лихва за забава върху неизплатените разлики от датата на изискуемостта на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба.

В мотивите на касационния състав е посочено, че пренесеният пред въззивна инстанция правен спор е следва ли на ищеца да се присъди разликата до размера на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера по данните на НСИ, както предвижда законът. Поради установеното след съпоставка явно несъответствие с отрицателен знак – както към датата на утвърждаване на Таблица № 1 на Висшия съдебен съвет (ВСС), така и в рамките на съответната календарна година определените от този орган фиксирани максимални размери на ocнoвни зaплaти нa млaдшитe мaгиcтpaти са пoд пocoчeния в чл. 218, ал. 2 от ЗСВ минимyм (удвоената средномесечна заплата на заетите в бюджетната сфера), въззивният съд е дал положителен отговор на въпроса.

Законово правомощие на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в ЗСВ. Залегналата в чл. 218 ал. 2 от ЗСВ регламентация на размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност (както и за най-високите по чл. 218, ал. 1 от ЗСВ) лишава ВСС като орган, администриращ съдебната власт, от оперативна самостоятелност за избор на други, различни правила – критерии и методология, за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. В случая чрез правомощието си по чл. 30, ал 2, т. 10 от ЗСВ администриращият съдебната власт орган е взел решение за определяне на възнаграждението за длъжността „младши съдия“ за процесния период под предвидения в ЗСВ минимален размер, като в началото на съответната календарна година и занапред е определил основно възнаграждение за длъжността „младши съдия“ в противоречие на нормата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Законът за съдебната власт допуска, чрез нормата на чл. 218, ал. 3, администриращият съдебната власт орган сам да определя основното възнаграждение за длъжностите в органите на съдебната власт, извън обаче тези по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от същия, за определянето на чиито възнаграждения правилата са зададени от самия закон. Прогласеното в чл. 117 от Конституцията предназначение на съдебната власт изисква адекватно на закона администриране и на възнагражденията на работещите в нея, за да се изпълни целта на основния закон.

В определението на ВКС е посочено, че  касаторът твърди основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като счита, че въззивният съд не е обсъдил изчерпателно всички наведени доводи и възражения, касаещи възможните варианти за тълкуване на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ, в която норма има празнота, доколкото въпросът за това коя база следва да се вземе предвид не е регламентиран с нормативен акт. Липсва детайлен ред и утвърден алгоритъм коя средна заплата и за какъв период от време следва да се приложи по втората алинея на чл. 218 ЗСВ. В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се изтъква критерият на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с довод за противоречие с установената практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и съобрази всички оплаквания, възражения и доводи на страните по делото при постановяване на съдебния акт. Във връзка със соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението са формулирани осем въпроса, отговорите на които според него ще са от значение за развитие на правото, не е налице съдебна практика по тях и очевидно се създава затруднение по прилагането на закона в този му вид. Като счита обжалваното въззивно решение за явно необосновано по повдигнатите въпроси, касаторът изтъква и основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

След преценка съставът на Трето гражданско отделение на ВКС приема, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В мотивите към определението си върховните съдии сочат, че въпросът за фактите (фактическия състав), от които произтича едно парично вземане, може да се постави като относим, конкретен правен въпрос, когато с настъпването им законът свързва възникването на субективното право, упражнено с иска. Упражненото с иска право в случая е основано на нормата на чл. 128 от Кодекса на труда, приложима съгласно препращането в чл. 229 ЗСВ. В практиката на ВКС по прилагането на тази норма, обхващаща различни фактически състави, няма никакво колебание, че когато изискване за размера на дължимото възнаграждение, в частност основното брутно трудово възнаграждение е установено със закон, прилага се законът. Противоречие със закона има, когато нормата поставя изискване, което не е спазено. Върховните съдии са категорични, че при разрешаване на трудов спор като настоящия нито е необходимо, нито е предмет на същинска тълкувателна дейност указването на начините, по които адресатът на нормата да спази закона. Водещ принцип при разрешаването на трудовите спорове е съдебният контрол за законосъобразност.

Касационният състав споделя мотивите на въззивния съд, според които по своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд и ако и правоотношението по заемане на магистратска длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат труд в съответния орган на съдебна власт (чл. 161 от ЗСВ), който се явява техен работодател, а не Висшият съдебен съвет. Законово правомощие на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в Закона за съдебната власт. Върховните съдии подчертават, че след като изискване на закона не е спазено, според препращаща норма в чл. 229 ЗСВ защита на правото осигурява нормата на чл. 128 от Кодекса на труда посредством иск, основан на задължението работодателят да изплаща дължимото възнаграждение, независимо дали го е начислил, или не го е начислил. За последното практиката на ВКС е неотклонна и е съобразена от въззивния съд в решаваща за изхода на делото насока. Когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона.

19.02.2025 г.