DeFakto.bg DeFakto.bg
Веселин Марешки и Красимира Колева са оправдани окончателно по обвинението за изнудване
Миналата седмица бившият депутат и лидер на партия „Воля“ Веселин Марешки бе окончателно оправдан по дело за изнудване на бизнесмен. Тричленен състав на Върховния касационен съд остави в сила решението Апелативен съд – Бургас, с което Марешки и съподсъдимата с него Красимира Колева бяха оправдани за престъпление, извършено през 2014 година.
Делото бе връщано няколко пъти от върховния съд на долните инстанции, заради допуснати нарушения.
Днес ВКС посочва мотивите , с които обявява оправдателната присъда за окончателна.
Сред тях изводът, че обивинтелният акт изначално не е бил годно средство за привличането на подсъдимите към наказателна отговорност
Делото е образувано по касационен протест и жалба от частния обвинител и граждански ищец Асен М. срещу решението на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдена първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Варна. С нея Веселин Марешки и Красимира Колева са признати за невинни по повдигнатото обвинение за изнудване. Отхвърлен е предявеният от Асен М. граждански иск срещу подсъдимите за солидарно заплащане на 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Отхвърлен е и предявеният от „Ред хот България“ ООД граждански иск за 14 838,37 лв. обезщетение за имуществени вреди. С присъда на Апелативен съд – Варна е отменена частично първоинстанционната и е постановена нова, с която подсъдимите са признати за виновни, като на Веселин Марешки са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за 4 години и „глоба“ от 8000 лв., а на Красимира Колева – „лишаване от свобода“ за 3 години и 6 месеца и „глоба“ от 6000 лв. С решение на ВКС въззивната присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане.След връщането с присъда на Апелативен съд – Варна е отменена първоинстанционната, като подсъдимите са признати за виновни. На Марешки са наложени наказанията „лишаване от свобода“ за 4 години и „глоба“ от 8000 лв., а на Колева – „лишаване от свобода“ за 3 години и 6 месеца и „глоба“ от 6000 лв. Осъдени са да заплатят на Асен М. 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. С решение на ВКС е отменена въззивната присъда и делото е върнато за ново разглеждане.
След отвод на всички съдии от Апелативен съд – Варна с определение на ВКС делото е изпратено на Апелативен съд – Бургас, където е образувано в.н.о.х.д. № 155/2023 г. и е постановено атакуваното сега пред ВКС решение=
Касационната инстанция приема протеста и жалбата за неоснователни.
В мотивите се уточнява, че заявеното в протеста възражение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се явява напълно декларативно и неконкретизирано и се свежда до общи твърдения.
Прокурорът се е задоволил единствено да посочи, че Апелативен съд – Бургас не е изпълнил процесуалното си задължение за обективен и всестранен анализ на доказателствата по делото, както и че относимите към предмета на доказване факти не са били обсъдени в тяхната съвкупност, а изолирано и фрагментарно. „За да може да изпълни процесуалната си функция, протестът следва да е аргументиран в достатъчна степен – да конкретизира в какво точно се изразяват така претендираните процесуални нарушения на чл. 14 и чл. 107 НПК и в частност кои доказателства/доказателствени средства не са изследвани обективно, всестранно и пълно; кои доказателствени материали са останали необсъдени, респективно кои са били пропуснати при доказателствения анализ. И след като самият касатор не е уточнил в какво точно се състои недоволството му от съдебния акт от гледна точка на твърдените за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 14 и чл. 107 от НПК и не е изтъкнал конкретни доводи, които да обосновават претенцията му в тази насока, ВКС няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да замести тази непълнота на сезиращия документ“, сочат върховните съдии.
Съдебният състав на ВКС пояснява също, че основните и най-важните характеристики от правната същност на обвинителния акт са, че той е единственото средство за привличане към наказателна отговорност на лицата, извършили престъпление от общ характер, и за повдигане на обвинението пред съда, както и единственото средство, чрез което се дефинира окончателното обвинение.
Затова абсолютно изискване към съдържанието му е да определя ясно и недвусмислено обвинение чрез посочване на обстоятелствата, обуславящи съставомерните признаци на деянието и неговата правна квалификация, така че формулираното обвинение да не поражда каквито и да било съмнения относно действителната воля на прокурора за фактическата и правна рамка на повдигнатото обвинение. Според върховните съдии тези принципни положения в пълна степен са били съобразени от Апелативен съд – Бургас и това му е позволило да стигне до следните правилни изводи.
Първо, че след като съдържанието на обвинителния акт е белязано от противоречия, несъответствия и неясноти в обвинителната теза, които са неотстраними от въззивната инстанция, тъй като съдът няма компетентност да ги преведе в съответствие, доколкото повдигането на обвинението е от изключителна компетентност на прокурора, делото следва да бъде решено при съобразяване с въведената с обвинителния акт фактическа рамка на обвинението.
И второ, че в случая въведените в обвинителния акт факти и начинът на формулиране на обвинителната теза разкриват обективна и субективна несъставомерност на инкриминираното по отношение и на двамата подсъдими обвинение и на практика не позволяват постановяване на осъдителна присъда спрямо тях по това обвинение. Позовавайки се на първото отменително решение на ВКС, въззивният съд с основание е приел наличието на съществено противоречие между диспозитива на обвинителния акт и обстоятелствената му част относно начина на извършване на престъплението от двамата подсъдими от гледна точка на това дали са действали самостоятелно или в условията на съизвършителство. Правилни са констатациите, че диспозитивът на обвинителния акт визира две самостоятелни деяния, осъществени от всеки един от двамата подсъдими, тъй като формулираното с него обвинение е, че всеки от подсъдимите е действал със собствена цел, като лично е заплашил свидетеля Асен М. и е поискал от него поемане на имуществено задължение – заплащане на сума от 10 000 лв. в собствена полза (за себе си), но че същевременно в обстоятелствената част не се съдържат факти за лично отправена заплаха от подсъдимата Колева към Асен М. с конкретно бъдещо деяние, което да е насочено към увреждане на имущество или към друго противозаконно действие с тежки последици.
Верен е и изводът, че в обстоятелствената част на обвинителния акт отсъстват твърдения за лична деятелност на подсъдимата Колева с цел Асен М. да бъде принуден да поеме имуществено задължение спрямо нея. Следователно сред фактите на обвинението липсват такива, които да обосновават личното ѝ участие в самото изпълнение на твърдяното престъпление, а по този начин и участието ѝ в него в качеството на съизвършител. Отчита се и съществено вътрешно противоречие в самия диспозитив на обвинителния акт относно начина на извършване на престъплението в обсъждания аспект – дали индивидуално или в условията на съизвършителство.
В заключение, съобразявайки зададените фактически рамки на обвинението и отчитайки всички изчерпателно обсъдени в касационното решение противоречия, несъответствия и неясноти в прокурорския акт при формулирането на обвинителната теза, ВКС намира, че този процесуален документ изначално не е годно средство за привличането на подсъдимите към наказателна отговорност по претендираната правна квалификация, а с оглед на това и за осъждането им по повдигнатото им с него обвинение за изнудване по чл. 213а НК. Доколкото описаните пороци и недостатъци в съдържанието на обвинителния инструмент касаят инкриминираното поведение и на двамата подсъдими, те се явяват непреодолима процесуална пречка и за осъждането на всеки един от тях за индивидуална негова престъпна дейност спрямо свидетеля Асен М. и/или спрямо процесното заведение в очертаните фактически рамки на обвинението и в предлаганите в протеста и в жалбата правни квалификации.
