DeFakto.bg DeFakto.bg
Разходите по договор за поръчителство , чието сключване е наложено на потребителя с клауза в договора за кредит, попадат в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“
Разходи, които произтичат от задължително сключване на договор за поръчителство, когато поръчителят е наложен от кредитора, трябва да се включват в годишния процент на разходите (ГПР). Неправилно изчислен или непълен ГПР може да доведе до прилагане на национални санкции, като например договорът да се счита за безлихвен.
Това се казва в решение на СЕС по дело 337/23, обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 13 март 2025 година.
Съдебният състав е председателстван от председадетеля на Съда на ЕС проф. Kун Ленартс.
Националният съд е длъжен да прецени дали такива договорни условия са неравноправни, особено когато ограничават свободата на избор на потребителя, е посочено още решението.
Известно е, че ГПР отразява оскъпяването на отпуснатата сума от кредитодателя и правилното му посочване още при сключаваене на договора е важно условие за осигуряване на възможност на потребителите да се информират за последиците от сключения договор за кредит.
По този начин се ограничава тенденцията на потребителя да се гледа като на източник за неправомерно обогатяване в полза на кредитодателя.
Съдът на СЕС е сезиран от СРС с 12 въпроса по приложението на европейското право в случаите, когато при отпускането на кредит финансовите институции изискват като обезпечение да се сключва сключи договор за поръчителство с избрано или одобрено от кредитора предприятие.
Поводът
Преюдициалното запитване е отправено от Софийски районен съд във връзка със спор по договор за потребителски кредит, който изисква потребителите да сключат допълнителен договор за поръчителство с поръчител, определен от самия кредитор, и то срещу заплащане.
Конкретният повод са постъпили в СРС няколко заявления за издаване на заповеди за изпълнение на парични задължения по договори за потребителски кредит и договори за поръчителство.
Договорите са сключени между две учредени по българското право финансови дружества, от една страна, и физически лица, от друга страна, за суми между 300 и 1700 BGN (около 150 и 870 евро), които трябва да се погасят на вноски за периоди от 3 до 18 месеца, като в тези договори се предвижда прилагането на ГПР, който варира между 39,99 % и 50 %.
Съгласно така сключените договори за кредит, за да получат заема или за по-бързо отпускане на средствата, кредитополучателите трябва да предоставят обезпечение, което може да приеме различни форми, като едната е сключване на договор за поръчителство с избрано или одобрено от кредитора предприятие, специализирано в тази дейност.
Пред Съда на ЕС СРС излага, че в деня на сключване на договорите за кредит всички засегнати кредитополучатели са подписали договори за поръчителство, които предвиждат в полза на професионални поръчители ( именно дружества за поръчителство) възнаграждение, чийто размер се добавя към вноските по заема.
Стойността на такова поръчителство, представляваща повече от 75 % от общата сума, която трябва да се изплати по договорите за кредит, не е посочена в ГПР.
Тъй като кредитополучателите не изпълняват задълженията си, сумите, дължими по договорите за кредит, са платени на заемодателите от професионалните поръчители, които встъпват в техните права. След това дружествата за поръчителство цедират вземанията си от длъжниците на дружества за събиране на дългове.
Съдът уточнява, че с изключение на едно от делата, с които е сезиран, професионалните поръчители извършват плащанията след изтичането на шестмесечния срок, предвиден с член 147 от ЗЗД, без на главните кредитори да е противопоставено тяхното бездействие спрямо длъжниците през този период. По този въпрос съдът отбелязва, че някои национални съдилища тълкуват разпоредбата на ЗЗД в смисъл, че единствено поръчителят може да се позове на свързаното с това бездействие погасяване на неговото задължение и че ако не се възползва от тази възможност, той има право да предяви обратен иск срещу неизправния длъжник.
Въпросите
В този контекст СРС иска да установи, на първо място, за целите на преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по силата на Директива 93/13, дали договорите за кредит и за поръчителство следва да се тълкуват като спадащи към едно единно договорно правоотношение, чиято цел е да се заобиколи член 19 от Закона за потребителския кредит в редакцията му, приложима към главните производства, който предвижда максимален размер на ГПР по договор за потребителски кредит.
СРС отбелязва, че в седем от осемте производства, с които е сезиран, обезпечението е предоставено от дъщерно дружество на кредитора. Освен това уточнява, че възнаграждението за поръчителството, което се плаща на същите дати като падежите на вноските по заема, във всички случаи е определено в размер над 75 % от общата сума, която трябва да се изплати по кредита.
Запитващата юрисдикция добавя, че това възнаграждение не е взето предвид при изчисляването на ГПР по договора за кредит.
На второ място, тя иска да се установи дали изборът от кредитора на поръчител, който е задължителен за кредитополучателя, може да се счита за нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29, и ако това не е така, дали тя може в
рамките на производство, което не е състезателно, да констатира неравноправност на договорна клауза единствено с оглед на основателно съмнение по този въпрос.
На трето място, запитващата юрисдикция повдига въпроса за съвместимостта на националната съдебна практика по член 147 от ЗЗД с член 15, параграф 2 от Директива 2008/48, ако се приеме, че той е приложим в настоящия случай, както и с членове 5 и 7
от Директива 93/13. (Според текста от ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят изрично е
ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.)
На четвърто място, СРС иска да се установи още дали възнаграждението за поръчителството, което е задължително по силата на клауза от договора за кредит, следва да се вземе предвид при определянето на ГПР и дали неправилното посочване трябва да се приравни на липса на посочване на ГПР в договора за кредит.
На пето място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е възможно съответните договори за поръчителство да се квалифицират като застрахователни договори по смисъла на Директива 2009/138 и ако това е така, дали е необходим евентуален лиценз на поръчителя в съответствие с член 14 от тази директива.
Решението и правните му последици:
В своето решение Съдът на ЕС по дело C-337/23 от 13 март 2025 г., постановява, че когато потребителят е задължен да сключи допълнителен договор за поръчителство срещу заплащане, за да получи кредита, разходите по този договор следва да се включат в изчислението на годишния процент на разходите (ГПР) съгласно чл. 3, б. ж) и н) от Директива 2008/48/ЕО.
Това се отнася и за случаиете, когато поръчителят е предложен или наложен от кредитора, тъй като разходите стават неизбежна част от общата цена на кредита.
Кредитните договори трябва да посочват всички разходи, включително тези по трети страни, ако са задължителни. В противен случай се активира чл. 19 от Закона за потребителския кредит, който може да доведе до анулиране на лихвите и таксите.
СЕС отбелязва, че, при нарушение на задължението за правилно посочване на ГПР, националното право може да предвиди санкция, като например обявяване на договора за безлихвен или освобождаване от допълнителни разходи (чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО).
В случая, Съдът потвърждава, че националната санкция (погасяване на задължението без лихви и такси) е съвместима с правото на ЕС.
Напомня, че според Директива 93/13/ЕИО, националните съдилища имат правото да преценяват дали клаузи, наложени едностранно от кредитора (вкл.задължително поръчителство), са неравноправни. Особено внимание се обръща на липсата на реална възможност за избор от страна на потребителя.
Посочено е още, че когато договор за поръчителство е неразривно свързан с договора за кредит, това представлява свързан договор по смисъла на Директива 2008/48/ЕО. Налагането на такива условия без яснота и информираност може да се счита за нелоялна търговска практика съгласно Директива 2005/29/ЕО (чл. 5)
В заключение СЕС обобщава, че съдилищата трябва да бъдат активни и да извършват проверка на наложени клаузи от кредитора, като например задължително избран поръчител или условно одобрение на кредита.
БНБ, КЗП и съдилищата могат да ползват решението за идентифициране на нелоялни търговски практики, които заобикалят изискванията за прозрачност.
Решението на СЕС е смятано за “ценен инструмент на българските съдилища за стриктен контрол върху кредитните институции, особено при скрити допълнителни разходи като поръчителства, такси и застраховки“, коментират съдии.
По изложените съображения Съдът (десети състав) реши:
1) Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема.
2) Точка 1, букви и), й) и м) от приложението към Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че
клауза, с която потребител се задължава в рамките на договор за кредит да сключи договор за поръчителство с избран от кредитора поръчител, без към момента на сключване на договора за кредит да знае кой е поръчителят и какво е съдържанието на клаузите на договора за поръчителство, не попада в обхвата на тези разпоредби.
3) Член 8 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграф 5 и приложение I към същата директива,
трябва да се тълкува в смисъл, че
включването в договори за кредит на клауза, изискваща от потребителя да сключи договор за поръчителство с избрано от кредитора лице, не представлява агресивна търговска практика при всички обстоятелства.
4) Член 6, параграф 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че
когато е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение в рамките на производство, в което длъжникът потребител не участва, националният съд не може служебно да не приложи клауза от договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния доставчик, ако не е убеден, че тази клауза трябва да се квалифицира като „неравноправна“ по смисъла на член 3, параграф 3 от тази директива. Наличието на съмнение, че тази клауза може да е била приета от потребителя в резултат на нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от Директива 2005/29, обаче може да представлява един от факторите, които могат да се вземат предвид при преценката дали въпросната клауза е евентуално неравноправна.
5) Понятието „свързан договор за кредит“ по смисъла на член 3, буква н) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че
не обхваща договор за кредит, чието сключване е свързано единствено със сключване на договор за поръчителство с трето лице, което получава възнаграждение за това.
6) Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че
разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.
7) Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
