Криворазбраното право на Европейския съюз и поредността на сезиране с преюдициално запитване от националния съдия

д-р Васил Крумов Петров

1. Софийският градски съд пита Съда на Европейския съюз

16-ият наказателен състав на СГС, с председател съдията Иво Хинов, е сезирал (с определение от 29.01.2025 г. по н.о.х.д. № 195/2024 г.), СЕС с преюдициално запитване по въпроса: „Чл. 267 ДФЕС, чл. 94 б. „б“ от Процедурния правилник на Съда, както и принципът за предимство на правото на Съюза над националното право следва ли да се тълкуват по такъв начин, съобразно който национална юрисдикция, която има съмнения относно съответствието на национална законова разпоредба с правото на Съюза, но и едновременно с това е убедена, че тя противоречи на Конституцията, преди да отправи своето преюдициално запитване е задължена или има възможност да установи дали тази национална законова разпоредба действително е приложимо право по главното дело, което означава да отправи искане към Конституционния съд да установи конституционното ѝ несъответствие?“.

Преведено на по-прост език, СГС пита СЕС по въпроса: Когато националният съдия смята, че една национална норма противоречи на националната конституция, но и има съмнения, че тя противоречи освен това на правото на Европейския съюз, кой следва да сезира първо с преюдициално запитване/молба за т.нар. конкретен нормен контрол – СЕС или националния Конституционен съд?

Причината СГС да пита това е създалата се юриспруденция на нашия КС, която приема (виж редица актове на КС, посочени в сезиращото определение на СГС от 29.01.2025 г. по н.о.х.д. № 195/2024 г.), че КС може да бъде сезиран за установяване на противоконституционност само на приложима по конкретното дело разпоредба. По тази причина инстанционният съд по конкретно дело, който обмисля да сезира КС, първо трябва да прецени дали разпоредбата на националната норма е приложима по конкретното дело. Ако констатира, че тя противоречи на правото на ЕС, то той следва първо да сезира СЕС, защото ако СЕС установи, че националната норма противоречи на норма от правото на ЕС, то тогава тази норма няма да е приложимо право по конкретното дело на българския съд. По този начин и няма да има нужда и ще бъде недопустимо сезирането на българския КС за проверка на съответствието на националната норма с правото на ЕС.

Дали СЕС ще допусне по същество исканото тълкуване, предстои да видим. Във всеки случай то ще бъде повод в Люксембург да опознаят юриспруденцията на нашия КС по този толкова съществен въпрос на правото на ЕС и не само.

2. Научните подпори на съдебната юриспруденция

Юриспруденцията на нашия КС не изглежда да се е стихийно създала. По-скоро подозирам, че тя е инспирирана изцяло или частично от научните работи на члена на КС Атанас Семов (член кореспондент на БАН, професор д-р, носител на катедра „Жан Моне“). Последният от години пише по темата, като най-новото му съчинение по въпроса за изискванията към сезирането от съд до Конституционния съд по чл. 150, ал. 2 от Конституцията е обширната студия с обем на монография (с. 165-254) в том 90 на Годишника на СУ ЮФ, отпечатан в края на 2024.

Покрай многото други неща Семов подробно коментира одобрително юриспруденцията на КС и изменението на Правилника на КС в чл. 18, ал. 3, задължаващо искането от Върховния касационен съд или Върховния административен съд, направено във връзка с производство пред тях, да съдържа аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, когато оспорената разпоредба или акт е в приложното му поле.

Това, което прави впечатление в студията, е малкото цитирани чужди автори, и то по въпроси, които касаят правото на ЕС. Читателят остава да гадае: Атанас Семов ли е първият научен работник в целия Европейски съюз, измислил идеята за приоритет на сезирането на СЕС пред конкретния нормен контрол пред националния КС? И друг път съм имал поводи да кажа (Петров, В. За вулгаризирано-българизираното право и за тълкувателните методи в практиката на ВКС. – DeFakto, електронна публикация от 09.01.2023 г.), че нашето право е реципирано от правото на културни Западни държави с многовековна правна традиция и установена правна теория и разумна съдебна юриспруденция. По-добре е тогава да погледнем на Запад.

3. Практика на германския федерален Конституционен съд

Сезирането на германския федерален КС (вероятно най—авторитетната и най-влиятелната национална конституционна юрисдикция в цяла Европа) с т.нар. конкретен нормен контрол е уредено в чл. 100, ал. 1 от Основния закон на ФРГ.

Посочената норма предвижда, че ако съд счете, че закон, чиято валидност е решаваща за решението, е противоконституционен, производството делото се спира и ако се касае за нарушение на конституция на провинция, се търси решението на съда на провинцията, компетентен по конституционни спорове, а ако се касае за нарушение на този основен закон, решението на Федералния конституционен съд. Това правило се прилага и ако става въпрос за нарушение на този основен закон от закон на дадена провинция или за несъвместимост на закон на дадена провинция с федерален закон.

Нашата норма на чл. 150, ал. 2 КРБ, ред. ДВ, бр. 106/2023 г., предвижда, че всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.

Сходствата, и разликите, в уредбата са очевидни. Интересува ни обаче несъмненото възприемане у нас на т.нар. конкретен нормен контрол, уреден в чл. 100, ал. 1 от германския Основен закон. То оправдава и цитирането на юриспруденцията на германския федерален КС по интересуващия ни въпрос.

Тя е нюансирана.

От една страна, изключвайки хипотезите, коментирани в поредицата дела Solange, в които германският федерален КС си запазва правото да упражнява контрол за защита на основни права, предвидени в Основния закон, никой германски национален съдия не може да отправи искане за конкретен нормен контрол до германския федерален КС относно национална правна норма, ако тя е приета в изпълнение на правото на ЕС и ако последното не предоставя на националния законодател никаква дискреция в уредбата. (BVerfGE 118, 79 [95 et seq.]). Проверката за съответствие на националната норма с националната конституция е допустима само там, където националния законодател е имал възможността за избор при транспониране на европейското право.

Вън от това обаче, в области, в които националният законодател има поле за различна уредба, ако националният съд еднакво се съмнява в съответствието на закона с правото на Европейския съюз и с националната конституция, той сам решава, според собствената преценка за целесъобразност кое преюдициално производство първо да инициира (BVerfGE 116, 202 (215).

Допълнителни подробности в статията на Dr. Tobias Pascher, съдия в Bayerisches Verwaltungsgericht, Würzburg, със заглавие Die Fachgerichte an der Weiche zwischen EuGH, BVerfG und LVerfG, Handlungsoptionen im konkreten Normenkontrollverfahren, достъпна на адреса: https://publicus.boorberg.de/die-fachgerichte-an-der-weiche-zwischen-eugh-bverfg-und-lverfg/

Видно е от горния кратък преглед, че германският федерален КС нито има генерално правило за поредност на сезирането не СЕС и себе си, нито някога е твърдял, че националният съдия трябва да прави обстоен предварителен анализ на правото на ЕС преди да сезира националния КС. А най-същественото е, че германският федерален КС сам сезира СЕС с преюдициални запитвания, когато смята, че това е нужно по негово конкретно дело.

4. И ний сме дали нещо на светЪТ

Обобщението за статията е, че хвалбата (Семов, цит. работа в том 90 на ГСУЮФ, с. 209), че „никоя друга конституционна юрисдикция на държава членка на ЕС не е предлагала подобно цялостно кодифициране на значимите за националното правосъдие последици от действието на Съюзното право…“, сякаш да е прибързана. Откривателството в правото, особено в държава от периферията на Западната правна цивилизация, надали е полезно.