ЕСПЧ: „Поразителна“ неефективност на българските съдилища да защитят правата на дете в риск от родителско отчуждение

Defakto.bg

  Решението на ЕСПЧ по делото „Н.П. и В.П. срещу България“ и задължението на държавата за  „изключителна грижа“ в защита на правото на личен и семеен живот

 

Адв. Емилия Недева

Какво ще направите ако сте родител, който е в процес на развод и не може да вижда детето си, тъй като другият родител препятства всички контакти между тях.

Ще се обърнете към Съда. Не и към българския съд.

Повече от три години (от февруари 2020 г. до юни 2023 г.) е отнело на българския съд да се произнесе по привременните мерки, поискани от бащата N.P. в бракоразводното производство. В продължение на три години, това, с което той се е сблъсквал е пълното бездействие на съда, прокуратурата, полицията и на тромавите, бюрократични и често бездушни социални служби.

С решение от 27 май 2025 г., постановено по делото  Н.П. и В.П. срещу България (жалба № 57184/22), Европейският съд по правата на човека в Страсбург приема, че от страна на българските власти спрямо бащата и детето е допуснато нарушение на член 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, който гарантира правото на зачитане на личния и семейния живот.

Фактите

В.П. е родена в началото на 2018 г. в Обединеното кралство от родители-български граждани. През декември 2019 г. майката напуска Обединеното кралство и заминава за България.  Вземайки детето със себе си, тя прекъсва всякакъв контакт с бащата.

Бащата предприема множество опити да открие дъщеря си и да възстанови контактите помежду им. Прокуратурата на два пъти отказва да образува наказателно производство, позовавайки се на гражданския характер на спора. Бащата многократно търси съдействие от полицията за намиране на детето. Полицията прави неуспешни опити да открие детето и с огромно закъснение обявява детето за издирване. Дори когато майката се явява в полицейско управление с детето през март 2021 г., полицията просто премахва детето от списъка за издирване, без да осигури контакт с бащата, нито да сезира социалните служби за извършване на проверка къде и при какви условия се отглежда детето. Бащата се обръща към социалните служби с молба за съдействие за възстановяване на връзките с дъщеря му. Образувана е преписка, установен е риск от родителско отчуждение, като всички опити на социалните служби да се свържат с майката и работят за преодоляване на родителското отчуждение, остават без резултат.

През февруари 2020 г. бащата завежда дело за развод пред Районен съд – Варна. Той многократно подава молби за  привременни мерки, позовавайки се на продължителна раздяла  с детето и риска от родителско отчуждение. Районен съд – Варна не се произнася по тези искания.

Междувременно майката инициира производство пред Софийски градски съд (СГС) по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца (Хагската конвенция), твърдейки, че оттеглянето на декларацията, дадена от бащата за съгласие детето да пътува зад граница, съставлява неправомерно задържане на детето в България и е форма на отвличане по Хагската конвенция.  През юли 2021 г. СГС отхвърля искането на бащата за привременни мерки в това производство, приемайки, че рискът от родителско отчуждение е само хипотетичен и че в рамките на производството по Хагската конвенция не могат да бъдат определяни привременни мерки.

По възражение на майката относно местната подсъдност, делото за развод е изпратено в град Пловдив. През юли 2021г. Районен съд – Пловдив спира делото за развод, докато не приключи производството по Хагската конвенция.

Пловдивският районен съд се колебае дълго дали е компетентен за произнасяне на предявените от съпрузите искове, като междувременно безкритично и без да наложи санкции търпи поведение на майката в съдопроизводствените действия, което е истинска злоупотреба с права.

През  2022 г. бащата подава молба за привременни мерки до Окръжен съд – Пловдив, който разглежда жалбата му срещу спирането на производството, подчертавайки, че не е виждал дъщеря си повече от две години. По тази молба Пловдивският окръжен съд не се е произнесъл.

През юни 2022 г. майката извежда детето в Обединеното кралство, скрито в лек автомобил при преминаване на българо-румънската граница, а оттам- с полет Букурещ-Лондон .

През ноември 2022 г. Съдът в Обединеното кралство, действайки в пъти по-експедитивно, уважава искането на бащата по Хагската конвенция, нарежда връщането на детето в България. Детето се връща в България през декември 2022 г. с баба си и дядо си по майчина линия, които го отвеждат на неизвестно място.

През декември 2022 г. СГС прекратява производството по Хагската конвенция, тъй като майката е извела детето от България.

През юни 2023 г. полицията след настойчиви жалби и сигнали от страна на бащата  открива детето в жилище на бабата и дядото по майчина линия. Бащата прибира дъщеря си същия ден и оттогава живеят заедно.

Едва през август 2023 г.  Районен съд – Пловдив се произнася по последното искане на бащата за привременни мерки, предоставяйки му временно родителските права.

С решение от юни 2024 г. Районен съд – Пловдив постановява развод и предоставя родителските права на бащата.

Решението не е влязло в сила.

Решението на ЕСПЧ

В решението си Съдът в Страсбург приема, че постоянните и активни усилия от страна на бащата, контрастират с реактивен, често неефективен и значително забавен отговор от всички национални органи. Това предполага основни слабости в капацитета на българската система за бърза и координирана намеса в случаи на закрила на детето, особено в случаи, свързани с родителско отчуждение. Фактът, че детето незаконно е било отведено в Обединеното кралство и след това върнато, само за да бъде скрито отново от майката и нейните родители, допълнително усложнява ситуацията и подчертава необходимостта от ефективни, международно координирани механизми, които изглежда са липсвали от българска страна. Съдът отбелязва, че макар да е образувала наказателно производство за извеждане на детето зад граница, прокуратурата впоследствие го е спряла, макар участниците в това извеждане да са били известни. Няма повдигнати обвинения.

Националните власти, въпреки че в множество случаи са признали риска от родителско отчуждение, не са успели ефективно да противодействат на упоритите действия на майката, което показва липса на ефективни механизми за разбиране и действие при такива сложни семейни динамики. Докато родителското отчуждение е било разпознато, правните и административните инструменти за неговото ефективно справяне са били или недостатъчни, или неадекватно приложени.

ЕСПЧ припомня, че макар и правото по член 8 от Конвенцията да не е абсолютно, то налага позитивни задължения на държавите да осигуряват ефективно упражняване на семейните връзки. В случаи, касаещи отношенията на родител с неговото дете, процесуалните изисквания, имплицитно заложени в член 8, установяват задължение за проявяване на „изключителна грижа“ предвид риска, че продължителността на процедурите може да доведе доведе de facto до предопределяне негативните последици в отношенията.

Основната критика на Съда в Страсбург е към националните съдилища, които формалистично са изчаквали приключването на други производства, преди да се произнесат по привременните мерки, давали са недопустима свобода на майката да шиканира процеса  и които не са успели да установят необходимостта от спешност на действията си.  Действията на националните съдилища показват, че те са подценили спешните и непосредствени нужди на детето да има контакти със своя баща.  ЕСПЧ подчертава, че в случаи, свързани с деца, принципът за „най-добрия интерес на детето“ изисква гъвкав, проактивен подход, който позволява едновременно разглеждане на спешни въпроси за контакт, дори ако други съдебни производства продължават.

Подчертавайки очевидния дисбаланс между двуседмичния законов срок по член 323 от Гражданско-процесуалния кодекс и изключителното забавяне на произнасянето на искането за привременни мерки от страна на Пловдивския съд ( дванадесет месеца след четвъртото поред искане за определяне на привременни мерки), ЕСПЧ употребява фразата „поразително“, обичайно нетипична за стандартизирания правен език на решенията в Страсбург.

Съдът посочва, че това разкрива основен провал във върховенството на закона на национално ниво, що се отнася до съдебната ефективност. Това не е просто забавяне, а значително пренебрегване на националните процесуални гаранции. Това не е просто нарушение на стандарта на ЕСПЧ за „изключителна грижа“, става дума за това, че националният съд не е успял  да спази дори собствените си стандарти.

 

Изводите от решението на ЕСПЧ

Решението на Европейския съд по това дело е поредното, в което Съдът констатира пропуски на българските власти да защитят семейните отношения, особено връзките между родители и деца.  Решението имплицитно призовава за промяна в съдебната култура от пасивен, реактивен подход към проактивен, ориентиран към интересите на детето.

Максимата „забавеното правосъдие е липса на правосъдие“ е особено болезнена и вредна,  когато става въпрос за основното право на семеен живот на подрастващо дете. Многократното подчертаване на изразите „изключителна грижа“, „бърз и адекватен отговор“ и критиката към изчакването на други производства насочват към съществуването на фундаментален проблем за начина, по който националните съдилища приоритизират и решават тези дела. От това следва, че е необходимо не просто обучение и системни промени, а преди всичко да се гарантира, че съдиите са адекватно подготвени за решаването на тези неотложни казуси с присъщата за естеството на отношенията чувствителност и оперативност.

Дано българските съдии и най-вече тези в град Пловдив, пред които все още е висящо производството за развод, започнало през 2020 година, да разчетат правилно отправените от Съда в Страсбург послания. Обратното означава България да продължи да бъде осъждана за бездушно, процесуално-формалистично отношение към първостепенни човешки права. В случая не става дума, че с бавността си съдилищата подхранват и чисто материалния интерес на майката да взема „семейни“ кредити във Великобритания, използвайки факта  че няма влязло в сила решение за развод и да товари отдавна прекъснатата съпружеска общност със задължения, които ще тежат и на малолетното дете. Обстоятелството, че решението за развод от 28.06.2024 г. вече почти година  не може да бъде администрирано до Окръжен съд-Пловдив, отново повдига въпрос за това защитен ли е интересът на детето  в условията на продължаваща несигурност, нескончаеми съдебни битки и безпрецедентно съучастничество на институциите в безцеремонната злоупотреба с права от страна на майката.

Надяваме се българските съдилищата да дадат отговори на тези въпроси в най-скоро време с бързината и прецизността, която посоченото решение на ЕСПЧ налага.