DeFakto.bg DeFakto.bg
Д-р Васил Крумов Петров
С известното, но спорно Тълкувателно решение от 23.01.2024 г. по тълк.д. № 1/2021 г., ОСГК на ВКС, опита да реши проблемите с наследяването с участието на деца (респ. запретени). Тълкувателното решение обаче поражда нови проблеми пред съдебната практика, вкл. относно коментирания в него институт на управител на незаето наследство, който в нашата съдебна практика и теория още не е достатъчно разработен.
С настоящите бележки разглеждам един конкретен казус, в който той е бил намесен.
1. Казусът пред ВКС
С определение № 2214 от 30.04.2025 г. по к.ч.гр.д. № 1024/2025 г., ВКС, IV г.о., 3 състав, е разгледал следния казус: в първата инстанция е предявен осъдителен паричен иск на едно физическо лице против друго, който е уважен. По подадена от ответника въззивна жалба спорът е пренесен пред въззивната инстанция, където умира жалбоподателят, ответник в първата инстанция. Въззивният съд конституира по чл. 227 ГПК на негово място две ненавършили пълнолетие деца. Въпреки че липсват доказателства децата да са приели по опис, въззивният съд продължава процеса с тяхно участие – представлявани от адвокат, ангажиран от майка им, и потвърждава решението. Преписът от въззивното решение е връчен именно на този адвокат, касационна жалба не е подавана. Подадена е впоследствие молба за отмяна по чл. 303 ГПК, която състав на ВКС е върнал като просрочена, тъй като е броил сроковете от датата на връчване на решението на адвоката, ангажиран от майката.
С посочения по-горе акт друг състав на ВКС приема, че „… [е]динствената възможност, с която разполагат децата, е да приемат по опис – така разясненията в ТР № 1/23.01.2024 г. по тълк.д. № 1/2021 г. ОСГК на ВКС. По искане на ищеца или служебно въззивният съд е бил длъжен, но не е назначил управител на незаетото наследство. В тази хипотеза, съгласно чл. 59, ал. 2, изр. 2 ЗН и разясненията в мотивите на същото тълкувателно решение, управителят на незаетото наследство предявява и отговаря по искове относно наследствените имущества и задължения. След назначаването му той действа като представител на лицата, призовани да наследят, респ. само той разполага и с възможността да упълномощи адвокат, който да ги представлява. Следователно моментът, в който упълномощеният от майката на децата адвокат е узнал за въззивното решение, е без значение за началото на срока по чл. 305, ал. 1, т. 5 ГПК. Изложеното изключва надлежната му представителна власт. Този срок не е започвал да тече преди 01.10.2024 г., когато е била подадена общата молба за отмяна на влязлото в сила решение от двете деца“.
2. Малко правна история
Проблемите, които ВКС е обсъдил в соченото определение, касаят децата. Обаче проблемите на смъртта на страната в процеса не се отнасят само до децата и запретените, а до всички наследници физически лица. Тези проблеми са стародавни и е оправдано да поглед как са решавани в миналото.
Обръщайки поглед към материалното право, виждаме чл. 214-218 ЗН 1890.
Чл. 214. Наследникът, който действително владее наследството, длъжен е да направи опис в течение на три месеци от деня на отварянето наследството или от деня, когато са получени сведения за отварянето в негова полза наследство. Ако в течение на този срок той е захванал да съставлява опис на имуществото, но не е можал да го свърши, то той може да поиска от съда, в окръга на който се е отворило наследството, нов срок, който не трябва да бъде по-голям от три месеци, освен при особени важни обстоятелства, които изискват по-голям срок.
Чл. 215. Ако наследникът не е захванал да прави опис в течение на тритех месеци, или не го е свършил в този срок, или в течението на продължения съгласно горния член, той се счита, че е приел наследството направо.
Чл. 216. След съставянето на описа, наследникът, който още не е направил заявление, според чл. 210, се ползва от четиридесетдневен срок от деня, когато свърши описа, за да размисли: да приеме ли наследството или да се отрече от него; ако до изтичането на този срок, той се не произнесе, счита се, че го е приел направо.
Чл. 217. За наследник, който не владее в действителност наследството и не се е бъркал в делата му, но който е призован пред съда, като ответник по наследството, сроковете, за съставяне опис и за размислюване върху приемане наследството, се изчисляват от деня, който е назначен за тази цел от съда.
Ако той не е призован пред съда като ответник, то той има право да направи опис в течение на всичкото време, догдето трае давността за отричането от наследството.
Чл. 218. Догдето траят сроковете за правене опис и за размишление, наследникът не може да бъде принуден да вземе това качество, и не може да бъде добито срещу него съдебно осъждане.
Видно е от последната разпоредба, че законът е давал на наследника, който още не е приел наследството, едно отлагателно възражение – докато не са изтекли сроковете за правене опис и за размишление, той не е длъжен да вземе участие в делото и не може да бъде против волята си осъден. Такива са били и нормите в първообразите на разпоредбата, от които тя е реципирана – art. 797 C. civ. fr. 1804 и art. 964 C. civ. it. 1865. Целта е била да се даде известно време за призования наследник да проучи наследството и да прецени дали да го приеме направо, дали да приеме по опис, или да се откаже.
Срокът обаче не е срок за упражняване правото на наследяване. И след изтичането на срока, наследникът може да се произнесе, но е длъжен да го направи незабавно и не може да бави съдебното решение – делото се възобновява (Планиол, Наследявания, превод Т. Наследников, парагр. 1967).
На процесуална почва правилото за отлагателно възражение, респ. спирането на производството, е било закрепено в art. 174 от френския кодекс на гражданската процедура от 1806 г. за първата инстанция и art. 447 от същия кодекс за въззива. У нас изрично е реципирана последната разпоредба – през руския Устав на гражданското съдопроизводство от 1864 г. – в чл. 671 ЗГС 1891, според който:
В случай на смърт на тъжащия се, решението може да се връчи на всичките наследници съвкупно, без обозначение имената и презимената им, в местожителството на умрелия.
Срокът в този случай захваща да тече отново от деня, в който се свършват сроковете за съставяне опис и размислюване (чл. чл. 214 и 216 от Закона за наследството), ако решението е било връчено преди изтичането на последните срокове.
В леко изменен вид нормата е повторена в чл. 491 ЗГС 1930, според текстовете на който
В случай на смърт на страната решението се връчва на всичките наследници.
Срокът в този случай захваща да тече отново от деня, в който се свършват сроковете за съставяне на опис или за приемане или за отказване от наследството (чл. чл. 214 и 216 от Закона за наследството), ако решението е било връчено преди изтичането на последните срокове.
Веднага изпъква една разлика между чл. 671, ал. 2 ЗГС 1891 и чл. 491, ал. 2 ЗГС 1930 – първата разпоредба говори за спиране на течението на срока, докато не изтекат сроковете за опис и размишление, а втората – докато не изтекат сроковете за опис и приемане и отказ от наследство.
Погрешно е обаче да смятаме, че има промяна по същество. Очевидно някому се е видяла демодирана или смешно звучаща думата „размислюване“, та я е заменил с това, което си е мислел, че изразява препратката към чл. 214 и чл. 216 ЗН 1890. Само че идеята на чл. 214-216 ЗН 1890 и на френския текст, от който се е родила нашата разпоредба, е само да даде време на наследника да направи опис на наследството и да обмисли как и дали да приеме. Въпросът за приемането и отказа от наследство – въпрос за упражняването на наследствената опция – е въпрос на материалното право; той не касае пряко движението на процеса и процесуалната пречка за постановяването на решението. Наследникът може да направи опис в срока, но да приеме направо, или да се откаже. И в последния случай делото продължава. Опис може да прави и вече приел направо наследник.
Така или иначе, чл. 491 ЗГС 1930 е отменен със ЗИД ЗГС от 14 януари 1948 г., а в новия ЗН, в сила от 29.04.1949 г., няма уредени изрично отлагателни срокове за размишление и за съставяне на опис. Такива срокове има уредени в ГПК 1952 и ГПК 2008 – глава 52-а.
Прегледът ни показва обаче, е нуждата от спиране на процеса, за да се даде време на наследника да направи проучване и опис на наследството и да размисли, не е свързана непременно със законодателна идея движението на процеса, т.е. процесуалното правоприемство, да бъде приведено в крак с материално правоприемство, т.е. с приемане на наследството.
3. Служебно ли назначава управител на наследството съдът?
При смърт на страна физическо лице, съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК производството по делото се спира; ако смъртта е настъпила през време на срок за обжалване, срокът се спира. За разлика от art. 447 C. proc. civ. fr. 1806, при който се спира производството само при смърт на осъдената страна (partie condamnée), по нашето право смъртта на която и да е страна физическо лице е основание за спиране.
Хипотезите са различни: ако е починал ищецът, съдът е този, който следва да се погрижи за възобновяване на производството и изобщо за съдбата на производството – арг. чл. 230, ал. 1 ГПК. Мерките за това са да издири наследници по закон или по завещание, ако му е известно да е налице такова, и да ги призове по делото. Ако се съберат сведения, че наследниците отсъстват или бездействат, или не е възможно да се установят наследници, съдът уведомява районния съд по местооткриване на наследството за назначаване на управител на наследството по чл. 59 ЗН.
При смърт на ответника ищецът е този, който трябва да поддържа висящността на процеса, като е длъжен в шестмесечен срок от съобщението да посочи неговите – на ответника – правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда на чл. 48 ГПК – с Държавен вестник. При неизпълнение на това задължение делото се прекратява.
Независимо от това дали ответникът, който е починал, е оставил наследници ненавършили пълнолетие деца, запретени или пълнолетни наследници, ищецът, а не съдът, има инициативата да направи избора – направо да ги посочи като процесуални правоприемници; в 6-месечния срок да опита да установи контакт с тях и/или да провери приели ли са наследството, и/или да ги призове по чл. 51 ЗН, и ако не сполучи, да иска назначаването на управител на наследството; ако да налице предпоставките на чл. 48 ГПК – да иска призоваване с Държавен вестник.
Невярна е тезата, че когато новоконституираният по искане на ищеца наследник е дете или запретен, съдът служебно трябвало да предприема опити детето или запретеният да приеме наследството по опис, респ. да бъде назначен управител на наследството. Тя противоречи пряко на нормата на чл. 230, ал. 2 ГПК. И изхожда от смесване на въпросите за процесуалната легитимация и правоприемството в субективното материално право.
Ако наследникът на ответника длъжник не е приел наследството – което е проблем не само при децата и запретените, а изобщо (вж. чл. 48 ЗН) – искът на ищеца кредитор подлежи на отхвърляне като неоснователен – но това е въпрос по съществото на спора. Ако приемане няма и не може да бъде наложено на наследника, кредиторът разполага с възможността по чл. 59 ЗН да иска назначаване на управител на наследството. Но и това е въпрос на негова – на кредитора – инициатива. Тезата, че когато става дума за наследник дете или запретен, конституиран по чл. 227 ГПК на мястото на ответника, съдът служебно назначава управител на наследството по чл. 59 ЗН, е в ущърб, а не в полза на детето или запретения. При липсата на назначен управител и при липсата на приемане на наследството по опис от детето и запретения, искът на кредитора подлежи на отхвърляне; а при назначен управител – ще бъде уважен.
Впрочем, защо чл. 59 ЗН допуска назначаването на управител на незаето наследство служебно по инициатива на районния съдия? Art. 812 C. civ. fr. 1804 е предвиждал назначаването на попечител на незаето наследство по молба на заинтересованите лица или по искане на прокурора. Art. 981 C. civ. it. 1865 е предвиждал назначаването на управител на вакантно наследство по искане на заинтересованите или служебно от претора=мировия съдия. Чл. 234 ЗН 1890 е комбинирал двете норми – попечител на незаето наследство се е назначавал по искане на заинтересованите лица, служебно от мировия съдия или по искане на прокурора. Следва да се има предвид, че у нас до 1948 г., прокуратура към мировия съд няма, затова и френският текст не е преведен дословно у нас, но пък е запазена възможността прокурор да подава искане за назначаване управител на наследството. Целта е съдът, който е най-близо до местооткриването на наследството – мировия съд – бързо да вземе мерки против разпиляването на наследството. По тази причина няма нужда да се чака молба на прокурор от окръжния град или на заинтересована страна. Мировият съдия и прокурорът обаче имат едно и също правомощие и упражняват правомощието си в само в интерес на обществения ред – който изисква наследствените имоти да не се изоставят без обработване, непроизводителни; да не се оставят да загинат, да се повредят, а да се управляват, с надеждата, че ще се появи наследник, който да ги иска (Тончев, Коментар, Т. IV, към чл. 234). Правомощието не може да се упражнява в частен интерес – в интерес на наследствен кредитор, който не е взел сам да защити кредиторовия си интерес. Странна, дори скандална, изглежда практиката съдът служебно в угода например на банка наследствен кредитор да назначава управител на незаето наследство, за да може банката да събере вземането си против наследник дете или запретен.
4. Представлява ли майката децата си, ако те не са приели наследство по опис?
Разрешението на казуса по действащото право стъпва върху няколко тези:
– че процесуалното правоприемство и придобиването на спорното право или задължение са различни институти;
– че действителността на процесуалните актове на страните не е функция от съществуването или несъществуването на спорното право или задължение.
Процесуалният закон е категоричен: страна в гражданското дело е лицето, от чието име или против което се води делото (чл. 26, ал. 1 ГПК); децата и запретените са правоспособни по материалното право, следователно са правоспособни и процесуално (чл. 27, ал. 1 ГПК); децата и запретените според възрастта си или според вида на запрещението извършват съдопроизводствени действия лично и с одобрението на родителя си или попечителя, респ. чрез родителя или настойника (чл. 28, ал. 2-4 ГПК).
Уредбата в ГПК е изрична, урежда процесуалните правоотношения, в които страните влизат със съда, и е независима от спорните материални права, за които се води делото.
Родителят в процеса представлява малолетните деца; той може да упълномощи адвокат; връчването на адвоката е редовно връчване и поставя началото на течение на сроковете; сроковете текат във вреда на страната, която има интерес на обжалва.
Приемането на наследство и плащането на наследствен дълг от управител на незаето наследство са материалноправни въпроси, касаещи съществото на делото.
