DeFakto.bg DeFakto.bg
Становище на съдия Янаки Стоилов и съдия Атанас Семов по к. д. № 8/2025 г.
Становището ни се отнася до искането на президента на Републиката за обявяване на нищожност на Разпореждане № 51-550-01-301/13.05.2025 г. на председателя на Народното събрание, съответно до мотивите за неговото отклоняване от Конституционния съд.
Член 22, ал. 3 от Закона за Конституционен съд сочи възможен резултат при упражняване на конституционно определените правомощия на конституционната юрисдикция, които са концентрирани в чл. 149, ал. 1 от Конституцията, но не се изчерпват с него. Всички нейни правомощия обаче са с конституционен ранг (чл. 149, ал. 2 от Конституцията). Поради това сме съгласни по принцип с посоченото в мотивите на определението, че „Конституционният съд може да обяви за нищожен единствено акт, подлежащ на контрол за конституционност, а едноличните актове на председателя на Народното събрание са извън тази категория.“
В случая обаче сме изправени пред нетипичен, но реален правен проблем, който се потвърждава от допуснатия от Съда въпрос: „Съобразно конституционните си правомощия разполага ли председателят на Народното събрание с компетентност да преценява изискванията, при които е допустимо произвеждане на национален референдум, като отклонява предложение, направено от субект, овластен със закон?“
Недопускането на искането за обявяване на нищожност на разпореждането на председателя на Народното събрание частично може да се компенсира от отговора, който Съдът би дал на цитирания тълкувателен въпрос. Трябва обаче да се има предвид, че правният ефект от тълкувателните решения на Конституционния съд и от неговите решения за обявяване на противоконституционност, дори когато по същество се отнасят до един и същи проблем, не е идентичен.
Според нас в мотивите си Съдът не е обърнал необходимото внимание на нестандартната ситуация, създадена в резултат на издаване на разпореждане от председателя на Народното събрание, с което той оставя без разглеждане предложението на президента за произвеждане на национален референдум.
По този начин председателят с един акт е решил въпросите по редовността и допустимостта на направеното предложение и е преградил възможността за неговото обсъждане и произнасяне от страна на Народното събрание. Известно е, че за разлика от съдебните производства, при които фазите на разглеждане на делата по допустимост и по същество обикновено са разграничени, то в парламентарното производство Народното събрание разглежда и решава тези въпроси заедно.
Председателят на Народното събрание има множество правомощия, които са уредени най-вече в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, но всички те трябва да се вписват в кръга на отредената му компетентност по чл. 77, ал. 1 от Конституцията. В обратния случай може да се окаже, че едно лице, което макар че има конституционен статус, но не е самостоятелен държавен орган, а е пръв сред равни (народните представители), би получило власт не да представлява, а да замества и измества Народното събрание в неговите правомощия. В конкретния случай това засяга и установеното разпределение на компетентността между конституционни органи – Народното събрание и президента по отношение на условията и реда за организиране на референдум.
Конституцията е предвидила правни средства за защита при евентуалното ѝ нарушаване и едно от тези средства е конституционният контрол. Когато обаче е налице противоконституционно бездействие на държавен орган, може да се окаже, че липсва ефективно средство за защита срещу него. Този проблем по отношение на административните актове е решен в българското законодателство. Мълчаливият отказ в повечето случаи подлежи на обжалване и съдът може да даде предписание как да действа административният орган, за да изпълни закона. Бездействието на Народното събрание може да се квалифицира като своеобразен мълчалив отказ, а действията на неговия председател поставят въпроса за изземване на компетентност, принадлежаща единствено на самото Народно събрание. С подобни проблеми в конституционната материя са се сблъсквали редица конституционни юрисдикции, като за преодоляването им някои от тях са конституционно оправомощени или сами намират начин да се справят. Даваме си сметка, че Конституционният съд не може изведнъж, особено при липса на изрично конституционно основание, да направи такава голяма крачка. Тя би била проява на съдебен активизъм, макар и обоснована с необходимостта от защита на Конституцията. С настоящото становище се опитваме да привлечем вниманието върху реален и голям проблем, който вече не е изключение в нашата действителност.
Трябва да констатираме парадоксалната ситуация, когато единственият орган, овластен да взема решение относно произвеждането на национален референдум (Народното събрание според чл. 84, т. 5 от Конституцията), бездейства, т. е. не приема решение – и в резултат на това се прегражда пътят за конституционен контрол. Оттук възниква въпросът дали оспореният акт на председателя на Народното събрание няма за цел именно да предотврати произнасяне на парламента, а като резултат – и евентуално оспорване на решението на Народното събрание пред Конституционния съд.
Настоящият нетипичен казус повдига и един по-голям проблем – за връзката и отношението между формалните основания на конституционния контрол и защитата на основните права и на конституционно предвидените правомощия на основни държавни институции. Казано най-общо, това е проблемът за правния формализъм срещу ефективната защита на Конституцията.
Формалността на правото е негова отличителна черта в сравнение с други нормативни регулатори. Оценяваме нейното положително значение за постигане на стабилност и предвидимост на правото, но и границата, отвъд която формализмът може да застраши самото право. Ако правният формализъм е средство да осигури защита на права и правомощия, той е годно средство за поддържане на правния ред. Ако обаче той е самоцел или начин за превратно прилагане на правните норми, то тогава правото би било поставено на изпитание, а неговата защита би се оказала под въпрос.
Конституционният съд е призван да осигури реална защита на върховенството на Конституцията с оглед на принципите на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и на издигането на правата на личността във върховен принцип (Преамбюл на Конституцията). Затова той трябва да е в състояние да дава конституционна защита не само при нарушаване на Основния закон, но и при опити за неговото частично суспендиране.
