Може ли да бъде осъдено дете за наследствено задължение, ако управителят на наследство не е направил опис на наследството?  

д-р Васил Крумов Петров

След Тълкувателно решение от 23.01.2024 г. по тълк.д. № 1/2021 г., ОСГК на ВКС, с което върховната инстанция опита да реши проблемите с наследяването с участието на деца (респ. запретени), отделни състави на ВКС започнаха активно да творят практика по доскоро неособено практикувания институт в наследственото право – „управител на незаето наследство“. Уви, късметът на начинаещия невинаги е на страната на нашите върховни съдии

С настоящите бележки разглеждам един конкретен казус, в който е бил намесен институтът на управител на незаето наследство.

 1. Казусът пред ВКС

С решение № 131 от 12.05.2025 г. по т.д. № 214/2024 г., ВКС, I т.о., 4 състав, е разгледал следния казус: в първата инстанция е предявен осъдителен паричен иск на банка против две физически лица, съпрузи, по договор за банков кредит. Решението на първата инстанция е осъдително. По жалба на двамата ответника делото е пренесено във въззивната инстанция, където почива съпругата, като оставя за наследници съпруга ответник и малолетен низходящ. Тъй като въззивният съд е констатирал, че малолетният няма данни да е приел или да се е отказал от наследството, е дал указания на банката да иска от районния съд назначаване на управител на наследството. Банката е сезирала СРС и такъв управител е назначен – адвокат от САК. В съдебно заседание пред въззивния съд управителят на наследството е заявил, че „по делото, по което е назначен за управител, няма движение“, като ВКС посочва, че липсват данни управителят да е предприел действия за извършване на опис на наследствените имущества. Въпреки това и след обсъждане и на други въпроси, касаещи същината на делото, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта относно детето като наследник на майката.

Съставът на ВКС отменя решението с доста пространни мотиви. Конкретно приема, че „управителят на наследството предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. Неговите права включват както процесуално представителство, така и цялостно управление на наследствените имоти, а разпоредителни действия с наследствено имущество управителят извършва с разрешение на съда. В хипотезата на незаето наследство кредиторите на наследството установяват вземането си спрямо представляващия незаетото наследство управител, който е длъжен да извърши опис. Описът по чл. 557 ГПК винаги може да се извърши и преди да е прието наследството с цел запазване на наследственото имущество, а в случая на незаето наследство и за да се очертае обема от имуществени права, с които могат да се погасяват наследствените задължения. В т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС е прието, че, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правно релевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай че не стори това, се счита, че е налице допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.“

По съществото на спора е приел, че „макар въззивният съд да е процедирал в съответствие с чл. 59 ЗН, същият не е изпълнил в пълнота задължението си да защити интереса на ненавършилия пълнолетие, като ограничи неговата отговорност и с цел охрана на незаетото от него наследство да даде указания назначеният управител да изпълни своето задължение по чл. 59, ал. 2 ЗН и да извърши опис на наследствените имущества по реда на чл. 557 ГПК. Доколкото съобразно тълкуването на ЗН, дадено от ОСГК на ВКС, ненавършило пълнолетие лице не може да се откаже от наследство, то следва да се приеме, че при липса на данни той да е приел по опис оставеното от неговата майка наследство няма основания същият да се счете пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за наследствените задължения, респективно по предявения от кредитора иск. В тази хипотеза по предявения иск следва да отговаря управителят на вакантното наследство до размера на наследствените активи, посочени в описа, като представител на бъдещия наследник, който ще бъде определен едва след приемане на наследството.“

2. Последиците от назначаване на управител на наследство и обемът на неговата представителна власт

Припомням, че съгласно чл. 59, ал. 1 ЗН, когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или макар местожителството му да е известно, но не е поело управлението на наследственото имущество, районният съдия, служебно или по искане на заинтересованите, назначава управител на наследството.

Когато смъртта на наследодателя ответник настъпи в исковия процес, производството се спира (чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК) и от волята на ищеца зависи дали ще бъде възобновено и по кой ред – дали направо като се посочат наследници, дали като междувременно се инициира производство пред районния съд за назначаване на управител на наследството, или като се иска призоваване с Държавен вестник на наследници без известен адрес в страната – арг. чл. 230, ал. 2 ГПК. Вече утвърждаващата се съдебна практика исковият съд служебно да конституира наследници, още повече служебно да назначава управител на наследството е незаконосъобразна – исковият съд не може да прави служебно услуги на кредиторите – банки или други, за да бъде осъден наследникът – дете или не. Кредиторите сами следва да се погрижат да искат назначаване на управител на наследството или процедура по чл. 51 ЗН.

Функциите на управителя на наследството по чл. 59 ЗН са управителни и са насочени към запазването и текущото управление на наследството като съвкупност от права и задължения. Управителят на наследството не е титуляр на наследствените права и задължения, а специален законов представител на наследниците, който осъществява и процесуалното им представителство във водените от него процеси във връзка със запазването и управлението на наследственото имущество. Като законен представител той действа от името и за сметка на наследниците. С оглед на това последиците от неговите действия не възникват за него, а за наследственото имущество, респектвно за наследниците.

Съгласно чл. 429, ал. 2, ал. 1 ГПК издаденият изпълнителен лист против наследодателя подлежи на изпълнение и против наследниците, освен ако последните установят, че са се отказали от наследството или са приели по опис. От посочената норма е видно, че законодателството ни сега, подобно и на отменения чл. 283 ЗН (1890), урежда презумпция за приемане на наследството направо (чисто и просто) в изпълнителния процес (и само там). Тази презумпция обаче не важи по отношение на недееспособните наследници, тъй като те не могат да приемат наследството направо (чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН), а само по опис – арг. чл. 61, ал. 2 ЗН. По отношение на тези наследници, вкл. и наследника на длъжника в изпълнителния процес, следва да се проведе производство по чл. 429, ал. 2, изр. 2 ГПК вр. чл. 51 ЗН, за да се узнае волята на наследника – дали да приеме наследството по опис (преди злополучното Тълкувателно решение на ОСГК за отказа от наследство на дете – на разположение на ненавършилия пълнолетие стоеше също така и опцията за отказ).

Независимо че не е посочено изрично нито в чл. 59, ал. 2 ЗН, нито в чл. 429, ал. 2 ГПК, то в теорията се приема, че взискателят може да изпълнява върху наследствената маса, докато стане ясна волята на наследника, като в този промеждутъчен период наследникът се представлява от управителя на наследството (Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. 9 изд., първо по новия ГПК. С., Сиела, 2012, с. 741). Всъщност, докато сега, при действието на ГПК 1952 и ГПК 2008, управителят на наследството е споменат като представител на наследствената маса в исковия процес – чл. 230, ал. 2 ГПК, но не в изпълнителния процес, то при действието на ЗГС 1930 е било обратното – попечителят на незаето наследство е бил споменат в изпълнителното производство – чл. 655 ЗГС 1930, не и изрично в исковия. И в двата случая уредбата на процесуалния закон цели едно и също нещо – процесът, било в исковата му фаза, било в изпълнителната, да може да се развие пълноценно, макар наследниците да не са приели наследството или дори да са с неизвестно местожителство.

Средството за това е назначаването на управител на незаетото наследство, който е законен представител на наследниците и, докато не бъде заменен или не се откаже сам от назначението (вж. Венедиков, П. Система на българското наследствено право, § 183 – във второто издание от 1945 г. и в третото издание от 2019 г.), отговаря по исковете и взисканията, насочени против наследството.

3. Трябва ли исковият съд да чака управителят на наследство да направи опис на наследството?

Чл. 59, ал. 2 ЗН в първото изречение задължава управителят да направи опис на наследственото имущество, като изпълнението на наследствени задължения, изпълнението на завети и продажбата на наследствени имоти е уредено в третото изречение на посочената алинея. Ала, от тази поредност никак не следва – и никой автор в нашата или чуждата доктрина – не поддържа, че управителят на наследството няма право да плати например наследствено задължение, чийто падеж приближава или който вече е настъпил, докато не направи опис на цялото наследство. Подобен управител – който пропуска да извърши належащо плащане на наследствено задължение ‒ всъщност зле би вършел работата си. Да, вярно е, че в представата на законодателя първото нещо, които управителят на наследството трябва да направи, е да опише наследствената маса (Планиол, М. Наследвания. Прев. Наследников, § 2042) – това е желаното положение, масовият случай, но  законово правило, които да постановява, че управителят не може да упражнява някоя от другите си функции, преди да направи опис, законът не е установил.

ВКС освен това е изпаднал в няколко фундаментални грешки и смешения.

На първо място, управителят на наследство като фигура в исковия и изпълнителния процес (това изобщо не е единственото му предназначени, но в случая говорим за това) на „пасивната страна“ на правоотношението – като представител на наследниците ответници – има функцията да търпи принуда. Принудителното изпълнение, принудителното събиране на паричния дълг по ГПК, не е „плащане“ по см. на чл. 63 ЗЗД. Неслучайно напр. в производството по чл. 422 ГПК исковият съд съобразява доброволните плащания на исковата претенция, но не съобразява принудително събраните суми по чл. 418 ГПК вр. чл. 417 ГПК – така т. 9 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК – последните погасяват дълга, но не са „плащане“. Дори да приемем, че е вярно – а то не е – че докато не е направил опис на наследството, управителят няма право да плати наследствен дълг доброволно, то от това не следва, че той не може да търпи принудително изпълнение, респ., че има основание исковият процес по осъждане на неприелите  наследството наследници, представлявани от управителя, да се спира или забавя.

На второ място, съставът на ВКС изглежда има грешни представи за последиците от описа на наследственото имущество и за обема и характера на отговорността на наследника, приел по опис, респ. на управителя на наследството. Поначало, ЗН установява почти еднакви права и задължения на управителя на незаето наследство и на наследника, приел по опис, относно управлението на наследствената маса. Между тях има и различия, които не е момента да обсъждаме, но има и общи моменти. Общото е, че отговорността е cum viribus hereditatis – с обекти от наследствената маса, но не и с обекти от личното имущество на наследника. Затова и паричната оценка на активите на наследствената маса изобщо не се прави в исковия процес и не интересува исковия съд. Описът интересува изпълнителния процес, защото само в изпълнителния процес отговорността cum viribus hereditatis има значение. Описът обаче има само доказателствено значение (т. 4 от Тълкувателно решение от 19.12.2013 г. по т.д. № 3/2013 г., ОСГК) и то сравнително слабо – ако съдебният изпълнител има безспорни доказателства, че в описа погрешка е включено имущество, което не е част от наследството, той следва да откаже принудително изпълнение върху това имущество за паричния дълг; ако пък той открие наследствено имущество, което не е включено в описа поради каквато и да е причина, той има правото да изпълнява принудително върху такова неописано имущество.

Изобщо, съставът на ВКС в коментираното решение придава на задължението на управителя на наследството да направи опис на същото едно силно преувеличено значение, каквото то няма.