Д-р Васил Крумов Петров: Частични искове за нищожност на правни сделки

Defakto.bg

На студентите от Клуба на юриста „Теодор Пиперков“

 

  Противоречивите становища

Въпросът какъв е предметът на иска (исковете) за нищожност на правни сделки – порочността (абсолютната недействителност) на сделката като цяло, конкретният порок на сделката, или отсъствието (непораждането) на желаните със сделката правни последици, т.е. субективни материални права, е контроверзен в доктрината. Контроверзен е и въпросът за вида на исковата защита, чрез която се изразява искът – с положителен или с отрицателен установителен иск [1].

Така, според едно становище в последно време [2] предмет на иска за нищожност са самите материалноправни отношения, целени със сключената сделка, за които ищецът твърди, че не са се породили и към момента не съществуват поради порок при нейното сключване, който порок законът визира като основание за нищожност. Искът за нищожност по този начин е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за несъществуване на правно отношение – негов предмет е самото сложно правоотношение, целено от страните със сключването на сделката, а не отделните права и задължения, които то – правоотношението – включва, или по-точно би включвало, ако сделката не беше нищожна.

При това разбиране искът за нищожност на правна сделка е един-единствен, независимо от това от колко порока се твърди да страда сделката или колко порока, водещи до нищожност, съдът служебно би установил.

Според друго становище [3] всеки отделен порок на сделката, водещ до нищожност, се предявява с отделен иск, а ако се твърдят множество пороци на сделката, то по същество е налице обективно съединяване на исковете. Но каква е исковата защита – положителен или установителен иск, и какъв е предметът на иск за нищожност според авторите на това схващане? Ако изхождаме от господстващото у нас становище [4], че отрицателните установителни искове нямат предмет, то изводът, че отделните искове за нищожност са положителни установителни, е почти неизбежен.

Друго едно становище за нищожността (макар и на административните актове) приема [5], че нищожността на правна сделка е правна последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици, но в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици, а само относно отсъстващото правно качество на сделката. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода за наличието или липсата на правното качество, а не върху предпоставките на юридическия силогизъм. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо.

Допускайки възможността да съществува иск за установяване на правно качество на една правна сделка, в миналото аз съм обосновавал тезата за допустимостта за предявяване на искове за установяване на правното качество „естествено“ на едно вземане, т.е. за това, че вземането е погасено по давност – като положителни установителни исковe [6]. На тази основа, тезата, че има различни искове, а не един-единствен иск, за нищожност на правна сделка, ляга на по-друга основа, а именно: силата на пресъдено наещо на исковете обхваща правното качество „нищожност“, обаче субстанцирано през конкретния порок на сделката. Така, сделка, която едновременно цели забранен от императивна правна норма резултат и е сключена не във законната форма, е едновременно нищожна на две основания, при два порока – като противна на закона и в незаконна форма. Исковете за нищожност ще бъдат два и в случая няма пречка да се съединят кумулативно. Съдът обаче изследва и се произнася по наличието на правно качество „нищожност“ на сделката.

 

2. Правната логика куца, но и не е чак толкова важна

И трите теории посочени по-горе теории имат редица логически уязвимости.

Така, последната теория добавя към приложното поле на исковата защита, визирана в чл. 124 ГПК, правното качество на една сделка, наред с субективните права, правните задължения, правоотношенията и юридическите факти с правно значение.  Нужно ли е да добавяне нови правни институти в гражданския процес и най-вече каква е легитимността да правим това?

Втората теория по същество върви в релсите на съдебната практика на ВКС и ВС в последните десетилетия, която с охота разглежда такива „частични“, „парциални“ искове за нищожност – с предмет отделните пороци на една сделка. Този, който е наблюдавал съдебната практика у нас отблизо, няма как да не е констатирал тенденцията у българските съдии и повечето автори в доктрината, когато видят в материалния закон подредени едни под други или едни до други разпоредби за отделни пороци на една сделка, водещи до нищожност или до вид недействителност, веднага да измислят отделни искове с предмет тези пороци в съответните разпоредби.

Така, в чл. 26 ЗЗД [7] са уредени 9 хипотези за нищожност на договорите (ако броим договарянето върху неоткрито наследство и симулацията за отделни хипотези). Защо не приемем, че имаме 9 различни иска за нищожност на договорите?

В чл. 42 ЗН в три отделни точки – една под друга [8] – са уредени хипотези на нищожност на завещателно разпореждане. Защо не приемем, че има три различни иска за нищожност на завещателно разпореждане?

В чл. 76 ЗН е уредена някаква недействителност [9]. И веднага – съдебната практика измисля „иск“ и „възражение“ с правно основание чл. 76 ЗН.

В чл. 3 ЗН са уредени хипотези на недостойнство за наследяване – веднага създаваме искове за недостойнство по чл. 3 ЗН. Без да се замисляме, че ГПК урежда искове за престъпно обстоятелство и те са напълно достатъчни [10].

Първата теория е сякаш на прав път. Целейки да не умножава същностите (прилагайки бръснача на Окам), тази теория иска да сведе иска за нищожност до институт, вече предвиден в процесуалния закон – отрицателен установителен иск за несъществуване на правоотношение. И наистина чл. 124, ал. 1 ГПК говори, освен за едно право, и за „едно правно отношение“ като възможен предмет на установителен иск. Така е и по ГПК 1952. От друга страна, по ЗГС 1930 и по ЗГС 1891 след измененията от 1907 г. иск може да се предяви и за констатиране съществуването или несъществуването на едно право или на едно задължение. Означава ли това, че преди 1952 г. не е могло да се води установителен иск за (сложно) правоотношение? Означава ли това, че не е могло да се водят искове за нищожност на правна сделка?

Думата „правоотношение“ в сегашния и в предходния ГПК според мен надали е целяла да каже нещо повече от това, че предмет на иска може да е както едно конкретно право, така и едно конкретно задължение. Но и да приемем, че новата формулировка допуска воденето на установителен иск за несъществуване не само на

просто, но и на сложно правоотношение, остава въпросът защо да смятаме този иск за отрицателен установителен, след като дирим да установим, че сделката страда от нещото, от отровата, наречена „нищожност“. Това прилича на положително установяване. А положителното установяване сочи на положителен установителен иск.

 

Слабост на всичките три посочени по-горе теории е, че те опитват да изяснят въпроса за предмета на иска и вида на исковата защита по умозрителен път, въз основа на правно-логически аргументи. А те не решават въпроса. Въпросът се решава от правната история.

 

3. Къде е уреден иск за нищожност?

В нашето законодателство искове за нищожност на правни сделки се споменават по общ начин в разпоредбите на глава XI ЗС, посветена на вписванията.

Така, съгласно чл. 114, б. „а“ ЗС трябва да бъдат вписани исковите молби, с които се иска разваляне, унищожаване, отменяване или признаване нищожността на актове, подлежащи на вписване по чл. 112, а там се включват

всички актове, с които се прехвърля правото на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права;

договорите, с които се прехвърля наследство, в което има недвижими имоти;

актовете за отказване от вещни права върху недвижими имоти;

договорите за делба на недвижими имоти, както и съдебно разпределителни протоколи относно такива имоти;

договорите за наем на недвижим имот за срок по-дълъг от една година;

спогодбите по спорове относно актове, които подлежат на вписване, и

преписи от обявените завещания с предмет недвижим имот и права върху недвижим имот.

Нормата за вписването на исковите молби с предявени искове за установяване нищожността на договори и други гражданскоправни сделки не е нова. Така още чл. 4, ал. 1 ЗПИ 1910, в ред. 1927: исковите молби за унищожение или установяване недействителността на подлежащите на вписване актове не се приемат в съдилищата, докато не се направи отбелязване отстрани на извършеното вписване на горните актове. Ако обаче, тия актове не са вписани, тогава се вписват самите искови молби.

Ето тук пряко уредено вписване на установителен иск за нищожност на правна сделка. Откъде ли е дошъл този иск и какъв му е предметът?

Знаем, че чл. 4 ЗПИ е рецепция на art. 3 от Белгийския ипотечен закон от 1851 г. [11] А значението на вписването на тези искови молби можем да намерим във съчинението Principes de droit civil в 33 тома на проф. Франсоа Лоран [12], дигитализирано и достъпно онлайн [13]. Т. 29 от неговите Принципи на гражданското право е посветен на вписванията. Там – на с. 240-244 – е разяснено, че „Вече посочихме, в главата, посветена на облигациите, какъв е ефектът на иска за нищожност – когато е уважен, съглашението се санкционира като никога да не е съществувало, и по тази причина не произвежда никакъв ефект. От това следва, че съдебното решение, което произнася нищожността на един акт за прехвърляне на вещни права, анулира не само правото на собственост, което се намира върху плещите на привидния собственик, но анулира и всички актове на разпореждане, които са извършени въз основа на анулирания титул.“

Оттук и нуждата за вписване на тези искови молби. След законодателното уреждане на вписването, съдебното решение не е противопоставимо на трето лице приобретател, срещу което не е бил насочен искът, ако придобивната сделка на третото лице е преди вписването на исковата молба или на съдебното решение. Както посочва проф. Лоран, нуждата от вписване на такива искови молби се посочва в подготвителните работи по този член, във връзка с това, че е била налице съдебна практика практиката в Белгия и Франция, според която силата на пресъдено нещо на решението по иска за нищожност, воден между длъжника и негов съдоговорител, е противопоставима на хирографарните кредитори, дори без те да са участвали в делото. [14] Приемало се е, че макар кредиторът да не е правоприемник на длъжника си, той има общ залог/обезпечение върху имуществото на длъжника си и се ползва, но са и му принципно противопоставими всички увеличения или намаления на това имущество [15].

Да продължим разходката в правната история. Знаем [16], че до 2020 г. гражданският кодекс в Белгия е бил Френският граждански кодекс, а тълкуването на понятията за нищожността и на иска за нищожност във Франция е същото: това е един чисто установителен иск, с който се обявява, при спор, абсолютната нищожност на акта. [17] Авторите не говорят за установяване на липсата на сложно правоотношение и изобщо за правоотношение. И няма как да говорят за такова нещо, тъй като, самото понятие за правоотношение – Rechtsverhältnis – е измислено от Савини една през 1840 г. и се е развило на германска почва [18]. В преведените на български през 90те на 20 в. два френски учебника по обща теория на правото от края на 80те на 20 в. [19] такова понятие няма. Още по-малко може да го търсим в началото на 19 век, когато – през 1804 г. – е приет Френския граждански кодекс, и през 1806 г., когато е приет френският Кодекс на гражданската процедура. Проф. Савини измисля понятието в т. 1 на своята „Система на днешното римско право“, издадена през 1840 г.

В посочения френски процесуален кодекс от 1806 г. понятието „иск за недействителност“ (action en nullité) не се среща. В Гражданския кодекс то се споменава на няколко места, т.е. признава се, че такъв иск може да се води, но не се посочва нищо относно последиците от провеждането му, относно предмета му, относно легитимацията и пр. Положението с иска за нищожност на договор е почти като положението например с иска за наследство (petititon d’heredité), който също е бил споменат на едно място и толкоз [20]. Но никой не се е съмнявал, че такива искове има. Тогава къде е изворът на правна уредба за тези искове?

За свикналия с мисленето от типа „Къде го пише?“ български юрист шокиращият отговор е: в римското право – но не непременно това, действало преди 2000 г., а съвременното римско право – дали ще го наречем droit commune, пандектно право, общо право, родено от спояването на феодални обичаи на германски племена, глосаторски и постглосаторски тълкувания на юстиниановото право и каноническото право на Католическата църква – няма особено значение. Същественото е, че и отвъд печатаните текстове на съвременните закони, приемани в Ново време, има едно право, което поддържа жизнеспособни правни институти. Откъдето и черпим, за да пълним празнотите в уредбата.

 

4. Искът за нищожност като вещен и като смесен иск

Един от митовете, част от устния юридически фолклор, който все още се среща, е, че установителните искове в гражданския процес били измислени в Германия през 19 век (и уредени през 1877 г. в Zivilprocessordnung), тъй като в римското право такива искове нямало, имало само искове за осъждане/кондемнация. В действителност, римското право преди 2000 г. е познавало множество actines praejudiciales [21], с които се установявали права или юридически факти. А през 17 в. постглосаторите са измислили и два вида провокационни искове, от които във Франция е бил признат само първият (provocatio ex lege diffamari) – подаването на искова молба от лице, засегнато от неоснователните твърдения на трето лице – провокант, което твърди, че има права относно правната сфера на ищеца, с искане провокантът да се яви пред съда и да предяви претенциите си, или ако него направи, да се осъди да замълчи завинаги. И у

нас през 1891 г., когато е приет първия ЗГС, замалко да добавим дял, посветен на Провокационните искове [22].

В крайна сметка, обща уредба в установителните искове във фр. Кодекс на гражданската процедура от 1806 г. няма. Съществува обаче чл. 59, в който е уредена подсъдността на исковете пред първата инстанция. Там е дадено тройното деление на исковете, дошло от римското право – лични искове, вещни искове и смесени, или казано по друг начин – облигационни, реални и смесени [23]. В нашия ЗГС 1891 първоначално такова деление не е прокарано, но с изменението 1907 г., е предвидено с оглед родовата и местната подсъдност, разграничение на лични и вещни искове [24].

Във френската, руската, а и у нас теория и практика е прието, че трите иска – за нищожност, за ресцизия и за резолуция – са вещни искове, ако са насочени срещу трето лице приобретател и целят да признаят нищожността или да унищожат, или развалят сделка с недвижим имот [25].

Далечен отглас на класическото тройно деление на исковете например още има у нас – така според изр. 2 на чл. 109 ГПК:

По местонахождението на имота се предявяват и искове за сключване на окончателен договор за учредяване и прехвърляне на вещни права върху недвижим имот (чл. 19, ал. 3 ЗЗД), както и исковете за разваляне, унищожаване и обявяване нищожност на договори за вещни права върху недвижим имот.

Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е смесен иск според френската доктрина, защото има облигация, чието уважаване ще доведе до придобиване на вещно право върху недвижим имот. Троицата искове (за разваляне; за унищожаване; за прогласяване на нищожност) са вещни искове [бел. Не петиторни искове! А реални искове в процесуален смисъл], тъй като у нас тези искови молби се вписват и са противопоставими на всяко трето лице приобретател.

…

Да направим междинно обобщение: съществува иск за нищожност, а не искове за нищожност – единствено число, а не множествено. Такъв самостоятелен иск съществува, но не защото през 1877 г. германският законодател е уредил отрицателните и положителните установителни искове за право и правоотношение в ZPO, която уредба през 1907 г. е реципирана у нас с изменението и допълнението на ЗГС 1891 и оттогава имаме уредба на положителните и отрицателните искове за право и правоотношение. Този иск съществува и той не е свързан с понятието за правоотношение [26], защото това понятие е измислено през 1840 г. от проф. Савини в Германия, докато искът за нищожност е бил познат във Франция още при Стария режим и е неписано право [27]. И да се взираме във френските граждански и граждански процесуален кодекс от началото на 19 в. няма да намерим легални дефиниции за него и обща уредба.

Предметът на иска за нищожност е нищожността като такава, като своеобразно правно качество, като генерална негодност на сделката. Ако искаме да говорим за сила на пресъдено нещо, за материална законна сила, тя не се разпростира върху отделните възможни пороци на сделката, а генерално върху правното качество. Във Франция, дореволюционна Русия, а и у нас – се говори, че искът за нищожност е отрицателен, но както сочи проф. Абрашев неговата отрицателност се състои в това, че ищецът цели да унищожи фактическото състояние, което противоречи на правото – да премахне правната привидност от нищожната сделка [28]. Реално обаче установяването е положително. Думичката „отрицателен“ при установителните искове в ушите на французите не значи по същия начин, както думичката „отрицателен“ за германците – последните си представят някакво субективно право или правоотношение, чиято липса се доказва. И съответно няма причина да се опитваме зорлем да пращаме иска за нищожност на правна сделка, дошъл у нас през Франция и Белгия, при отрицателните установителни искове по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, уредени по германски образец.

 

5. Частични положителни установителни искове за нищожност

И така, отделните хипотези на пороци, водещи до нищожност, не съставляват отделни искове. Не и в правото на Франция, Белгия, Италия по времето, което ни интересува – докъм 40те години на 20 век. Такива искове не би трябвало да се предявяват. Но у нас страните именно такива искове предявяват – самостоятелно или в обективно съединение. Съдилищата така и ги разглеждат [29]. Процесуалният институт на иска за нищожност на правна сделка у нас очевидно е изопачен, българизиран и вулгаризиран [30], но обичаят да се предявяват така такива искове е твърдо установен и е влязъл в действащото право. Наистина, той се е установил поради едно неправилно тълкуване и приложение на правните норми, но вече е станал задължителен действащ съдебен обичай [31].

На практика точно както до 2018 г. (до приемането на чл. 116а ЗЗД (Нов – ДВ, бр. 42 от 2018 г.) у нас нямаше законова уредба на частичните искове за вземания, но такива се предявяваха и разглеждаха, и сега няма уредба в писания закон на такива частични положителни установителни искове за нищожност на правна сделка, но те се предявяват и се разглеждат.

Защо можем да говорим за частични искове за нищожност на правни сделки? Защото ищецът, като предявява напр. само иск за нищожност поради противоречие на закона, си запазва правото да предяви било последващ „частичен“ иск – напр. за нищожност поради неспазване на законовата форма, било последващ „иск за остатъка“ – иск, изчерпващ всички останали основания за нищожност на правната сделка.

Защо можем да говорим, че тези искове са положителни? Не само защото се цели положителното установяване на наличието на конкретен порок, а и защото тези искове имат ясно очертано основание, с което се субстанцират – те имат характеристиките на положителни установителни искове, признавани от цялата доктрина – ясно очертани правопораждащи юридически факти, които се обхващат от предмета на доказване и на съдебното решение; за разлика от отрицателните установителни искове, за които доктрината у нас доскоро преобладаващо приемаше, че нямат основание и не се субстанцират, но сега това е един от най-контроверзните въпроси в процесуалната наука [32].

 

Бележки:

 

1. Становището на Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С., Сиби, 2013, с. 274, че предявяването на нищожността на правна сделка не може да бъде самостоятелен предмет на съдебен иск, сякаш е изолирано в нашата доктрина. То се отрича изрично от Костов, Ив. Изменение на иска. С., Ентусиаст, 2023, с. 72.
2. Мингова, Ан., К. Цолова. Предмет на иска за нищожност на правна сделка. – Търговско право, 2022, № 2-3, 14-15.
3. Стамболиев, О., Т. Градинарова. Обективно съединяване на искове в гражданския процес. С., Сиела, 2021, с. 30; Русчев, Ив. Конкуренция между основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД – процесуалноправни и материалноправни въпроси. – Електронен портал „Грамада“, gramada.bg, достъпна от 10.01.2019 г. (ср. Обаче и с по-новата работа Русчев, Ив. Още за материалноправното разбиране за предмета на иска в светлината на прогласяване нищожността на правните сделки. – В: Сборник научни изследвания в памет на професор Димитър Силяновски, професор Живко Сталев, професор Витали Таджер. Научна ред. Ив. Русчев, Ек. Матеева. С., УИ „Св. Кл. Охридски“, 2023, с. 76 и сл.); Кънев, Ив. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на сделката– предмет на тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. – Електронно издание „Предизвикай правото!“, електронна публикация от 2.1.2022 г., https://www.challengingthelaw.com.
   4. Силяновски, Д. Гражданско съдопроизводство. Т. II. Производство пред първата инстанция. 2 изд. С. Университетска печатница, 1945, с. 17;. Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо. С., Сиела, 2007 [1959], 192-193.
   5. Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременното право. Проблеми и тенденции. С., Сиби, 2011, 91-92.
   6. Петров, В. Релевиране на погасителната давност по исков ред. – В: сб. „Предизвикай: Давността!“. Съст. Ст. Ставру, Д. Недев. С., Сиела, 2017.
   7. Чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД определят като нищожни договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.
   8. Чл. 42 ЗН Завещателното разпореждане е нищожно:

   а) когато е направено в полза на лице, което няма право да получава по завещание;

   б) когато при съставянето на завещанието не са спазени разпоредбите на чл. 24, съответно чл. 25, ал. 1, и

   в) когато завещателното разпореждане или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.

   9. Противно на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.05.2004 г. по тълк.д. № 1/2004 г., ОСГК, не става дума за относителна недействителност. Сделката може да бъде кадуцирана – вж. статията ми Петров, Васил. Кадуциране на актове на разпореждане на сънаследник с отделен предмет от наследството преди делбата (чл. 76 ЗН). – Съвременно право, 2018, № 2, 29-47, препечатана и у Петров, Васил. Проблеми на българското наследствено право. Статии. Библиографии. С., Нова звезда, 2021.
   10. Вж. статията ми Петров, Васил. Иск за признаване на недостойнство на наследяване и иск за установяване на престъпно обстоятелство. Разграничения и допустимост. – Собственост и право, 2020, № 4-5, 50-65.
   11. Вж. напр. съпоставителна таблица на с. 414 у Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Привилегии и ипотеки. прев. Т. Наследников. С., печ. „Херман Поле“, 1928.
   12. Белгийско-люксембургски юрист (1810-1887), писал работи по Code civil, който се е прилагал не само във Франция, но и в Белгия и в други държави.
   13. Principes de droit civil, en 33 volumes, 1869-1878, en coédition chez Bruylant (Bruxelles) et Pédone (Paris), достъпни на сайта на френската Национална библиотека: https://gallica.bnf.fr
   14. С. 242 от Т. 29 на съчинението.
   15. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно изд. С., изд. БАН, 1990 [1947], с. 461). В този смисъл той е обвързан от намаляванията или увеличенията на това имущество, вкл. поради водени от длъжника съдебни процеси.
   16. Проста проверка в общодостъпна онлайн енциклопедия https://fr.wikipedia.org/wiki/Ancien_Code_civil_(Belgique).
   17. Вж. напр. Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Увод. Общи принципи. Прев. Тихомир Наследников. С предговор от д-р Й. Фаденхехт. С., печ. Балкани, 1929, с. 199 и с. 200: „Нищожността по право е истинската нищожност – тая, която санкционира запрещенията на закона… Нищожността по право е непосредствено дело на законодателя, който обявява за нищожно онова, което е било направено. Тъй че, строго казано, няма нужда да се упражнява един иск за нищожност: съдията няма защо да касира тоя акт, който законът не признава; законът се е натоварил с това. Обаче, ако се повдигне спор върху валидността на акта по начин, щото валидността на акта да бъде поставена под съмнение, трябва да се пледира, понеже никой не може да си дава сам правосъдие…“; Колен, Амб., А. Капитан. Елементарен курс по френско гражданско право. Т. I. Превел от четвъртото изд. Г. Гълъбов. Под ред. на д-р Й. Фаденхехт и д-р Д. Минков. Увод. Кн. I. За лицата. С., Държавна печатница, 1926, с. 101: „Твърде често казват – и на това именно се дължи изразът нищожност по право, често употребяван за означаване нищожността от този род – че актът не може да произведе никакво правно действие (последствие) и че няма нужда да се завежда никакъв иск пред съдилищата за парализиране последиците му… Но ние мислим, че това е погрешно. В действителност винаги е необходимо завеждането на иск пред съдилищата, за да може лицето, което има интерес да предяви нищожността, да се позове на нея, била тя и абсолютна на юридическия акт. Това произлиза от две съществени поради своята рационалност правила на френската процедура. Най-напред самоуправните действия са забранени и никой не може да си раздава сам правосъдие (да се саморазправя). След това, че provision est due au titre, т.е. че когато един акт има видимите белези на редовност, временно той произвежда последиците си, докато лицето, против което е насочен, ве докаже недействителността му…“.

   Едно старо съчинение, което често се цитира във френската литература от 19 в. и началото на 20 в., е това на Solon, M. Traité des nullités des conventions et des actes en matiѐre civile. Nouvelle ed., augmentée de la législation de Belgique. Bruxelles, 1836, в което (p. 105, 106 и другаде) обяснението на иска за нищожност е на „обикновен иск“ (une action ordinaire), с който заинтересованата страна трябва да атакува нищожната сделка, за да се защити от привидната й валидност. Липсата на по-нататъшно теоретизиране относно естеството на иска от гледна точка на процесуалната теория е типично за ранната френска доктрина.

   18. Ташев, Р. Обща теория на правото. Основни правни понятия. 4 изд. С., Сиби, 2010, с. 319; Дернбург, Х. Пандекти. Част I. Обща част. Прев. д-р М. Пундев. Под ред. проф. д-р Й. Фаденхехт. С., Държавна печ., 1926, с. 95, бел. 1.
   19. Бержел, Жан Луи. Обща теория на право. Прев. Р. Ташев, Т. Колев. Благоевград, ЮЗУ „Св. Неофит Рилски“, КА „Л-Ка“ ООД-София; 1993; Карбоние, Ж. Въведение в гражданското право. Прев. В. Генова, Науч. ред. С., Лик, 1999.
   20. Вж. статията ми Петров, В. За осъдителния характер на иска за наследство. – Съвременно право, 2023, № 4, 39-52.
   21. Сведения у Абрашев, П. Гражданско съдопроизводство. Лекции. Т. II. С., Царска придворна печ., 1914, 12-13.
   22. Сведенията са все от Абрашев, П. Цит. съч., 13-15.
   23. Дернбург, Х. Цит. съч., 325-329; Абрашев, П. Цит. съч., 29-36.
   24. Абрашев, П. Цит. съч., с. 28.
   25. Абрашев, П. Цит. съч., 31-32, и цитираните там автори.
   26. Както се заблуждава Диков, Л. Курс по българско гражданско право. Т. III. Облигационно право. Обща част. 3 изд. С., Университетска печ., 1943, с. 351, препращайки към чл. 84 ЗГС 1930 (в книгата допусната печатна грешка – посочено чл. 74 ЗГС), който урежда установителните искове за право или задължение, т.е. правоотношение. Впрочем, германските автори, дори пишещи по пандектното право, са в същата заблуда. Вж. Дернбург, Х. Цит. съч., с. 308, бел. под линия 7.
   27. Общи правила за нищожността на договорите и за иска за нищожност са подробно законово уреден във Франция с измененията и допълненията на Code civil през 2016 г. – art. 1178-1185.
   28. Абрашев, П. Цит. съч., с. 39.
   29. Вж. напр. определение № 494 от 05.08.2011 г. по ч.гр.д. № 267/2011 г., ВКС, IV г.о., решение № 97 от 08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г., ВКС, I т.о. Вж. и мотивите на Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г., ОСГТК, според които „Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване  нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако  искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща  от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск.“
   30. Вж. статията ми Петров, Васил. За вулгаризирано-българизираното право и за тълкувателните методи в практиката на ВКС. – DeFakto, електронна публикация от 09.01.2023 г., достъпна на адрес: https://defakto.bg/2023/01/09/за-вулгаризирано-българизираното-пр/

   31. „Прочее съдилищата са започнали да прилагат вместо нормата, която се съдържа в закона, друга една норма, която не отговаря в действителност на закона, но която те представят като норма на закона. Тази всъщност норма се прилага постоянно, докато вече стане ясно, че напразно ще бъде да се позовава на истинския смисъл на закона: съдилищата са се установили на погрешното тълкуване. Тук под формата на тълкуване всъщност се отменя истинската норма на закона и се заменя с друга, която добива малко по малко силата на обичайна норма“ – Венедиков, П. Увод в правото. Лекции (извлечение). С., ИК „Петко Венедиков“, 2016, с. 53.

   32. Вж. пространното обсъждане на проблематиката на исковете за нищожност на правна сделка у Костов, Ив. Цит. съч., с. 71 и сл.