DeFakto.bg DeFakto.bg
Върховният касационен съд осъди прокуратурата за нарушение на Съюзното право с наложена забрана на малолетно момче, свидетел по дело, да напуска страната.
Прокурорът има право да ограничава свободата на придвижване само на обвиняеми за тежки престъпления или причинена смърт, но не и на свидетелите по дела, изтъква ВКС и присъжда обезщетение за неимуществени вреди на малолетния ищец.
Един на пръв поглед „безобиден“ казус налага анализ на вътрешното и европейското законодателство, Конвенцията за човешките права , практиката на ЕСПЧ и СЕС, за да се стигне до извода, че забраната в случая, е довела до съществено нарушение на правото на ЕС.
Върховните съдии допускат касационно обжалване, направено от родителите, като представители на малолетния си син, срещу решение на Апелативен съд София, с което е бил отхвърлен искът им за осъждане на прокуратурата.
Майката и бащата на детето са поискали компенсация за неимуществени за вреди от емоционалния стрес, претърпян от детето и от тях самите, след като на два пъти през 2021 и 2022 г., не са могли да напуснат страната заради издадената забрана със заповед от ОД-МВР-Враца, по предложение на Районна прокуратура – Мездра.
Случаят
През януари 2021 г. в Мездра нашумя трагичния случай с намереното мъртво 8-годишно момче пред дома на негов приятел. Тогава от Териториалното отделение – Мездра при Районна прокуратура – Враца съобщиха, че към наказателна отговорност е привлечен 39-годишният баща, в чиято къща е гостувало детето, а поради нелепия инцидент, синът му с ловна пушка е прострелял другарчето си.’ Загиналото дете бе внук на бившия депутат и прокурор на Оряхово Тома Томов.
Бащата, сега жалбоподател, окончателно бе осъден за неправилно съхранение на законно притежаваните от него оръжия на 4 години лишаване от свобода.
От оспореното решение на Апелативния съд се разбира, че при разследване на злощастното събитие, прокурор при РП – Мездра отправил на основание чл. 145 ЗСВ две идентични предложения до директора на ОДМВР – Враца за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД – забрана на малолетното дете К. Й. да напуска пределните на страната.
Предложенията са били мотивирани с необходимостта да се обезпечи участието на момчето като свидетел по разследването. В едно от предложинията ( 15.01.2021 г.) е посочено, че сред доказателствата по делото няма данни за наличие за заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД.
На 15.01.2021 г. директорът на ОДМВР – Враца издал Заповед № 369з102, с която наложил на малолетния К. Й. забрана да напуска пределите на страната на поисканото основание.
Заповедта не била връчена на адресата.
На 29.01.2021 г. ищцата (М. Й.) заедно с децата си предприела пътуване с автомобил за Словакия, но на границата със Сърбия, ГКПП – Калотина, на малолетния й син (К. Й.) не било позволено да напусне страната поради наложената забраната. Осуетено било и пътуването им, предприето на 14.12.2022 г. от Летище София, по същата причина.
В края на 2022 г. по молба на майката директорът на ОДМВР – Враца отменил наложената принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД.
АС – София: Обвинението не носи отговорност
При тези факти по иска на родителите за обезщетение по ЗОДОВ, най-напред ОС – Враца, а после и АС – София отхвърлят иска на родителите срещу прокуратурата.
Въззивният съд констатира, че съгласие от бащата детето да напуска страната с майка си, е било дадено с нотариална заверка на подписа от 01.09.2015 г. Но АС се позовава на т. 10 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, според което, когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност.
Приема, че „процесната заповед“ на директора на ОДМВР – Враца е била отменена по молба на ищцата, без да се произнася по нейната законосъобразност. Констатира, че след като липста незаконен акт (незаконна заповед за налагане на принудителна административна мярка), осъществен по нареждане на Прокуратурата, „било безпредметно разглеждането на другите елементи от фактическия състав, които пораждат отговорността на ответника за вреди“.
В изложението си пред ВКС ищците протестират срещу извод на въззивния съд, че отговорността на Прокуратурата не може да бъде ангажирана, тъй като нейната отговорност е изчерпателно посочена в чл. 2, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ.
Отделно самото наказателно производство не е било срещу момчето, на което е наложена принудителната административна мярка.
Поддържат също, че неправилно апелативният съд не е отчел, че заповедта на административния орган за налагане на забраната е била изначално нищожна и мотивирана с неверни фактически твърдения, а именно, че нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите му липсвало.
Претендират 30 000 лева обезщетение за момчето и по 26 000 за майката и бащата.
ВКС: Според Съюзното право, ПРБ е надхвърлила правомощията си
След стриктен анализ на европейското и вътрешното законодателство, съдебният състав на ВКС стига до извода, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие както с дадените по чл. 290 ГПК разяснения, посочени при отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, а именно, че преки са онези вреди, които типично настъпват вследствие извършеното противоправно деяние, така и с правото на ЕС.
Това налага отмяна на обжалваното решение, а тъй като не са се налагали допълнителни съдопроизводствени действия, върховните съдии решават делото по същество.
В решението си ВКС пространно се спира на въпроса за деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 предложение последно ЗОДОВ след изменението му с ДВ, бр. 98/2012 г., предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС.
Подробно са изброени хипотезите на чл. 5, § 1 от Конвенцията, според които никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда, за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона, при законен арест и др.
Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС, посочват съдии като се позоват на Решение 60317/01.04.2022 г. по гр. д. № 597/2021 г. по описа на ВКС и цитираното в него Решение № 212/14.10.2016 г. по гр. д. № 14.02.2016 г., на ВКС, и двете по описа IV ГО).
Те обръщат внимание, че по делото искът на жалбоподателите е за накърнено право на свободно придвижване на малолетния ищец, а по същество търсената от ищците защита касае репариране на неимуществените вреди заради нарушение на това основно право, което е прогласено в Договора за функционирането на Европейския съюз и Договора за Европейския съюз, “ в това число и правото на излизане от съответната страна, включена в европейската общност“.
Ограничаване на свободата на движение (и пребиваване) на граждани на съюза e допустимо, ако то е основано на съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. В тези случаи ограничителните мерки трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, да не са изолирани от конкретния случай, и да не се основават на мерки за обща превенция (чл. 27, §1, §2 и §3 от Директива 2004/38/ЕО).
В конкретния случай по отношение на малолетния ищец е нарушено изискването по чл. 21, §1 ДФЕС, че ограничаването на предоставеното от същата разпоредба право на свободно движение може да се извършва само на предвидените от правото на Съюза основания, изтъква върховният състав.
Прокуратурата не може да ограничава напускането на страната на свидетелите
За да отправи предложенията до директора на ОДМВР – Враца за налагане на забрана на малолетното дете (К. Й.) да напуска пределните на страната, прокурор от РП – Мездра се е позовал на разпоредбата на чл. 145 ЗСВ, като се мотивира с нуждата „да бъде обезпечено участието на К. Й. в последващи действия по разследването“ и „недопускане отклоняването му от територията на Р България“, както и с „липсата на данни по делото за нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД“.
Анализът на чл. 145 ЗСВ води до извод, че законодателят обвързва това предложение с наличието на съществуващи правомощия на прокуратурата както в сферата на наказателния процес, така и извън него. Според мотивите на Решение № 3/25.03.2023 г. на Конституционния съд по к. д. № 18/2022 г. , „чрез надзорната дейност не могат да се засягат въпроси по съображетия за целесъобразност, навременност и пр., да се контролира упражняването на свободното усмотрение и да се въздейства върху дискреционната власт на административните органи, да се извършва намеса по същество в работата на органите на изпълнителната власт, затова и възможността на прокуратурата да извършва дейностите по чл. 145, ал. 1, т. 1– 6 ЗСВ не влияе пряко върху правомощията на административните контролни органи„.
В настоящия случай именно предложението на прокурора при РП – Мездра е положило началото на анализирания причинно-следствен процес, тъй като то е било необходимото условие за издаване на заповедта от директора на ОДМВР – Враца, сочат съдиите.
Правомощие да забрани да напуска пределите на Република България прокурорът има само по отношение на обвиняемия, привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт – чл. 68, ал. 1 НПК, но не и по отношение на свидетел, каквото качество в наказателния процес е имал малолетният ищец, подчертава ВКС.
Именно незаконосъобразното предложение на прокурора, който извън правомощията си по чл. 196 НПК се е позовал на чл. 145, ал. 1, т. 5 ЗСВ при сезирането на директора на ОДМВР – Враца без проверка налице ли са основания за налагане на мярката по чл. 76, т. 9 ЗБЛД, се явява „необходимо условие за настъпването на вредите“, приемат касационните съдии.
„Без значение за отговорността на ответника е обстоятелството, че причинно-следствената връзка е било възможно да бъде прекъсната от административния орган, който в случая не е действал в условията на обвързана компетнтност, както неправилно е приел въззивният съд. Позоваването на разясненията по т. 10 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, прието преди изменението на ЗОДОВ, извършено с ДВ, бр. 98/2012 г., по-късно и с ДВ, бр. 94/2019 г., е неправилно, тъй като този тълкувателен акт касае хипотеза, различна от разглежданата – когато органите на прокуратурата са разпоредили по отношение на обвиняемото лице да бъдат взети мерки за ограничаване на свободното му придвижване извън пределите на страната„.
В този смисъл , сочи съдът, за деликтната отговорност на държавата е без значение, че заповедта на административния орган не е била отменена като незаконосъобразна.
Нарушението на ПЕС е съществено
Съгласно практиката на СЕС (Решение на Съда от 4 декември 1974 г. по дело 41/74 (Yvonne van Duyn срещу Home Office, както и дело С-83/1994, C-601/15), понятията „обществен ред“ и „обществена сигурност“ са свързани с вътрешната и външната сигурност на държавата-членка, поради което ограничаване на свободата на движение (и пребиваване) на граждани на съюза е оправдано при опасност от накърняване на функционирането на институциите и на основните държавни служби, с цел запазването на живота на населението, както и за предотвратяване на риска от сериозно смущаване на външните отношения или на мирното съвместно съществуване на народите, или още при опасност от накърняване на военните интереси на държавите-членки. В разглеждания случай нито едно от предвидените от правото на Съюза основания за ограничаване на предоставеното от разпоредбата на чл. 21, §1 ДФЕС право на свободно движение (и пребиваване) не е налице, заключава съдът.
„Нарушението е достатъчно съществено, тъй като се касае за свободата на движение на гражданите на ЕС. Налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на правото на Съюза и претърпените от малолетния ищец неимуществени вреди“.
Наложената забрана за напускане на пределите на Република България на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД на малолетния (деветгодишен) ищец, въпреки наличие на съгласие от родителите му за пътуване в чужбина, е довело до негативни последици за психиката и емоционалната му сфера при опитите му да напусне страната на 29.01.2021 г. и 14.12.2022 г., свързани с разочарования от неосъществените пътувания, казва още съдът.
Отчита, че по делото не са изложени твърдения за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните вреди, нито са ангажирани доказателства за това. Не се установява в периода 15.01.2021 г. до 15.12.2022 г. наличието на посочената забрана пряко да е повлияло върху начина на живот на детето или да му е причинило други неудобства, вън от обичайните.
Обезщетението
При тези съображения и съблюдавайки указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, съдът намира, че обезщетение в размер на 1 000 лева справедливо обезщетява ищеца К. Й. за претърпените от него неимуществени вреди. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
След преквалификацията по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ, исковете на родителите подлежат на отхвърляне, приема ВКС.
Съгласно чл. 4 ЗОДОВ отговорността на държавата може да бъде ангажирана само за онези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Негативните психични изживявания на родителите, за които те претендират обезщетение, са породени от разочарованието (вредата от нарушението на правото на Съюза) на собственото им дете заради неосъществените пътувания, и не представляват пряка и непосредствена последица от допуснатото нарушение.
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на малолетния ищец К. Й. се присъждат разноските за държавни такси по делото в общ размер от 50 лева.
Съдът признава адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска пред първата, въззивната и касационната инстанции е в размер на от по 101, 67 лева или общо 305 лева, които дължи прокуратурата.
Решението е окончателно.
