DeFakto.bg DeFakto.bg
Българският съд в лабиринта на правораздавателните актове на международните съдилища – авторитет на цитирането или грешки от прибързаност?
Андрей Георгиев, съдия в Софийския районен съд
Изказаните мнения са изцяло лични и целят предизвикване на професионален дебат, те не обвързват нито съда, нито организации, в които членувам.
Поводът
Прочитането на протоколно определение от 11.07.2025 г. по наказателно дело от общ характер № 4564/2025 г. на Софийския градски съд, наказателен състав, известно като делото срещу кмета на Варна Благомир Коцев, чийто текст беше публикуван вчера, на 16.07.2025 г., ме накара отново да се върна към изразяваната неколкократно от мен пред колеги теза, че българските съдии боравят невнимателно с практиката на международните съдилища и това се превръща в проблем, тъй като може да доведе както до обществено недоволство, така и до множество дела срещу държавата за обезщетения за неспазване на правото на Европейския съюз или Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Европейската конвенция за правата на човека“, „ЕКПЧ“). Струва ми се, че доста често тези решения се ползват като източник, който трябва да доведе до повече авторитет на акта, но цитирането понякога е прибързано и води до логически прецеденти, които могат да се окажат опасни грешки на правоприлагането. По-долу ще разгледам два случая.
Дава ли ЕКПЧ основание за задържане или преценка на обвинението при задържане по определен начин, различен от националния закон?
В определението за вземане на мярка „задържане под стража“ на Софийския градски съд като едно от основанията да се приеме, че е налице опасност от извършване на друго престъпление от задържаните, е посочено, че евентуалната им престъпна деятелност, за която по делото има обосновано съмнение, че може и да се е осъществила, е свързана с опасност за обществения ред.
Няма да се ангажирам с това дали определението е правилно или не и какъв следва да е изходът на съдебния процес, като не разполагам с материалите по делото, за да правя такива изводи. В съдебния акт правилата на формалната логика изглеждат спазени и аргументите на съда да достигне до извода си са ясни и последователни. Въпросите дали това решение съответства на изискванията на закона по същество; какви са тезите на страните; дали са обсъдени всички доказателства и доводите на страните; и кои от тях е следвало да се обсъдят и т.н., не са в рамките на онова, което мога да кажа по делото предвид функцията си на съдия, както и поради задължението да не налагам мнението си на съда по наказателното дело.
Възможността да посоча слабости на мотивите обаче е много важна за подсилване на авторитета на правосъдието и предотвратяване на евентуални бъдещи пропуски. Тя цели да подобри работата на съда, като насочи вниманието на всички юристи към правилното ползване на международна съдебна практика като източник на аргументи и способ за уеднаквяване на правото, като така то става едновременно по-предвидимо и осигурява еднаква степен на защита на гражданите.
За да бъде взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, което обикновено става в ранен етап на наказателното производство, когато все още не е възможно поради времеви ограничения да се вземе категорично становище за вината на обвиняемите, правилото на чл. 63, ал. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) изисква едновременно наличие на три елемента – повдигнато обвинение в престъпление от общ характер, което се наказва с лишаване от свобода; обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, и когато от доказателствата по делото се установява поне една от две опасности – че обвиняемият има риск да се укрие или да извърши друго престъпление. „Обосновано съмнение“ не е израз, който предполага, че е налице голяма степен на убеждение у съдията, че обвиняемият е извършител на престъпление, а означава, че обвинението, повдигнато на задържания, се основава на налични по делото доказателства, които могат да бъдат ползвани в процеса за осъждането му, без да е проверено дали, например, те не се оборват от други доказателства. От друга страна, правилото на чл. 63, ал. 1 НПК изисква доказване на някоя от опасностите.
В случая съставът на Софийския градски съд е приел, че няма опасност някой от обвиняемите да се укрие. Съдията обаче приема, че е налице опасност от извършване на друго престъпление, обоснована с това (не мога да коментирам правилността на този извод и на какви доказателства се основава, цитирам само мотивите), че доказателствата по делото сочат на първо място някаква форма на трайна престъпна дейност във връзка с обществени поръчки на Община Варна, и на второ – контакти с хора, които трайно са притискани да извършват нещо против волята си във връзка с тези поръчки. Тук съдът посочва, че тази опасност не е просто хипотетична, защото „тежестта на извършеното подозирано престъпление, сериозността на същото“, била основание да се допусне задържане под стража поне за кратко време, тъй като така бил приел Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в решенията си „Лателие срещу Франция“ и „Томази срещу Франция“.
В известна степен бях учуден от цитирането на тези две решения, защото още в едно от първите си занятия в Националния институт на правосъдието (където се подготвят бъдещите съдии, преди да встъпят в длъжност, или пък новоназначени съдии с опит в друга юридическа професия) през 2016 г. бяхме предупредени от преподавателя Красимир Шекерджийски, съдия във Върховния касационен съд, че тези две решения имат доста ограничена приложимост в България. И тук смятам, че наистина има (макар и да не изглежда съществена за крайния резултат по делото) логическа грешка в мотивите на съдебния акт.
Действително, цитираното от съда изречение, на което изглежда да се придава смисъл, че ЕКПЧ урежда основание за арест, свързано с опасност за обществения ред, е почти пряко взето от две решения на ЕСПЧ – Lettellier с/у Франция, жалба № 12369/86, §§ 51, 26 юни 1991 г., и Tomasi с/у Франция, жалба № 12850/87, § 91, 27 август 1992 г., в които се казва в буквален превод: „Съдът приема, че поради тяхната особена тежест и обществената реакция срещу тях някои престъпления може да породят обществени смущения от вид, които оправдават задържане преди процеса поне за кратко време.“ В никакъв случай това изречение обаче не означава, че ЕКПЧ дава възможност или създава основание някой да бъде задържан. Това следва и от текста на чл. 5 от Конвенцията, който предвижда, че „Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и по реда, предвиден в закона: …“ Очевидно е от този текст, че ЕКПЧ не предвижда случаи, в които някой може да бъде арестуван, а само ограничава техния обхват. Кога и при какви условия може да бъде задържан заподозрян в извършване на престъпление се определя и преценява само по критериите на националния закон. От горния текст няма как да се приеме, че ЕКПЧ или практиката по прилагането ѝ създават основание за задържане или разширяват предвидените в националния закон такива основания.
В това отношение и цитираните две решения Lettellier с/у Франция, § 91, и Tomasi с/у Франция, § 51, изрично посочват това, като в изречението, непосредствено следващо това, което Софийският градски съд цитира, посочват, че интензитета на обществената реакция на престъплението може да се вземе предвид само доколкото националният закон предвижда това, както е записано в чл. 144 от френския НПК (в ал. 1, т. 2 от този текст е предвидено, че се допуска задържане под стража, когато е „необходимо за опазване на обществения ред“), и то само в изключителни случаи при наличие на достатъчни доказателства. Решенията поставят и редица условия за прилагане на това изключение в контекста на френското законодателство – че доказателствата по делото следва ясно да установяват как ще се наруши обществения ред, при това трябва да се установи явна и конкретна заплаха, и това задържане не трябва да се използва, за да може да създаде очаквания за осъдителна присъда. Тези мотиви обаче не са подробно обяснени в съдебния акт на Софийския градски съд.
И двете решения на ЕСПЧ не могат да бъдат разглеждани като отговор на ситуации, подобни на тази при обвинение на политик в изнудване на икономически участници с цел подкуп. Случаите, в които френските съдилища са се позовавали на опасността на деянието, за да продължат задържането на г-жа Летелие и г-н Томази, са на предумишлени убийства с огнестрелни оръжия или експлозиви. Поне по делото Томази са били пряко заплашвани свидетели и съдии, а убийството е било с терористичен мотив. В анализа си по фактите ЕСПЧ набляга на всички тези фактори, изрично акцентира на това, че задържането на заподозрян в престъпление поради опасения за обществения ред следва да е сериозно изключение и необходима стъпка за опазването на реда, като и в двата случая посочва, че стандартите не са били спазени в конкретните случаи и френските съдилища неоправдано са продължили задържането на обвиняемите само на основания, свързани с опазване на обществения ред.
При това положение извеждането на принцип, посочващ основание за задържане, от цитираните две решения на ЕСПЧ, е слабо аргументирано. Двете решения могат да се ползват от българските съдилища, но в никакъв случай като аргумент, че сами по себе си уреждат основание за задържане под стража, и то само ако тестът, уреден в тях, бъде описан и приложен напълно в мотивите, и бъде установено, че е съвместим с уредбата на основанията за задържане по българския НПК. Това обаче е много трудно да бъде направено и със сигурност изисква сериозен и задълбочен анализ в повече от няколко изречения. Липсата на подобен анализ означава, при липса на убедителни и сериозни мотиви, които по друг начин да обосновават извода за задържане въз основа на доказателствата по наказателното дело, извършване на същото нарушение от страна на съда на чл. 5 ЕКПЧ, което е било установено и по двете цитирани френски дела.
Така независимо какъв е изходът на делото срещу кмета на Варна, държавата може да се окаже отговорна за вреди от неговото задържане, които да платят всички данъкоплатци. До такава отговорност не е разумно да се стига, особено ако се установи с влязла в сила присъда извършено от някой от обвиняемите престъпление, като дори окончателната осъдителна присъда не изключва в този случай правото на обезщетение.
Но лошото позоваване на международна съдебна практика не е ограничено само до този случай.
Непълното цитиране като основание неточно прилагане на задължителни решения
Съдебна практика на съдилища, намиращи се извън България, се цитира и се налага да се ползва в множество случаи по различни видове съдебни дела, като освен решения на ЕСПЧ следва да се прилагат и такива на Съда на Европейския съюз (СЕС). Последното се налага по множество граждански дела, тъй като държавата все още не е взела мерки да уреди ограниченията при размерите на адвокатските възнаграждения в съответствие с постановеното преди вече повече от година от Съда на Европейския съюз Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 Ем акаунт БГ. С това решение беше прието, че уредената в закона компетентност на органите на адвокатурата – Висшия адвокатски съвет, сами да приемат правила за минимални възнаграждения на адвокатите, които обвързват съда в някои случаи да осъди страната, която не е наела съответния адвокат, да заплати възнаграждението му, противоречи на правилата на Договора за функциониране на Европейския съюз относно защитата на конкуренцията.
Запитващият съдебен състав обаче се беше концентрирал при задаване на въпросите си не само върху това дали подобна уредба противоречи на правото на Съюза (за което индиции има от много по-рано в предходно решение на съда в Люксембург), а и, ако тази уредба е неприложима, то с какво да се замени. По последният въпрос СЕС отказа да дава конкретни насоки, като посочи, че това е работа на българския законодател и съд да прецени, но изрично посочи в т. 3 от диспозитива на решението си: „Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националниятсъд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“
Множество съдебни актове започнаха да отказват да спазват пряко наредбата и да прилагат други критерии за определяне на степента на намаляване на частта от адвокатското възнаграждение, което загубилата по делото страна е осъдена да плати на спечелилата. Съществуват обаче немалка група съдебни актове – например Определение № 4888/29.10.2024 г. по частно гражданско дело № 3551/2024 г. на Върховния касационен съд, I ГО, и Определение № 50015/16.02.2024 г. по търговско дело 1908/2022 г. на Върховния касационен съд, I ТО (подборът е напълно случаен, резултат от подадените от алгоритъма на търсещите машини съвпадения в текст на актовете, мотивите се поддържат в десетки други съдебни актове), според които въпреки изричния диспозитив на СЕС, цитиран по-горе, се приема, че макар наредбата на Висшия адвокатски съвет да е неприложима, „посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.“ Очевидно е, че тълкуването на Съда на Европейския съюз изключва използването на подобен ориентир. Цитирането на наредбата по този начин, дори в случаи когато съдилищата не следват размерите, определени в нея, създава риск от образуване на дела срещу съда за нарушаване на правото на Европейския съюз – една перспектива, която внимателното обсъждане и описване на мотивите на съдилищата, би могло лесно да избегне.
Заключение
Настоящият текст не претендира нито да е изчерпателен, нито подробно научно обоснован, тъй като е писан за кратко време. Той обаче цели спешно да предизвика съдилищата да бъдат по-внимателни при формулиране на мотивите си, и при цитиране на актове на международни юрисдикции да се обосновават подробно и внимателно във връзка с целия контекст на цитираните решения. За съжаление в последните години обсъждането на правораздавателните актове, включително и в медиите, се концентрира основно върху крайните им изводи, без да се цитират мотиви, и това носи сериозен риск от изграждане на фалшиви обществени представи, субективна и необоснована критика към съдебната власт и отправяне на напълно необосновани обвинения към държавните институции. Връщането на общественото внимание към съдържанието и на мотивите на тези актове и повишаването на качеството на тези мотиви са единственият път към разумен, балансиран и продуктивен дебат в обществото по въпросите на правосъдието. И в това отношение професионалните задължения на съдиите са изключително тежки, а подходът трябва да бъде по-внимателен, независимо от това на коя съдебна инстанция е постановеният акт.
