DeFakto.bg DeFakto.bg
Каква е мярката за „мярката за неотклонение”?
Петър Обретенов
При откриване на заседанието за разглеждане на мерките за неотклонение взети спрямо Варненския кмет Благомир Коцев и общински съветници председателстващият съдебния състав призова политиката да остане вън от съдебната зала.
С образуване и внасяне в съда на обвиненията срещу посочените лица политиката влезе безпардонно в съдебната зала, защото нямаше как да бъде изолирана от спонтанната обществена реакция на възмущение от използване на съдебната власт за разправа с една опозиционна политическа партия.
В този контекст призивът на председателстващия състава подхранваше надеждите, че този състав, за разлика от първоинстанционния, ще бъде на висотата, която Конституцията поставя тези магистрати – да се подчиняват само на закона. Аз споделях тази надежда дори допуснах, че още в съдебното заседание на обвиняемите ще бъде изменена мярката за неотклонение от арест в по-лека.
Но да видим с какви мотиви съставът на САС прави точно обратния извод.
Преди да пристъпи към преценка на законосъобразността на взетата от прокуратурата мярка за неотклонение, съдът е изследвал предварително проблема за неговата компетентност във връзка с правилото на чл. 35, ал. 4 НПК. Изложил е съображения, че прокуратурата има изключителната компетентност, съгласно чл.127 от КРБ, да насочва обвинението към определено лице, да определя последователността и ритмичността на процесуалните действия, правната квалификация на престъплението и правилно приема, че тези нейни действия не подлежат на съдебен контрол.
Но веднага след това той прилага този извод и за спорния въпрос: не подлежи на съдебен контрол и възможността прокурора да предпостави изключение от общото правило за местна подсъдност на съдебните производства, провеждани в хода на досъдебното производство, или казано направо: прокуратурата може да определя и подсъдността на делото. Това е извод, който не може да бъде направен от съд и веднага със следващите мотиви съставът на САС се самоопровергава:
„Съдът намира, че на първо място трябва да отговори на основното възражение на защитата, свързано с липсата на компетентност…”. Така трябва и да бъде, защото първо и основно задължение на всеки съдебен състав е да прецени дали е в неговата компетентност поставения пред него казус и тази преценка е негово суверенно право. Абсолютен nonsense е да се защитава тезата, че прокуратурата може да определя вместо съдебния състав дали той е компетентен в този случай. Основанието, което прокуратурата изтъква, за да обоснове подсъдността на обвинението пред СГС, е възможно бъдещо привличане на неназовано по име лице с имунитет. Възбуждането на наказателна отговорност на такова лице е възможно
само след отпадане на имунитета му, според чл. 220, ал. 1 от НПК,
което с още по-голяма категоричност е изяснено в решение № 12/30.07.2020 г. на КС, като тази забрана обхваща всички възможни действия на следствените органи по отношение на лице с такъв статус. Евентуалното бъдещо привличане на такова лице към наказателна отговорност не е факт, а съдът прави своите изводи само на установени факти, а не на предположения. Опитът за промяната на подсъдността въз основа на подобно предположение представлява ЗЛОУПОТРЕБА С ПРОЦЕСУАЛНО ПРАВО от страна на прокуратурата, което съдът трябва да санкционира по силата на непосредственото действие на конституционната норма на чл. 57, ал. 2 от Конституцията.
Налице са и някои очевидни пропуски и странни юридически квалификации по отношение преценката дали е налице обосновано предположение за наличие на престъпния състав на обвинението по чл. 321, ал. 3 НК.
Съдът приема за чиста монета показанията на свидетелката Пламена Димитрова, но пропуска безспорния факт, че тя не е страничен, безпристрастен наблюдател, а заинтересовано лице в спора за спечелване на конкурса, което обвинява други в корупционни действия, едва след като е загубила възможността да докаже чрез предвидените в закона способи, че е незаконно отстранена от този конкурс. Това логично
води до „основателно съмнение”, че тя се стреми чрез набедяване да постигне това, което не е могла по законния ред.
Доводът, че показанията й се подкрепят от други свидетели, които изнасят данни за други случаи на корупционни практики и между други лица, а не за процесния, не търпи коментар.
Странна е юридическата квалификация, че по отношение на кмета Коцев „интензитетът на предположението е по-нисък” ( касае се за обосновано предположение за участие в ОПГ).
За пръв път срещам мотиви, в които има градиране на „обоснованото предположение”. Какъв е този интензитет: 10%, 20% или 50%? И при какъв интензитет съдът приема, че и по отношение на него е налице „обосновано предположение”? Впрочем, за този обвиняем съдът приема, че за него няма убедителни доказателства, че е съпричастен като съизвършител, „но това не изключва друга форма на съучастническа дейност по смисъла на чл. 20, ал.3 или ал. 4 от НК”. Другите форми по тази норма са подбудителство и помагачество, които в този случай явно не са налице.
Позоваването на показанията на зам. кмета Диян Иванов е, обаче е прецедент,
който ще остане като пример за неизпълнение задължението на съда да преценява всички данни по делото с оглед постъпилия отказ от показанията му с твърдението, че първоначално дадените показания са неверни и изтръгнати под натиск от страна на членове на КПК.
Задължение на прокуратурата е да събира всички доказателства, вкл. и тези, които са в полза на обвиняемия, което означава при този случай тя е длъжна веднага да разпита този свидетел, а на съда да я задължи да направи това, а не да се позовава на тези показания, „с уговорката относно съмнения за доказателствената им годност”, уговорка, която е несъвместима при кредитиране на свидетелски показания.
За производството по чл. 64 НК – определяне мерките за неотклонение – основен спорен въпрос, са изтъкнати съвсем кратки мотиви, които противоречат на основни принципни положения за прилагане мярката за неотклонение „задържане под стража”.
Преди всичко САС се солидаризира със съображенията на СГС, че опасността от извършване на ново престъпление „може да бъде изведена успешно от обстоятелствата относно вменената престъпна дейност”, т.е. както по-тясно се е изразил съдията от СГС, от „тежестта на извършеното подозирано престъпление”, който се позовава и на практика на ЕСПЧ по делата „Лателие срещу Франция” и „Томази срещу Франция”. Неприложимостта на тези решения на ЕСПЧ по настоящия казус е обосновал съдия Андрей Георгиев[1], но без да се позоваваме на съдебна практика, отнасяща се за изолирани случаи в друга държава, нашата доктрина и съдебна практика предвиждат мярка за неотклонение „задържане под стража” по принцип за тежки умишлени престъпления, но още в условията на репресивния тоталитарен режим академик – проф. Стефан Павлов беше категоричен:
„Но и в този случай тази мярка може да не се вземе, ако няма опасност обвиняемият да се укрие, да осуети разкриването на обективната истина или да извърши друго престъпление”[2].
Този принцип би следвало в още по-голяма степен да се спазва в условията на една демократична и правова държава, каквато е по Конституция Република България и той е изрично закрепен в чл. 63 от НПК: мярката „задържане под стража” се прилага само когато са налице две други, изчерпателно посочени условия: „съществува реална опасност обвиняемия да се укрие или да извърши престъпление”.
За съжаление, свидетели сме на продължаваща с години порочна съдебна практика, която превръща мярката за неотклонение в ефективно изпълнение на наказанието лишаване от свобода за продължителен период, преди да завърши с влязло в сила решение производството по делото, във флагрантно нарушение на конституционно установената презумпция за невиновност, която може да бъде оборена само с влязла в сила присъда. Процеси, които завършват с оправдателни присъди и осъдителни за държавата решения на ЕСПЧ. Настоящият казус ще остане като един от примерите,
които илюстрират тази порочна съдебна практика.
Освен изтъкнатото по-горе за тежестта на подозираното за извършено престъпление, с което СГС е мотивирал задържането под стража на Стефанов и Кателиев, по отношение на Коцев, съдът е изтъкнал явно объркани и нелогични мотиви. Високият му пост давал възможност за широк обхват действия, това не завишавало обществената му опасност, но му давало „възможност за упражняване на правомощия, свързани със същите дейности, за които му е вменена престъпна активност”. Казано по-ясно, кметът Коцев може да толерира подобна корупционна дейност („за упражняване на дейност в същите области”), което е абсурдно да бъде извършено от всеки нормален индивид привлечен като обвиняем – да дава доказателства за корупционна дейност, за която е обвинен. Що се отнася до последното изречение от този пасаж за Коцев: връщането му на тази позиция можело да „възпрепятства събирането на доказателства”, от действията на прокуратурата става ясно, че такава опасност не съществува, защото тя е събрала всички възможни доказателства в полза на обвинението – депозираните в съдебното заседание нови свидетелски показания не се отнасят за процесния случай.
Конституционно установената презумпция за невиновност на обвиняемия „до установяване на противното с влязла в сила присъда” (чл. 31, ал. 3) задължава съдебните органи да вземат мярка за неотклонение „задържане под стража” само в ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ СЛУЧАИ и то при наличие на условията, посочени в НПК, неспазването на които е от естество да наруши нормалния ход на процеса. В противен случай се нарушава конституционната повеля съдържаща се в следващата алинея, четвърта, на чл. 31 КРБ:
„Не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието”
За съжаление, при определяне на мярката за неотклонение „задържане под стража” съдебните състави не коментират необходимостта за налагането й с оглед изискванията на този конституционен императив.
А той дефинира конституционната мярка, която трябва да се прилага при определяне на мярката за неотклонение спрямо обвиняем, особено ако тя е „задържане под стража”.
[1] Вж.” Определението на СГС за задържане по „кметското” дело в частта на цитирана практика на ЕСПЧ е слабо аргументирано”, Де факто, 17.07.2025 г. [2] Проф Стефан Павлов, Наказателен процес, с. 233.
