СГС отказа да заличи „Българската православна старостилна църква“ – парламентът е нарушил и Конвенция, и Конституция

Defakto.bg

Състав на  СГС отказа да приложи поправките в Закона за вероизповеданията (ЗВ) и да ликвидира  регистрацията на „Българската православна старостилна църква“, тъй като промените противоречат на Европейката конвенция за правата на човека и българската Конституция .

С тези мотиви съдия Свестослав Василев отхвърли исканията на  Дирекция „Вероизповедания“ към МС и Софийска градска прокуратура, които поискаха  старостилната  църква да бъде заличена, защото не е променила в срок наименованието си.

Съдът изоставя позицията си от 2022 г. , с която е отказъл  регистрацията на същото вероизповедание, след като преосмисля и прилага практиката на ЕСПЧ.

На 31 януари 2025 г. парламентът реши, че Бългapcĸaтa пpaвocлaвнa цъpĸвa – Бългapcĸa пaтpиapшия (БΠЦ-БΠ) e eдинcтвeн изpaзитeл и пpeдcтaвитeл нa тpaдициoннoтo зa cтpaнaтa вepoизпoвeдaниe  – изтoчнoтo пpaвocлaвиe.  Сам БПЦ   мoжe дa изпoлзвa в нaимeнoвaниeтo cи тepминa „пpaвocлaвнa“, решиха депутатите.

Πoвoдът зa измeнeниятa в ЗВ бе  peшeниe нa Bъpxoвния ĸacaциoнeн cъд oт 16 дeĸeмвpи 2024 г.,  ĸoето  пoзвoли  peгиcтpaция нa peлигиoзнa oбщнocт c нaимeнoвaниe „Бългapcĸa пpaвocлaвнa cтapocтилнa цъpĸвa“.

 

Искания и защита пред СГС 

В молбите си пред съда дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет и Софийска градска прокуратура, поискаха да се открие производство по ликвидация и заличаване на „Българската православна старостилна църква“. Те се позоват на поправките в  § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ  във връзка с чл.15, ал.3 и чл.10, ал. 1 от ЗВ, според които старостилна църква не е заявила промени в наименованието и устава си в двумесечен срок от влизането в сила на измененията, а това по силата на зокан (ex lege) води до прекратяване на регистрацията й.

Защитата на  „старостилците“  твърди  противокноституционност на взетото от НС решение, ккаот и нарушение на европейското законодателство.

Най – напред съдебният състав  констатира, че новата разпоредба ( § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ, в сила от 04.02.2025 г.) задължава всички вероизповедания (регистрирани в регистъра по чл.18 ЗВ и такива, за които процедурата по регистрация все още не е приключила) да съобразят наименованието и уставите си с измененията, приети в чл.10, ал. 1 и чл. 15, ал. 2 и 3 със същия ЗИД на ЗВ,  като наименованието им не следва да  съдържа думата „православна“ и/или нейни производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл съгласно чл. 10, ал.1 ЗВ.

Съдът установява, че неизпълнението на това задължение  води до прекратяване на вероизповеданието по силата на закона без провеждане на исково производство по чл. 20а, ал. 3 от ЗВ, като дава право на Дирекция „Вероизповедания“ към МС и/или Прокуратурата на РБ директно да поискат откриване на производство по ликвидация.

Следователно промените въвеждат допълнителни изисквания за регистрация, включително към вече регистрираните, като неизпълнението е санкционирано с отказ за регистрация, респ. прекратяване на дейността, без преминаване през уредената в закона процедура и без това да е предвидено изрично като правна последица съгласно чл. 7 ЗВ, където са уредени другите несъвместими със свободата на религиозно обединяване дейности, при наличието на които може да се иска прекратяване на регистрирано вероизповедание, отбелязва съдията.

Съдът обаче си поставя въпроси

Първият преюдициален въпрос, на който градският съд търси отговор, е дали измененията нарушават Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, защото наднационалното право има приоритет пред вътрешното законодателство и всички норми, които му противоречат.

Установява, че с  решението от 20 април ,r. .04.2021 г. на ЕСПЧ по дело „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“,  по повод отказ за регистрацията й ,  е констатирано нарушение от страна на  България на разпоредбите на чл.9 вр. чл.11 от Конвенцията, заради тълкуването, че наименованието й е идентично, сходно с това на БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ.

ЕСПЧ приема, че наименованията на църквата – жалбоподател и на БПЦ 

 не са идентични,

тъй като думата „старостилна“ ги различава в достатъчна степен, още повече при липса на доказателства за „…желание на църквата-жалбоподател да се идентифицира с Българската православна църква“, както и че ограничаване на правото на свобода на сдружаване и религия основано на такова тълкуване на закона не е „…необходимо в едно демократично общество“.

ЕСПЧ  приема още, че нарушението  произтича основно от начина, по който българските съдилища последователно тълкуват чл.9 и чл.15, ал. 2 от ЗВ  (2002 г.), съответно § 3 от неговите  Преходни и заключителни разпоредби, което разкрива

  системен проблем, който дава основания  за сходни жалби и решения на ЕСПЧ

(вж. Генов, цитирано по-горе; Методиев и други, цитирано по-горе; Независима православна църква и Захариев срещу България, № 76620/14, 20 април 2021 г.; и Православна християнска църква и  други срещу България, № 31387/17, висящо,), който проблем е откроен и от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа още през 2004 г. (така параграф 42 на решението от 20.04.2021г).

ЕСПЧ е посочил на Държавата общи мерки, необходими за изпълнение на решението, които включват или изменение на тези законови разпоредби, или такова тяхно тълкуване от съдилищата, което не изключва регистрацията на вероизповедание основано само на: „…(a) същите вярвания или практики като вече съществуващо вероизповедание или (b) същото наименование като вече съществуващо вероизповедание, освен ако двете наименования не са буквално идентични или толкова сходни във всички свои елементи, а не само една дума като „българска“ или „православна“, така че последователите на съществуващото вероизповедание и широката общественост действително биха объркали двете вероизповедания.

Въпреки дадените указания от ЕСПЧ,  разпоредбата на чл.10, ал. 1 е допълнена, като е прието, че „единствен“ изразител и представител на „източното православие“ може да бъде само БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, а в чл.15, ал. 3 е въведена забрана в наименованието на друго вероизповедание да се съдържа думата „православна“, както и производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл в противоречие с чл. 10, ал. 1.

Предприетите от Държавата мерки не само, че не преодоляват констатираното с решението на ЕСПЧ нарушение на чл.9 вр. чл.11 от ЕКЗПЧОС,  но и въвеждат допълнителни  рестрикции към регистрацията на вероизповеданията, които тотално ограничават  възможността те да осъществяват дейност, свързана с източното православие, „дори и да не „проповядват практики, идентични или сходни“ с тези на .БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, без установено припокриване/идентичност в наименованията и без това да се налага от съображения за възможно объркване на вярващите.“

 Същевременно законът не съдържа легална дефиниция за „източно православие“

– тоест за  обредите, обичаите, практиките, които го определят и диференцират от други вярвания, за да може желаещите регистрация субекти да се съобразят с тях, а не може да се очаква, че светския съд познава догмите на каноничното право), нито такива „за производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл“ на израза „православна“ (които да бъдат избягвани от адресатите на забраната и за които на съда е вменено служебно да следи).

Освен това измененията ограничават преценката на съда дали използваното наименование от едно вероизповедание е идентично с това на Българската православна църква – Българска патриаршия до степен, че е придаден вид на необорима презумпция за такава идентичност, при използване на кой и да е от изразите в чл. 10, ал. 1  ЗВ, дори и той да не е в състояние да обърка „широката общественост и/или последователите на съществуващото вероизповедание“, което допълнително ограничава свободата на вероизповеданията и сдружаването на лицата, които го изповядват.

Нещо повече, промените на закона

преуреждат с обратна сила отношенията с вече регистрирани правни субекти,

с което се нарушават принципите на законност, стабилност, предвидимост на правната уредба, прокламирани в трайната практиката на Европейския съд по правата на човека.  СГС изборява обилна пракита на ЕСПЧ:  например   Решение от 24.06.2014 г. по дело Azienda Agricola Silverfunghi S.A.S. и други срещу Италия, в което е обърнато внимание на „опасността от закона с обратно действие“; Решение по делото Carbonara and Ventura срещу Италия 2000-VІ, според което законът трябва да е достъпен, прецизен и предвидим; Решение по делото Broniowski срещу Полша 2004-V, акцентиращо на „присъщата на върховенството на закона необходимост да се поддържа основателно доверие на гражданите в Държавата и в създадения от нея правен ред ”; решения Hasan and Chaush и Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, № 45701/99.

Във всички тях се  приема, че не следва да се допуска неоправдано вмешателство на Държавата в религиозните отношения и функционирането на религиозните организации.

Следователно, казва СГС,   както разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), така и тази на чл. 15, ал. 3 от ЗВ (изм. ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025)

пряко нарушават  КЗПЧОС в отклонение от посочените практики на ЕСПЧ.

В светлината на изложеното  настоящият състав приема, че буквалното тълкуване на разпоредбата § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ, както и това на чл. 15, ал. 3 от ЗВ (изм, ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.)  води до пряко нарушение на чл. 9 и чл.11 на КЗПЧОС и до неспазване на дадените насоки в решението от 20.04.2021 г. на ЕСПЧ.  Съдията заключава, че освен всичко друго се дава възможност

държавата да бъде повторно осъдена за неговото неизпълнение.

    Измененията са в противорчие и с българското право 

Съдът подробно се спира на практиката на българския  Конституционен съд,  който с Решение №5 от 11.06.1992 г.  по к.д.№ 11/92  приема, че правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин освен в случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията. Това са случаите, при които религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта и вероизповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.

Посочените ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване, казва съдът.   

Прието е също, че Държавата чрез своите органи и институции не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, като правата на Държавата за намеса в дейността на религиозните общности и институции се свеждат до вземане на необходимите мерки само и единствено в случаите, когато са налице хипотезите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, и такава преценка се прави и при евентуална регистрация на църковните общности или институции.

Като се спира подробво на възможността на редовите съдилища да извършват инцидентен контрол за конституционосъобразност,   доколкото това е необходимо за решаване на делото с оглед принципа на законност в процеса и като се съобразява с практиката на Конституционния съд ( решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 4474/2018 г., IV г.о.; решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., IV г.о.; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г.о.)

СГС стига до извода, че промените в закона са в отклонение от чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията и  ограничават правото на свобода на вероизповеданията.  С тях се  ограничава непропорционално на защитавания интерес основни права и свободи на гражданите, като се дава превес на едно вероизповедание пред друго без обективни данни за необходимост от такава защита и то по този ред, пише в мотивите.

 Тe (промените) уреждат принудително  отнемане на права с обратна сила, без да се препраща към съществуващите в закона механизми за прекратяване на незаконосъобразна дейност от  вероизповедание, което накърнява правната сигурност и предвидимостта на нормативната уредба като основни характеристики на правовата държава. За регистрираните вероизповедания следва да се приеме, че притежават и оправдани правни очаквания за запазване на придобития статут, тъй като липсват обективни данни, въз основа на които да се приеме, че те следва да очакват изменение в нормативната уредба в смисъла наложен с оспорените разпоредби на ЗИД на ЗВ, още по-малко такива, които нямат аналог досега в  закона, е посочено в решението.

Доколкото определянето на наименованието, под което се осъществява дейност на всяко едно вероизповедание,

е въпрос и на личен избор, въвеждане на допълнителни изисквания към него следва да се приеме за ограничаващо организационния живот на религиозните общности и институции, ако това ограничаване не се основава на обективни критерии.

 Обобщение

В обобщение за оспорените разпоредби се приема, че нарушават гарантираните с Конституцията свобода на религията и правото на свободно сдружаване, както и принципите прокламирани и защитавани от нея за правовата държава, правната сигурност и предвидимост на нормативните актове също не могат да бъдат приложени буквално, а следва да бъдат тълкувани корективно, което тълкуване не води до различни правни изводи от гореизложените.

За  пълнота на изложението съдия Светослав  Василев изтъква, че „настоящият състав“  изоставя позицията на СГС  в решение №65/01.11.2022 г. постановено по същото дело, с което е отказана регистрацията на същото вероизповедание, както заради отменителното решение на ВКС, I Т.О. така и  заради преосмисляне на практиката на ЕСПЧ, на която основавя сегашните си изводи. 

При тези мотиви, съдът оставя без уважение  молбите на на  Дирекция  „Вероизведания“ към МС и на Софийска градска прокуратура и не открива производство по ликвидация на „Българската православна старостилна църква“.

Решението може да бъде  обжалвано пред Софийския апелативен съд.

Софийска градска прокуратура (СГП) протестира отказа на Софийския градски съд да прекрати регистрацията в Българска Православна Старостилна Църква“ (БПСЦ).

Още по темата тук