Андрей Янкулов с коментар за по-дълги срокове за разследване по НПК и ползването на доказателства извън тях

Приетите от парламента  по-дълги срокове за разследване по НПК и отпадане на забраната доказателства, събрани извън тези срокове, да се ползват от съда при постановяване на присъдата, не развързват ръцете на прокуратурата да прави нещо, от което точно пък тези разпоредби досега да са я спирали.

Дали ще е по-кратък или по-дълъг, процесуалният срок, в който разследването трябва да бъде извършено, винаги е бил удължаван единствено и само в рамките на прокуратурата – а дали от самия прокурор, негов административен ръководител, горестоящ прокурор или главния прокурор, е по-скоро технически въпрос от не толкова съществено значение.  Защото така или иначе никога никой не може просто фактически да блокира едно разследване като не удължи неговия срок и така да преустанови възможността за събиране на доказателства. Защото това би означавало директно осуетяване на наказателното преследване чрез подобен абсурден процесуален похват.

Ако едно разследване се води, да кажем, с цел тормоз на разследваните без да има каквото и да е основание те да бъдат разследвани, защото престъпление няма, лекът срещу това е констатирането на злоумишленото водено разследване и указване на неговото незабавно прекратяване, а не флирт с някакви срокове, върху които някой горестоящ прокурор можел уж да упражнява някакъв контрол.

Ако едно разследване се протака умишлено и по него не се прави нищо или нищо съществено, лекът срещу това не са по-кратки срокове по чл. 234 от НПК, респективно по-честото им удължаване, а констатиране на ненужното забавяне и указване какво конкретно трябва да се извърши, в какъв срок да бъде извършено и разследването да бъде приключено.

Кой да направи тези констатации и процесуално да е в състояние да контролира тези действия на прокуратурата?

Изначалната концепция на българския наказателен процес, че това би могло да бъде единствено самата прокуратура чрез нейните вътрешни инструменти, защото тя е и трябва да бъде пълновластен господар не само на обвинението, но и на цялото разследване като го ръководи единствено по свое усмотрение,

е големият проблем и слонът в стаята.

Този проблем води до практическата безконтролност, която си е налице и сега, при действащите уж много ценни преклузивни срокове за разследване.  За да бъде ефективен подобен контрол, той може да бъде само външен, от съд, който си е на мястото.

И ето например – ако има задържано лице по протакано разследване, лекът срещу това е съдът, който контролира задържането и сега, в процедурата по habeas corpus просто да освободи задържания.

И това се прави и сега, когато съдът си е на мястото, а формалното удължаване на въпросния срок по чл. 234 от НПК не е и не може да бъде никакво саниране на бездействието да се работи активно по разследване със задържано лице.

Що се касае до отпадане на забраната доказателства, събрани извън срока, да се ползват за присъда, въпросната забрана за целия период на нейното съществуване е действала така или иначе само проформа.

Доказателство да остане събрано извън срока би могло да бъде в резултат единствено на някакво недоглеждане на прокурора, защото някъде не само е пропуснал да поиска удължаване на срока (което със сегашната електронна система от един момент нататък стана пракически невъзможно), но и впослествие това също е недогледано, защото не е поискано удължаване на срока със задна дата.

Т.е. ако някъде някое доказателство по някаква причина е останало събрано непокрито от срок на разследване по чл. 234 от НПК, това най-вероятно

е само по себе си злоумишлено действие.

Отпадането на забраната доказателства, събрани извън срока, да се ползват за присъда, не означава, че някакви „доказателства“ просто могат да цъфнат в някакво дело отнякъде в някакъв момент неясно откъде и как събрани. Какво е и може да бъде доказателство не се променя, т.е. ще продължи да си бъде наличен строго формалистичният подход на българския наказателен процес, че доказателствата могат да бъдат събирани само и единствено чрез лимитативно изброени способи за това.

И накрая, ако нещо е противоконституционно, това е всъщност сега действащата разпоредба, че всякакви възможни доказателства, събрани извън някакъв си процесуален срок, не могат да бъдат ползвани от съда. По буквалното ѝ тълкуване, без необходимото корективно тълкуване в полза на обвиняемия, излиза, че съдът не може да ползва дори доказателство, което е събрано извън процесуалния срок по чл. 234 от НПК, но пък е оневиняващо подсъдимия, а не уличаващо го, каквото би се очаквало да бъде обичайното положение. Т.е. съдът, ако е формалист, трябва да си затвори очите за оправдаващо доказателство само защото е събрано извън процесуален срок (Фейсбук).