DeFakto.bg DeFakto.bg
ПРБ е осъдена да заплати обезщетение от над 100 000 лева, които са били отнети като веществено доказателство преди 15 години по дело за неплатени данъци.
Това следва от решение на ВКС, с което е на прокуратурата е отказано касационно обжалване срещу осъждането й от АС София, потвърдил решение на Софийски градски съд за нанесени имуществени вреди от незаконно задържане на парична сума от 95 000 лева като веществено доказателство по наказателно дело, завършило с оправдателна присъда.
Казусът
На 8 декември 2010 г. срещу неизвестен извършител е образувано досъдебно производство с постановление на прокурор при СГП за избегнато плащане на данъци в големи размери в периода 01.05.2010 г. – 30. 11. 2010 г. За престъплението били използвани документи с невярно съдържание пред органите по приходите, твърди прокуратурата.
По това досъдебно производство е извършено изземване на 13.12.2010 г. на сумата от 95 000 лева и мобилен телефон „Нокия“ от ищцата И. Р. при извършено претърсване на жилището й. Тя е разпитана еднократно в качеството й на свидетел, а подадената от нея молба за връщане на иззетите веществени доказателства е постановен отказ, който тя не е обжалвала.
Седем години по-късно, на 13.07.2017 г. СГП внася обвинителен акт срещу сруг извръшител (П. К.), а образуваното съдебно производство пред СГС, приключва с влязла в сила на 09.07.2020 г. с която подсъдимият е признат невиновен по повдигнатото му обвинение и оправдан.
След влизане в сила оправдателната присъда на ПК , съдът уважава молбата на И. Р. за връщане на иззетите 101 000 лева, а фактическото им получаване е станало на 25.05.2021 г. след банков превод от ГД „Национална полиция“.
След това ищцата предавява иск по ЗОДОВ срещу ПРБ за нанесните й вреди от отнемането на собствени средства, като най-напред СГС потвърждава деликта, а САС отсъжда, че предявеният иск за вреди от непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД е основателен и присъжда 101 000 с лихвите.
Съображенията на САС:
Излага съображения, че в случая вредите са причинени чрез изземване на собствени на ищеца И. Р. парични средства като веществени доказателства и при осъществено бездействие по тяхното връщане, за които отговорност прокуратурата, тъй като изземването им е осъществено в досъдебната фаза на наказателния процес, който се ръководи и контролира от прокуратурата, а в съдебната му фаза – прокурорът е представител на обвинението.
“ В конкретния случай вредата е причинена чрез изземване на собствените на ищцата парични средства като веществени доказателства, съчетано с бездействието по тяхното връщане. Тъй като отнемането на паричните знаци е извършено в досъдебната фаза на наказателния процес, който се ръководи и контролира от прокуратурата, то тя следва да отговаря за всички вреди от това“, посочва САС.
Прокурът ръководи досъдебното производство и решава всички възникнали въпроси, включително тези относно доказателствата. Събирането им е подчинено изцяло на неговата преценка, тъй като той е субектът, който ще доказва обвинението пред съда. Прокурорът освен, че ръководи досъдебното производство, в съдебната фаза е представител на обвинението“.
Поради приключването на наказателния процес с оправдателна присъда по повдигнатото обвинение, изземването и задържането на паричните средства като веществено доказателства, са неправомерни действия, а причинените от тях вреди, се изразяват в лишаване на ползите от тях, коиот са съизмерими с лихвите върху паричните средства за периода от изземването й до нейното връщане, приемат апелативните съдии.
Те не приемат възражението на прокуратурата, че действията й за изземване и задържане на процесната парична сума са правомерни по производството при предвидената в чл. 111 НПК възможност за изземване на вещи и тяхното задържане до приключване на наказателния процес. САС отсича, че щом едно производството е завършилото с оправдателна присъда, изземването на паричните средства, се явяват незаконни и ако от тях са произтекли вреди, те подлежат на обезвреда.
Отхвърлено е и съображението на ПРБ, че ищцата не е обжалва отказа за връщане на праите й с мотива, че необжалваният отказ не е от естество да освободи причинителя на вредата от отговорност, респ. да намали отговорността му поради съпричиняване на вредоносния резултат.
Изложено е, че моментът, от който може да се претендира обезщетението за вреди, е влизането в сила на акта за приключване на наказателното производство – в случая 09.07.2021 г., и от този момент е започнало по арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД течението на общата (петгодишна) погасителната давност за вземането на обезвреда, която не е изтекла към момента на предявяване на иска, поради което и възражението на прокуратурата в обратния смисъл е прието за неоснователно.
Пред ВКС прокуратурата твърди, че решението на САС е необосновано и неоснователно, тъй като ПРБ е имала законно право за отнемане на парични средства като веществено доказателство по наказателно производство. Категорична е, че не следва да носи отговорност за времето на съдебното производство и иска отмяна на апелативния акт.
За да обоснове допускане до касационно обжалване ПРБ поставя три правни въпроса:
1. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземане за обезщетение на вреди от изземване на вещи за целите на наказателно производство – от датата на изземване или от датата на завършване на наказателното производство, в рамките на което искането за връщане по реда на чл. 111, ал. 2 НПК не е било уважено.
2. Когато действията по изземване на веществени доказателства са извършени в съответствие с нормите на НПК, могат ли те (действията) да бъдат определени за незаконни/противоправни с оглед на крайния изход от наказателното дело – например, при постановяване на оправдателна присъда. Поддържа несъответствие по този въпрос с решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр. дело № 2957/2017 г. на ВКС, III г.о., и
3. Може ли да бъде ангажирана отговорността на ПРБ по иск с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетение на вреди, настъпили от невръщане на вещи, иззети по досъдебно производство, за времето на разглеждане на наказателното дело в съдебната му фаза. Излага, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
ВКС застава изцяло зад изводите на САС
Па поставения първи въпрос за началния момент на погасителната давност за обезщетение за вреди от изземването на вещи за целите на наказателното производство, ВКС отбелязва, че в обжалваното решение „този въпрос е не е в противоречие, а в съответствие с трайно установената практика на ВКС“.
В тази практика обобщено се приема, че “ обезщетение за вреди в резултат от иззетите като веществено доказателство вещи може да се претендира от приключване на наказателното производство с акта за неговото прекратяване или постановяване на оправдателната присъда и от този момент започва да тече погасителната давност за вземането за обезвреда“.
При приключването на наказателното производство с оправдателна присъда това е моментът на влизането й в сила, отбелязват съдиите (т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. г. на ОСГК на ВКС).
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория правен въпрос, свързан с преценката за противоправността на действията по изземване на веществени доказателства, тъй като така формулиран той съдържа само част от установените по делото факти и то според поддържаната от страната защитна теза, а не като обуславящ за решаващите изводи на въззивния съ, пишат върховните съдии.
Затова и същият не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, а и посоченото в изложението решение на ВКС за обосноваване наличието на допълнителната предпоставка, разглежда хипотеза, съвършено различна от настоящата, както относно приключването на наказателното производство, така и относно характера на претендираните имуществени вреди. Съображенията на въззивния съд за извеждане на извод за незаконност на действията на прокуратурата и разследващите органи при изземването на паричните средства от ищеца И. Р. като веществени доказателства и тяхното задържане до приключването на наказателното производство е постановяването на оправдателната присъда, с която в действителност основание за тези действия не е било налице.
Тези съображения в мотивите на обжалваното решение са в съответствие с установената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. дело № 2262/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 413 от 10.12.2012 г. по гр. д. № 1478/2011 г. на ВКС, IV г.о.), в която е прието, че паричните суми, които са иззети по реда на НПК, трябва да се върнат на правоимащия след постановяване на оправдателната присъда. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за изземването им,
тъй като в действителност такова основание не е било налице.
Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положение (restitutio in integrum).
Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които правоимащият е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото, и които съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД се съизмеряват с размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане (т. е. в случая от изземването на паричните средства до връщането им ищеца И. Р. като правоимащ).
В подобни случай , казва съдът, държавата отговаря за причинените вреди на общо основание (решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. дело № 2262/2018 г. на ВКС, IV г.о.). Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и съгласно чл. 49 ЗЗД възложителят отговаря за вредите причинени от друго лице, на което е възложило работа при или по повод изпълнението й. Нормите за непозволено увреждане се прилагат както за физическите, така и за юридическите лица, и се основават на общия принцип да не се вреди другиму.
При тази практика и дадените в нея разрешения не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия правен въпрос за възможността да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата по общия деликтен иск по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Обобщение
При извършената служебна проверка ВКС не установява основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. В заключение приеам, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване, посочва ВКС.
Така в сила остава постановеното обезщетение от САС в размер на 101 000 лева за незаконното отнетите парични средства плюс законна лихва за трите инстанции от 17, 000 лв. общо 118 000 лв.
ВКС оджъда прокуратуата да зпалит и разноски за адвоктаско възнграждение в размер на 5000 лева.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
