Държавата срещу Европейския съд или задълбочаващите се проблеми с медицинското обслужване в затворите

Случаят Б.П и липсата на лечение в местата за лишаване от свобода

        Адвокат Снежна Стефанова

  На 22.12.2022 г. Б.П. е задържан по обвинения за извършени умишлени престъпления, включително умишлено убийство. Той страда от множество заболявания, между които напреднал стадий на глаукома, което заболяване се лекува с ежедневен прием на капки за очи.

Задържането под стража продължава и към настоящия момент в Централен софийски затвор, като на задържания не се осигурява адекватно, навременно и постоянно лечение. Проведени са многобройни прегледи от офтамолог, който установява „опасно високо вътрешноочно налягане“. Тази ситуация на бездействие е продължила въпреки многобройните молби на П. до затворническата администрация и до наказателния съд, които са оставени без уважение или дори не са разгледани. Поредица от съдебно-медицински експертизи по наказателното дело също са констатирали, че лечението не се осигурява и предписанията на специалистите не се спазват, а опасността от пълно ослепяване е осезаема.

      Решението на ЕСПЧ по искането за привременни мерки

Изправена пред това институционално бездействие, през май 2025 г. защитата на Б. П. подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ, Съдът), която е регистрирана под номер 14359/2025. Отправено е искане до Съда за прилагане на привременни мерки по Правило 39 от Правилника на Съда.

На 30 май 2025 г. ЕСПЧ уважава искането и задължава българската държава да предоставя предписаните капки за очи на жалбоподателя до края на задържането му.

В решението си Съдът приема, че българското правителство не е успяло да опровергае твърденията на жалбоподателя за нарушение на член 3 от Конвенцията — забраната за нечовешко и унизително отношение. ЕСПЧ посочва, че неизпълнението на привременни мерки от страна на държава-членка представлява самостоятелно нарушение на член 34 от Конвенцията. В резултат на това решение, жалбата на Б. П. ще бъде разгледана с приоритет на основание Правило 41 от Правилника на Съда.

Решението на ЕСПЧ да приложи Правило 39 в случая на Б. П. е категоричен индикатор, че вътрешните средства за правна защита в България не са били ефективни за предотвратяване на вреди, които могат да бъдат определени като нечовешко и унизително отношение. Правило 39 е изключителна мярка, която се прилага само при наличие на „неизбежен риск от непоправима вреда“. Фактът, че Европейският съд е счел, че ситуацията на Б.П. отговаря на този строг критерий, показва, че българските съдебни и административни системи са били неспособни или нежелаещи да осигурят необходимата защита.

          Институционалният отговор на държавата

    По-малко от три месеца след решението на ЕСПЧ, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) издава Заповед, която не просто не решава проблема, а създава административни процедури, с които прехвърля финансовата отговорност върху лишените от свобода.

На 06.08. Заповед № Х-02-284 #1 /06.08.2025 г., с която утвърждава правила за осигуряване на лекарствени средства в местата за лишаване от свобода. Актът съдържа множество разпоредби, които представляват неправомерна финансова тежест и възпрепятстват достъпа до лечение.

• Точка 2.3 на Заповедта гласи: „Доплащането на лекарства, предписани с „Рецептурна книжка за хронично болния“ по НЗОК от бюджетната сметка на ГДИН да става само след стриктното изясняване на финансовото състояние за конкретния лишен от свобода“. Този текст налага изрично условие за финансиране от държавния бюджет, което поставя пред лишените от свобода административна пречка, която не съществува за нито един друг гражданин на Република България, който се ползва от системата на НЗОК. Така, осигуряването на лекарства от бюджета на ГДИН не е безусловно право, а привилегия, достъпна само след изпълнение на допълнителни бюрократични изисквания, макар че лишените от свобода и задържаните под стража са здравноосигурени лица, съгласно чл.128, ал.2 ЗИНЗС без никакви условия за заплащане на лечение, като поставените със заповедта.
• Точка 2.4 задълбочава този проблем, като създава административен апарат за „проверка на финансовото състояние“ на лишеното от свобода лице за период от шест месеца назад. Допълнително, точка 2.4.1 постановява: „При наличие на постъпления на парични средства в индивидуалната сметка на лицето, доплащането на лекарства по НЗОК е за сметка на ЗОЛ“. Това е пряко и безусловно прехвърляне на отговорността за доплащане от държавата към лицето. Дори и при наличие на символични финансови постъпления, цялата тежест се прехвърля на лишеното от свобода лице, което често няма възможност да покрие разходите.

• Точка 3.2 също легализира директното заплащане на медикаменти от самите лишени от свобода. Разпоредбата гласи: „служител от сектор ФЛКР… ги закупува по молба и с финансови средства на лишения от свобода/задържания под стража, след изрично одобрение на медицински специалист от МЦ и след разрешение на началника на затвора/ОСИН-София“. Тази разпоредба не само потвърждава материалната отговорност на лицата, но и създава допълнителни административни бариери като „молба“, „одобрение“ и „разрешение“, което допълнително усложнява и забавя достъпа до лекарства.

• Точка 4 на Заповедта въвежда още едно ограничение, като категорично забранява внасянето на медикаменти „от външни лица и/или при провеждане на свиждане“. Тази разпоредба, съчетана с финансовите изисквания, прави невъзможно за лишените от свобода да получат помощ от своите близки, дори ако те имат парична възможност да им осигурят лекарствата. Това ги поставя в пълна зависимост от изключително сложната и обременена с условия процедура на ГДИН.

          Противоречие на Заповедта с вътрешни норми и международни актове

Съгласно член 65. (1) от Наредба № 2 от 22.03.2010 г., издадена от министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието за условията и реда за медицинското обслужване на местата за лишаване от свобода:    „На лишените от свобода се осигуряват „необходимите лекарства“.

Тази разпоредба е безусловна и не предвижда никакви парични изисквания или административни пречки за осигуряването на лечение.

Освен това, съгласно чл.135 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), когато в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода няма условия за провеждане на необходимото лечение, лишените от свобода се изпращат в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода.

Член 3 от ЕКПЧ категорично забранява нечовешкото и унизително отнасяне. Практиката на ЕСПЧ последователно разширява обхвата на този член, като постановява, че държавата има „позитивно задължение“ да осигури адекватна медицинска грижа за лицата, които са лишени от свобода и се намират в нейна власт. Тъй като лишените от свобода са напълно зависими от държавните органи за достъп до здравеопазване, всяка недостатъчност в това отношение, която води до сериозно страдание или влошаване на здравословното състояние, представлява нарушение на чл. 3.

Делото Нешков и други срещу България е пилотно решение на ЕСПЧ от 2015 г., което констатира „системни нарушения“ и „структурен проблем“ в българската пенитенциарна система. Съдът изрично отбеляза, че „неадекватното медицинско обслужване“  е един от факторите, които, в комбинация с други недостатъци като пренаселеност и липса на хигиена, съставляват нечовешко и унизително отнасяне.

След това решение, българските власти имаха 18-месечен срок да предприемат „всеобхватни мерки“ за справяне с проблемите. Заповедта на ГДИН от 2025 г., вместо да бъде част от решението, на практика институционализира един от основните проблеми, констатирани от ЕСПЧ – „структурен проблем“  с„неадекватно медицинско обслужване“.

В нарушение на член 3 от Конвенцията Заповедта на ГДИН свързва достъпа до жизненоважна медицинска грижа с „финансовото състояние“ на лицето. В местата за лишаване от свобода паричните средства на задържаните лица са изключително ограничени, а държавата има пълен контрол върху него. При тези условия, Заповедта принуждава лицата да се „доказват“ като бедни пред административна комисия, за да получат нещо, което им се полага по право. Това е акт на унижение, който експлоатира тяхната финансова и физическа уязвимост. По този начин, Заповедта превръща правото на здраве в предмет на молба и унижение, което съставлява нова форма на унизително отнасяне, директно свързано с финансовата уязвимост на лишените от свобода.

В заключение

          Ситуацията в случая на Б.П. показва, че системният проблем, идентифициран от ЕСПЧ през 2015 г. в пилотното решение Нешков и др. срещу България, продължава да съществува. В това решение Съдът намира, че условията на задържане в българските затвори, включително пренаселеността, липсата на хигиена и неадекватните медицински грижи, представляват „сериозни нарушения и структурни проблеми“, като констатира и липса на ефективни правни средства за защита.

Близо десет години по-късно, казусът на Б.П. илюстрира, че този „структурен проблем“ е станал хроничен. Това поставя под сериозен въпрос ефективността на предприетите след делото Нешков реформи и волята на държавата да се съобрази с международните си задължения и на практика доказва провал на държава при изпълнение на това важно решение на ЕСПЧ.