За плюшените зайчета, абсурдите и превратното тълкуване на Закона за закрила на детето в административния процес

  Един казус, който създава  „сплашващ ефект“ върху бъдещи жалбоподатели и е  показателен пример за институционална немощ

Адв.  Снежана Стефанова

Определение на АССГ

Предмет на административно дело № 9471/2025 г. по описа на Административен съд – София град е жалба на непълнолетния М.И.Р., чрез неговия родител законен представител, с която се оспорва  Заповед № РД09-2073/26.08.2025 г. на министъра на образованието и науката, определяща новият формат за провеждане на националното външно оценяване (НВО) по математика с интегриране на други учебни предмети в края на VII клас.

С определение № 29685 от 11.09.2025 г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по делото, постановил е изслушване на жалбоподателя М. И. Р. в открито съдебно заседание на  основание чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето. В допълнение, съдът е разпоредил на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ да изпрати представител и/или социален доклад за същото заседание, на основание чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето. Със същото определение съдът е отказал да спре предварителното изпълнение на заповедта, приемайки, че твърденията за вреди от приложението на оспорения административен акт, са недоказани.

            Превратното тълкуване на Закона за закрила на детето

В случая съдът не прави разлика между общия, широк интерес на детето към неговото образование и бъдещето му, и специфичните, правно защитени „права и интереси“ по смисъла на Закона за закрила на детето. ЗЗДет е специален закон, който въвежда извънредни мерки за защита в ситуации на уязвимост и риск, свързани с насилие, изоставяне, експлоатация или риск за физическото, психическото и нравственото развитие на детето в семейна среда. Разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДет изисква изслушване на детето във „всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете“. Нейната цел и смисъл е да даде гласност на субективните желания, чувства и предпочитания на детето в производства, които пряко засягат неговия личен живот, семейна среда и благополучие, като например дела за родителски права или осиновяване. Съдът, като приема, че твърденията за „психологически вреди“ от формата на изпита са достатъчно основание да се задействат механизмите на ЗЗДет, по същество разширява обхвата на закона до безкрайност, което е правен абсурд и разрушава правната сигурност.

Това логическо пропадане е особено ясно изразено от това, че съдебният състав, в една и съща хипотеза, приема твърденията за „психологически вреди“ като недостатъчно основание за спиране на предварителното изпълнение на акта, но същевременно ги използва като достатъчно основание за иницииране на интервенционни мерки по ЗЗДет. Този акт приравнява стреса от подготовката за изпит с правно значима „опасност“ за живота, здравето или развитието на детето, което е недопустимо.

Разпореждането за изготвяне на социален доклад на основание чл. 15, ал. 6 от ЗЗДет е изключително тежка проява на превратно тълкуване. Социалният доклад е инструмент на Дирекция „Социално подпомагане“, който се изготвя след постъпване на „сигнал“ за дете в риск и представлява всеобхватна и инвазивна оценка на цялостната среда, в която живее детето, включително здравословно и емоционално състояние, отношения в семейството, материална и жилищна среда. Целта му е да обоснове и оцени необходимостта от мерки за закрила.

В допълнение се създава сериозен „сплашващ ефект“ върху бъдещи жалбоподатели. Едно семейство би се отказало от правото си да оспори административен акт в съда, ако знае, че това ще доведе до ангажиране на Дирекция „Социално подпомагане“ и ще доведе до неправомерно разследване на семейната му среда. Подобен подход нарушава конституционния принцип на достъп до правосъдие и правото на защита срещу държавен произвол.

В разглеждания административен казус, мнението на 13-годишния жалбоподател относно формата на изпита е субективно, но не е правно релевантно за законността на един общ административен акт.   Съдебната преценка за законност се основава на обективни критерии като спазване на материалния закон, административнопроизводствените правила и съответствието с целта на закона. С постановяването на изслушване, съдът превръща детето от жалбоподател в квази-свидетел, чието субективно преживяване се използва като „доказателство“ срещу законосъобразността на акта. Това е в конфликт със защитната цел на ЗЗДет и поставя детето в стресираща и ненужна процесуална роля, която може да накърни неговите интереси.

Според практиката на ЕСПЧ и СЕС, когато се засяга определено право, преценката е многопластова и включва законосъобразност на намесата, наличие на належащ обществен интерес и пропорционалност. Но тези базисни принципи на справедливостта едва ли са известни на получаващите и приемащите плюшени зайчета.

Вместо да се ограничи до своята роля на безпристрастен арбитър по спора за законосъобразност,  съдът на практика се превръща в квази-орган по закрила на детето.

Тази роля не е предвидена в АПК и нарушава основния принцип на правовия ред, че всяка институция има строго дефинирани правомощия. Съдът е превишил своите правомощия, като е инициирал производство по закрила на детето, което е от изключителната компетентност на специализираните органи, а именно ДСП.

Определението на Административен съд София-град е показателен пример за институционална немощ, която заплашва основните принципи на правовата и демократична държава.

Властта на съда се крие в неговата обвързаност със закона и неговата способност да прилага правните норми с необходимата прецизност за всеки отделен случай, като различава общия административен спор от случаите на реална опасност. Когато съдебният състав се отклонява от тази основополагаща роля, когато игнорира телеологията на правните норми и присвоява чужди правомощия, той демонстрира не своята сила, а своята уязвимост.

Казусът с  е ярко доказателство, че защитата на правата на гражданите не се изчерпва с формалното им съществуване, а изисква съдебна власт, която е не само независима, но и компетентна, предвидима и отговорна. Само тогава тя може да изпълни своята роля на пазител на конституционния ред и да гарантира, че достъпът до правосъдие е реален, а не просто илюзия, обградена от процедурен абсурд.