DeFakto.bg DeFakto.bg
Андрей Янкулов
В правните среди текат дискусии какво може и не може съдът в производството по вземане или контрол върху мярката задържане под стража.
Може ли съдът сам да събира доказателства в това производство, или може само да оценява това, което е налично по делото?
Поводът е, разбира се, делото срещу кмета Коцев, по което свидетел твърди публично, че показанията, които е дал, са неверни и са взети с принуда от разследващите. Но повторен негов разпит по делото няма.
По принцип, ако изхождаме от концепцията за „съда-арбитър“, съдът не би трябвало сам да може да събира доказателства въобще. Нашият наказателен процес обаче не третира съда като „арбитъра“, познат ни от американските филми, който само изслушва доказателствените искания на страните и преценява кое е допустимо и кое – не. Съдът в континенталните системи не само може, но е и длъжен сам да събира доказателства, когато са му необходими да си изясни предмета на делото, а страните бездействат. На практика съдът първо проверява вече събраните доказателства (или ги събира наново), после запитва страните искат ли събирането на нови и накрая решава дали сам ще събира нови, ако това му е необходимо. Това в същинския процес, в който се решава вината и евентуално наказанието.
Защо обаче в процеса, в който се решава временното задържане, което е фактически много рестриктивна мярка (правното и фактическо положение на задържаните под стража е дори по-лошо от на лишените от свобода, с изключение единствено на вероятността задържането им да бъде за по-кратко време), съдът да трябва да е с вързани ръце и да не може сам да събере необходимо му доказателство, което би му помогнало да реши правилно въпроса дали да лиши някого от свобода?
Аргументите основно се концентрират върху това, че прокурорът е този, който ръководи разследването на досъдебната фаза и съдът не може да му се бърка какви доказателства трябва да се събират с оглед доказването на престъплението, а може само да контролира законността на доказателствените способи, когато са принудителни или тайни. Винаги всичко опира дотам, че съдът, имайки по-активна роля, би се намесил в „изключителната компетентност на прокурора“ какви доказателства да събира и какви обвинения да повдига, а съдът може и трябва само да „арбитрира“.
Обаче какъв спор между две равнопоставени страни може да арбитрира съдът особено на досъдебната фаза от процеса и в частност по едно дело за задържане? Едната „страна“ е този, който решава с пълния си „монопол“ какво разследване ще води, как ще го води, какви доказателства ще събира и какво ще бъде обвинението.
Другата „страна“ не може сама нищо. Най-малко да си събира доказателства, ами трябва първата (!), а не някой независим в „спора“, да й ги допусне. Т.е. не може сама да си разпита свидетеля в частност. Какъв „спор“ може да има тук…
При това положение единственият, който може да защити законността от потенциалните произвол, злонамереност, некомпетентност или лоша правна преценка на ръководещия и разследването, и обвинението премного овластен прокурор, е съдът.
И това трябва да бъде неговата функция тук, а не да решава някакъв си спор.
И няма как съд, който си е на мястото, да абдикира от задължението си да събере сам важно доказателство, което ще му помогне да реши правилно въпроса дали да лиши някого от свобода, пък дори и с мярка, а не с присъда. А да се изживява като обикновен регистратор, чиито ръце са вързани и който може „само от външна страна“ да гледа какво му представя „господаря“ на разследването и обвинението.(Фейсбук)
