DeFakto.bg DeFakto.bg
Адвокат Снежана Стефанова
Закриването на Специализирания наказателен съд (СпНС) и Апелативния специализиран наказателен съд (АСпНС) беше значим законодателен и политически акт, целящ да отговори на продължителната критика относно ефективността и съответствието на тези структури с европейските и международните стандарти за справедлив процес. Въпреки това, този акт не сложи край на негативните правни и финансови последици от близо десетгодишната им дейност. Точно обратното, държавата, чрез новоопределените правоприемници – Софийски градски съд (СГС) и Софийски апелативен съд (САС) – продължава да понася финансово бреме. Това бреме се изразява в изплащане на обезщетения, дължими по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).Наследството на закритите специализирани съдилища
Решение № 246 от 22.10.2025 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС) е показателен пример за тази системна слабост. Искът е предявен от Б.Х. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (за вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на разследващи органи, прокуратура или съд), във връзка с чл. 5, пар. 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Конкретните нарушения са свързани с правото на свобода и сигурност, породени от продължителното прилагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от осем месеца (от 06.09.2018 г. до 04.05.2019 г.).
По този конкретен казус, Прокуратурата на Република България, СГС (като правоприемник на СпНС) и САС (като правоприемник на АСпНС) са осъдени солидарно да заплатят обезщетение в размер на 10 000 лева. Прокуратурата е поддържала исканията за най-тежката мярка, а двете специализирани съдебни инстанции (първа и въззивна) са ги потвърждавали въз основа на недостатъчно мотивирани актове.
ВТАС изрично подчертава, че гражданският съд, произнасяйки се по иск по ЗОДОВ във връзка с Чл. 5 от Конвенцията, не ревизира влезли в сила съдебни актове на наказателния съд, а извършва преценка дали процедурата по постановяване и продължаване на мярката е съответствала на стандартите, изведени от богатата практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Този анализ предоставя ефективен вътрешен механизъм за обезщетение, в отговор на изискванията на чл.13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).
Решението на Великотърновския апелативен съд и констатираните нарушения на КЗПЧОС
Член 5 от КЗПЧОС гарантира правото на свобода и сигурност. Практиката на ЕСПЧ трайно установява, че мярката „задържане под стража“ трябва да бъде прилагана в краен случай и да се разглежда като изключение, а не като правило. Нарушенията, установени от ВТАС в дейността на закритите специализирани съдилища, засягат и двата основни аспекта на този член: материалните основания за задържане (Чл. 5, § 3) и процедурните гаранции.
Основната констатация на ВТАС е, че актовете на СпНС и АСпНС, с които се отхвърлят исканията на защитата за изменение на мярката, не са били достатъчно мотивирани съобразно стандартите на Конвенцията. Съдебните органи не са осъществили „специалната дължима грижа“ (special diligence), която се изисква при ограничаване на такова основно право като свободата.
Конвенцията изисква съдът да прилага динамичен анализ. Това означава, че е задължително да се обоснове не само първоначалното задържане, но и всяко последващо продължаване. Съдът трябва активно да изследва дали рисковете, мотивирали първоначалното задържане (напр. опасност от укриване или въздействие върху свидетели), не намаляват с течение на времето и дали целта не може да бъде постигната с по-лека, пропорционална мярка. ВТАС обаче установява, че в конкретния случай съдилищата не са представили достатъчни и обосновани мотиви защо и до каква степен съображенията за задържане остават непроменени в продължение на осем месеца.
Анализът на мотивите разкрива използването на стереотипни и противоречиви формулировки, които не отразяват реалното състояние на разследването. Например, в рамките на няколко месеца, съдилищата са изразявали противоречиви становища: през декември 2018 г. е посочено, че разследването е в „напреднал етап от неговото приключване“, докато през март 2019 г. същият срок е приет за „напълно разумен“, тъй като „активно се разпитват свидетели, извършва се оглед… и са назначени експертизи“.
Макар ВТАС да приема, че при производства с усложнена фактическа обстановка и организирана престъпност (обвинение по чл. 321 НК), ЕСПЧ допуска по-продължителен период на задържане под стража (позоваване на Стайков срещу България), това не освобождава съдебните органи от задължението им да изложат достатъчни мотиви, които да обосноват продължителното ограничаване на свободата. Властите не са изпълнили задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото, което е основен критерий за продължаващо задържане.
Един от най-сериозните процесуални дефекти, установен от ВТАС, е системното прехвърляне на тежестта на доказване върху обвиняемия. Съдилищата са потвърждавали най-тежката мярка, позовавайки се на факта, че „по делото не са събрани нови доказателства, които да разколебават първоначално наведения за това извод“.
ВТАС категорично приема, че тази практика е равнозначна на отстъпване от гаранциите на чл. 5 от Конвенцията, като се позовава на прецедента Letellier v. France. В съответствие с презумпцията за невинност и гаранциите на Чл. 5, § 3, държавното обвинение (Прокуратурата) е това, което във всеки следващ момент след първоначалното задържане следва да посочва нови обстоятелства и да предоставя убедителни доказателства за продължаващото съществуване на реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши друго престъпление.
Системното прехвърляне на тежестта на доказване е ключовият момент, чрез който наказателните съдилища в България (включително специализираните) третират задържането под стража като правило, въпреки десетилетия осъдителни решения от Страсбург. Приемането на тезата, че обвиняемият трябва да се „доказва“ или да представя нови доказателства за своето освобождаване, игнорира презумпцията за невинност и превръща правото на свобода в привилегия, която трябва да бъде извоювана.
Нарушенията на правото на свобода не са ограничени само до материалното право и мотивировката, но се простират и до елементарните процедурни гаранции, установени в чл. 5, § 4 от КЗПЧОС, който изисква бързо разглеждане на законността на задържането (habeas corpus). Правото на ищеца за произнасяне в кратък срок по молбите му за изменение на мярката за неотклонение е нарушено. ВТАС установява две конкретни забавяния, които са несъвместими с изискването за „кратък срок“. Забавянето от 30 дни е особено показателно, тъй като то не е причинено от сложността на делото или претовареността на съда, а от чиста
административна неефективност на прокуратурата и съда при прехвърляне на документите.
Този аспект показва, че дори в специализирана структура, натоварена с най-тежките дела (ОПГ), липсва елементарна оперативна дисциплина. Оперативната неефективност и бюрократичната небрежност водят до неоправдано удължаване на задържането, при което държавата de facto печели дни или седмици на незаконно лишаване от свобода, дължащо се не на правна необходимост, а на управленски провал.
В допълнение към нарушенията на правото на свобода, ВТАС прави изключително важна констатация относно езика, използван в съдебните актове, който е в пряка връзка с презумпцията за невинност (Чл. 6, § 2 от КЗПЧОС). Съдът отбелязва, че в определенията на СпНС са използвани формулировки, които могат да се тълкуват като „декларация за вина на обвиняемия при липса на присъда“. Конкретен пример за това е изразът за „лична съпричастност“ на обвиняемия Хазърбасанов към инкриминираните деяния.
Системната съпротива на българския съд срещу задължителната практика на ЕСПЧ по чл.5 от КЗПЧОС
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) е в сила за България повече от три десетилетия. Правото на свобода и сигурност (Чл. 5) е сред най-често нарушаваните права, генерирало десетки осъдителни решения срещу държавата в Страсбург. Въпреки наличието на значителна по обем задължителна практика, наказателните съдилища, продължават константно да нарушават стандартите на ЕСПЧ.
Ключови пороци, като този за задържаното лице да носи тежестта на доказване, не са отстранени. Процесуалната практика често третира мярката „задържане под стража“ като правило, а не като изключение, а всяка система на задължително задържане под стража е сама по себе си несъвместима с чл.5§3 от Конвенцията. Този подход е илюстративен за липсата ефективно вътрешно правоприлагане на върховенството на правото.
За да се сложи край на системното изнасилване на правото, което подкопава държавността, е необходима незабавна и решителна промяна. Тъй като реформата от десетилетия е само „дъвка“ за политиците, а законодателните промени са козметични и неефективни, истинската промяна трябва да започне отвътре – с нова съдебна култура, стартираща от всеки съд и всеки магистрат.
Необходимо е въвеждането на методология за задължителен динамичен анализ при всяко продължаване на мярката „задържане под стража“. Съдилищата трябва да бъдат задължени да избягват стереотипните формулировки. Изисква се конкретна обосновка, която да доказва защо рисковете (от укриване или престъпление) не намаляват с течение на времето и защо целта не може да бъде постигната с по-лека, пропорционална мярка. Тази обосновка трябва да става все по-стриктна с увеличаване на периода на задържане.
Освен това, трябва да бъдат въведени механизми за контрол върху езика, използван в съдебните актове, като се гарантира стриктно спазване на чл. 6, § 2. Магистратите трябва да бъдат обучавани да избягват всякакъв език, който може да бъде тълкуван като декларация за виновност преди влязла в сила присъда.
Основен законодателен приоритет трябва да бъде промяна в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), която изрично да кодифицира стандарта на ЕСПЧ (Илийков срещу България, Решение 26.07.2001 г.). Необходимо е да се дефинира изчерпателно задължението на Прокуратурата непрекъснато да доказва необходимостта от най-тежката мярка, като се забрани задължаването на защитата да сочи нови доказателства, обосноваващи промяната на мярката. Държавното обвинение трябва да бъде поставено под по-строг контрол и да бъде задължено да предоставя убедителни доказателства, че реалната опасност от укриване или престъпление продължава да съществува, особено когато разследването е в напреднал етап.
За да се предотврати незаконното удължаване на задържането чрез бюрократична небрежност (случаите със забавяне от 17 и 30 дни са недопустими), трябва да се въведат стриктни, законово установени срокове за препращане на молбите по чл. 5, § 4 (habeas corpus), чието неспазване е свързано със санкция. Освен това, въвеждането на напълно електронна система за движение на документи между прокуратура и съд е наложително за елиминиране на риска от административни забавяния, които пряко нарушават основни права.
Ключова мярка за промяна на стимулите в системата
е въвеждането на механизъм за регресен иск срещу магистрати,
които системно и грубо нарушават стандартите на КЗПЧОС, което води до осъждане на държавата както пред Европейския съд в Страсбург, така и пред вътрешните съдилища по реда на ЗОДОВ или на основание чл.49 от ЗЗД.
Системните нарушения на основни права от страна на магистратите, като тези, установени от ВТАС и многократно критикувани от ЕСПЧ, са пряк симптом на дълбок морален разпад на съдебната система. Това е изключително опасна практика, пряко заплашваща съществуването на правовата държава. В условията на правова държава, магистратите са тези, които трябва стриктно да следят за спазването на правата на гражданите. Когато именно те нарушават основните права, това подкопава фундамента на правния ред и институционалното доверие, като генерира системни вреди.
Този разпад, подхранван от липсата на лична отчетност, погазва доверието в институциите и заплашва да блокира напълно ефективността на правосъдието. В момента, когато държавата изплати обезщетение по ЗОДОВ, трябва да съществува възможност тя да предяви регресен иск срещу магистрата (съдия или прокурор), допуснал нарушението. Съществуващата практика би трябвало да ни убеди, че липсата на такъв механизъм създава усещане за безнаказаност и безотговорност при вземането на решения, засягащи основни човешки права.
Дори ако приемането на пряка регресна отговорност за значителни нарушения се счита за прекалено революционна стъпка, от първостепенно значение е да се въведе задължителен механизъм за отчитане на тези осъждания в кариерното развитие на магистратите. Необходимо е грубите и повтарящи се нарушения на стандартите на Конвенцията (Чл. 5 и Чл. 6), установени както от националните граждански съдилища по ЗОДОВ, така и от ЕСПЧ, да бъдат системен негативен критерий при периодичното атестиране, както и при конкурсите за повишаване в длъжност и придобиване на несменяемост. Всяко осъдително решение на ЕСПЧ
или решение по ЗОДОВ, установява грубо нарушение на основни права и трябва да бъде разглеждано като доказателство за липса на професионална пригодност и засягане на етичните и професионални стандарти.
Това системно генериране на щети и институционална криза неизбежно трябва да доведе до някаква преоценка и реподбор на кадрите в съдебната система.
Въвеждането на тези обвързващи критерии за лична отговорност ще гарантира, че:
- Качеството на работа на съдиите и прокурорите се оценява не само по брой приключени дела, но и по съвместимостта на актовете им с върховенството на правото и международните стандарти.
2. Стимулите в системата се променят, като се насърчава „специалната дължима грижа“ и се санкционира институционалната небрежност.3.
3. Доверието в съдебната система се възстановява чрез демонстрация, че магистратите, които системно неглижират основни права, не могат да очакват безпрепятствено кариерно израстване.
Тези мерки са някакво начало за прекъсване на порочния кръг, в който България продължава да плаща висока финансова и правна цена за отказа на своите институции да прилагат основните европейски стандарти за защита на правото на свобода.
