DeFakto.bg DeFakto.bg
Адв. Снежана Стефанова
Юридическият императив на делото Нешков и др. срещу България
Нарушенията на правата на човека в местата за лишаване от свобода в България имат дългогодишна история, чиято кулминация е пилотното решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) по делото „Нешков и други срещу България“ от 2015 г. Това решение установи системен проблем, произтичащ от лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните превантивни мерки срещу отношение, несъвместимо с член 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (забрана на нечовешко и унизително отношение).
Нарушенията на правата на човека в местата за лишаване от свобода в България имат дългогодишна история, чиято кулминация е пилотното решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) по делото „Нешков и други срещу България“ от 2015 г. Това решение установи системен проблем, произтичащ от лошото функциониране на българската пенитенциарна система и недостатъчните превантивни мерки срещу отношение, несъвместимо с член 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (забрана на нечовешко и унизително отношение).
Констатациите на ЕСПЧ сочат, че нарушенията не са резултат от изолирани инциденти, а от широко разпространен проблем, включващ пренаселеност, липса на достатъчно жизнено пространство, необосновани ограничения за достъп до естествена светлина и въздух, лоша хигиена и липса на уединение при ползване на санитарните помещения, неадекватно медицинско обслужване. Признато е, че българската пенитенциарна система е изпитвала сериозни затруднения в продължение на десетилетия, свързани със старите и порутени сгради, много от които са построени през 20-те и 30-те години на XX век, и които са експлоатирани над капацитета си при минимални средства за реконструкция.
Съгласно член 46, параграф 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), държавите-страни имат задължение да изпълняват окончателните решения на Съда, като предприемат подходящи общи и индивидуални мерки. Пилотната процедура по делото Нешков беше активирана с цел да осигури незабавно и структурно преодоляване на констатираните дълбоки дефицити на пенитенциарната система на национално ниво.
Българските власти имаха срок да въведат „всеобхватни мерки“ за справяне с проблемите. Десет години по-късно, към края на 2025 г., последните актуални казуси сочат не просто за продължаващо неизпълнение, а за задълбочаване на институционалния проблем.
Актуалните казуси като пореден индикатор за неизпълнение
Медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода е един от най-критичните аспекти, постоянно оценяван като проблематичен от международните и национални мониторингови органи. Основните проблеми се дължат на хроничен недостиг на квалифициран медицински персонал и липса на интеграция на затворническото здравеопазване в националната здравноосигурителна система.
Конкретният случай на задържания Б.П. служи като лакмус за дългогодишния провал на държавните институции. През 2025 г. ЕСПЧ е принуден да наложи не една, а две привременни мерки по Правило 39 от Правилника на Съда, което е юридически безпрецедентен акт за един и същи жалбоподател в рамките на кратък период. Правило 39 е изключителна мярка, която се прилага само при установен „неизбежен риск от непоправима вреда“. Фактът, че вътрешните съдебни и административни органи са били неспособни или нежелаещи да предотвратят тази вреда, потвърждава липсата на ефективни вътрешни средства за защита, пряко свързана с констатациите по делото Нешков.
Б.П, задържан от декември 2022 г., страда от множество заболявания между които напреднал стадий на глаукома, което изисква ежедневен прием на капки за очи. Въпреки многобройните молби до затворническата администрация и наказателния съд, и въпреки констатациите на офталмолог за „опасно високо вътрешноочно налягане“, необходимото лечение не е било осигурено. Опасността от пълно ослепяване е била осезаема.
Изправена пред това институционално бездействие, защитата на Петров подава жалба до ЕСПЧ на 30 май 2025 г., ЕСПЧ налага първата привременна мярка по Правило 39, задължавайки българското правителство да предостави капките за очи за цялата продължителност на задържането му.
В рамките на по-малко от шест месеца, ЕСПЧ е принуден да се намеси повторно. На 6 ноември 2025 г., след ново искане, Съдът налага втора привременна мярка по Правило 39 § 1, изисквайки от българското правителство незабавно да осигури адекватен медицински преглед, диагностични тестове и лечение за другото му заболяване – липоматоза.
Налагането на две привременни мерки за един и същи жалбоподател в рамките на толкова кратък период е юридически безпрецедентен сигнал за тотален колапс на позитивното задължение на държавата по член 3 от Конвенцията. Това доказва, че медицинската служба в Централния софийски затвор (където се е намирал Б.П.) или не може, или не желае да изпълнява дори най-елементарните си задължения, включително тези, които вече са били изрично наредени от ЕСПЧ.
Следва специално да се отбележи, че в двата случая задържаният многократно се е обръщал както към наказателния съд с искания за изменение на най-тежката мярка за неотклонение, базирани на неосигуряване на лечение в затвора, така и към административния съд, чиито актове са останали неизпълнени. Защитата на Б.П. многократно е искала налагане на глоба на съответното длъжностно лице, но исканията без изключение, са оставяни без уважение.
Прилагането на Правило 39 е изключителна мярка, която се използва само при наличие на „неизбежен риск от непоправима вреда“. Фактът, че ЕСПЧ е счел, че ситуацията отговаря на този строг критерий, е категоричен индикатор, че вътрешните административни и съдебни средства за защита са били напълно неефективни за предотвратяване на вреди, които могат да бъдат класифицирани като нечовешко и унизително отношение (Чл. 3).
Преместването на Благомир Коцев в карцера на Централния софийски затвор
(наричан „разпределителен арест“) през нощта на 14 срещу 15 ноември 2025 г. представлява още едно ясно доказателство за хроничната системна дисфункция на пенитенциарната система.
Карцерът е описан като „най-ужасното място“, където „няма отопление, няма светлина“. Липсата на отопление и естествена светлина, особено в условия на дисциплинарна изолация или сегрегация, е класическо нарушение на член 3. Това е в пряко противоречие с Европейските правила за затворите, които изискват помещенията да осигуряват подходящо осветление, отопление и вентилация, съобразени с човешкото достойнство. Условията в карцера на Централния софийски затвор, чиято сграда е на повече от век, илюстрират за пореден път, че българската държава не може да оправдае нечовешките условия с липса на ресурси. Преместването на Коцев е извършено без предупреждение, през нощта, в контекста на политическо напрежение и отказ на прокуратурата да сезира съда за преразглеждане на мярката му за задържане. Свиждането, проведено след преместването, е било „по-рестриктивно и контролирано отвсякога“, което допълнително показва
опит за изолация и административно наказание.
Условията, понесени от Коцев, са пряко следствие от десетилетията на неглижиране на старата сградна база на Централния софийски затвор. ЕСПЧ многократно е постановявал, че липсата на достатъчно жизнено пространство, съчетана с лоши санитарни условия и липса на светлина/отопление, създава кумулативен ефект, който неизбежно води до унизително отношение. Докато администрацията твърди, че материалните условия са подобрени, казусът Коцев демонстрира, че в най-рестриктивните и контролирани части на системата, като карцера, условията остават същите, както при констатациите по делото Нешков от 2015 г.
Реформата на ЗИНЗС
В отговор на решението, през 2017 г. е извършена мащабна реформа на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Тази реформа имаше за цел да въведе нови процесуални правила, да разшири съдебния контрол върху актовете на затворническата администрация и да създаде компенсаторни средства за защита.
Член 276 ЗИНЗС е основното превантивно средство за защита, което позволява на лишените от свобода да искат от административния съд по местоизпълнение на наказанието прекратяване или предотвратяване на действия или бездействия на орган по изпълнение на наказанието или длъжностно лице, представляващи нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Ключов елемент на това производство е, че липсата на изрично формулирано задължение в нормативен акт за извършване на дадено фактическо действие (напр. осигуряване на адекватно проветряване или осветление) не е пречка искането да бъде уважено с цел прекратяване на нарушението на чл. 3.
Провалът на този превантивен механизъм обаче е ясно демонстриран от случая „Б.П срещу България“. Фактът, че ЕСПЧ трябваше да прибегне до крайна мярка (Правило 39) за осигуряване на животоспасяващо лечение, показва, че националните административни и съдебни механизми за бърза превенция са нефункциониращи или нежелаещи да действат.
Най-дълбокият провал на Част шеста се корени в нейната структурна неспособност да преодолее мащаба на системната криза. Дори, когато съдилищата издават, например разпореждания за прекратяване на нехуманните условия (напр. преместване), тези разпореждания остават на практика неизпълними, тъй като пренаселеността е системна. Тъй като структурна промяна не може да бъде осъществена, без да бъдат осигурени необходимите ресурси (капацитет и финансиране), законодателят ефективно е блокирал превантивния ефект на средството.
От друга страна изпълнението на разпорежданията на административните съдилища се регулират от чл.304 от АПК. След сезирането на съда молителят е изключен от участие в процедурата по изпълнение. В големия брой случаи съдът се доверява изцяло на твърденията на затворническата администрация за изпълнение на разпореждането на съда, без тези данни да бъдат изпратени на молителя за становище. Този процедурен дефект позволява на администрацията да твърди изпълнение без адекватен съдебен контрол и лишава задържаното лице от това толкова важно средство за защита от ефективност.
Проблемът с ефективността на компенсаторното средство е и чисто културен. Запазването на ниски стандарти за обезщетение е характерно за съдебна култура, свикнала с практиката по ЗОДОВ, която исторически е отсъждала по-ниски суми от тези, изисквани от ЕСПЧ. Липсата на единна и предвидима съдебна практика относно размера и доказването на вредата нарушава ключовото изискване на ЕКПЧ за сигурност и предвидимост на средството. Несъвместимостта на присъдените обезщетения с европейските стандарти прави средството символично и недостатъчно. От друга страна, ако държавата плаща минимални обезщетения за системни нарушения, това намалява финансовия натиск за структурни промени.
Продължаващият надзор на Комитета на министрите към Съвета на Европа, седем години след решението Нешков, е най-силното доказателство за провала на компенсаторния механизъм, предвиден в ЗИНЗС. Към 2024 г. Комитетът на министрите продължава да упражнява надзор върху групата дела Нешков и други/Кехайов по стандартната процедура. Този надзор се фокусира върху продължаващите нарушения, произтичащи от пренаселеността, лошите материални условия и „липсата на ефективни средства за защита в това отношение“.
Заключение
Хрониката на неизпълнението по делото „Нешков и други срещу България“ вече не е просто юридически проблем – тя е диагноза за институционален срив. Десет години след пилотното решение България продължава да възпроизвежда същия модел на бездействие, в който законът съществува само на хартия, съдебните решения се изпълняват „служебно“ и декларативно, а реалната защита на човешкото достойнство остава илюзорна. Казусите от 2025 г. ясно показват, че държавата не просто не е успяла да преодолее системния проблем, а е допуснала неговото задълбочаване – до степен, в която ЕСПЧ е принуден да действа там, където националните институции отказват.
Това не е въпрос на ресурси, а на политическа воля и правна култура. Системната пренебрежителност към най-уязвимите ерозира върховенството на правото и поставя под съмнение самата способност на държавата да гарантира минималните стандарти на човешкото достойнство. Ако институциите продължат да отлагат неизбежната структурна реформа, всяка следваща година ще бъде просто нов епизод от същата хроника – хроника на нарушени права и неизпълнени решения.
Време е да се признае очевидното: кризата не може да бъде решена чрез козметични промени, а изисква дълбока трансформация на пенитенциарната система, основана на отчетност, прозрачност и истинско уважение към човешките права. Защото държава, която допуска унизително отношение зад стените на затворите, рано или късно допуска същото и извън тях.
